— На мистър Рочестър ще му бъде много приятно, ако вие и вашата ученичка дойдете тази вечер на чай в гостната — рече тя. — Той беше целия ден толкова зает, че не можеше да ви покани по-рано.
— В колко часа ще бъде чаят? — запитах аз.
— О, в шест часа. Тук той води редовен живот. Най-добре ще е да смените роклята си за случая. Ще дойда с вас да ви помогна. Ето ви свещ.
— Необходимо ли е да си сменям роклята?
— Да, няма да е зле. Вечер аз винаги се преобличам, когато мистър Рочестър е тук.
Тази церемония ми се стори малко превзета, обаче се прибрах в стаята си и с помощта на мисис Феърфакс свалих черната си вълнена рокля и облякох черната копринена — тя бе най-хубавата и при това единствената ми друга рокля, ако не смятам светлосивата, която според лоудските ми представи за елегантност смятах за прекалено модна и подходяща само за много тържествени случаи.
— Трябва да си сложите и брошка — каза мисис Феърфакс.
Имах само едно украшение — малка бисерна брошка, която ми беше подарила при раздялата мис Темпъл. Сложих я и слязохме долу. Нямайки навика да общувам с непознати хора, аз се чувствувах много неловко при мисълта, че ще се явя при мистър Рочестър, поканена съвсем официално. Пуснах мисис Феърфакс да върви пред мен през столовата, като я следвах съвсем близо; после, като минахме през портала, чиято завеса сега бе спусната, ние влязохме в разкошната гостна.
На масата горяха две восъчни свещи, з на камината — още две. Озарен от пламъците на буйния огън, до камината се приличаше Пайлът, а край него беше коленичила Адел. Мистър Рочестър се бе полуизлегнал на кушетката, кракът му почиваше върху една възглавница; той гледаше Адел и кучето. Пламъкът осветяваше лицето му. Познах в него вчерашния пътник — същите дебели, катраненочерни вежди, същото високо ъгловато чело, което изглеждаше още по-ъгловато под гладко сресаните назад коси. Познах и рязко очертания му нос, по-скоро характерен, отколкото хубав, широките му ноздри, които според мен говореха за избухлива натура, острите очертания на устните, брадичката и долната челюст, придаващи му много мрачен вид — това мога да кажа със сигурност. Фигурата му — той беше сега без наметало — съответствуваше на ъгловатата му глава; без да се отличава с висок ръст или грациозност, мистър Рочестър все пак бе прекрасно сложен, като атлет — широкоплещест и с тесен таз.
Стори ми се, че мистър Рочестър забеляза влизането ни, но, изглежда, не искаше да покаже това, понеже не вдигна глава, когато се приближихме.
— Мис Еър е тук, сър — рече мисис Феърфакс, както винаги, кротко.
Той кимна, но все още не откъсваше очи от детето и кучето.
— Нека мис Еър седне — каза той.
В неговия сдържан, студен поздрав и в припрения, но официален тон на гласа му имаше нещо, което сякаш казваше: „Какво ме интересува, дявол да го вземе, дали е тук мис Еър, или не! В този момент аз никак не съм наклонен да се занимавам с нея.“
Когато седнах, смущението ми беше вече изчезнало. Един безупречно вежлив прием навярно би ме смутил. Не бих могла да отвърна на такъв прием с подобаваща изисканост и финес; но тази своенравна рязкост не ме задължаваше с нищо, напротив — хрисимото ми спокойствие, противопоставено на екстравагантното му държане, ми даваше предимство. Освен това в ексцентричността на поведението му имаше нещо интересно. Любопитна бях да видя как ще се държи по-нататък.
Той стоеше като статуя, тоест нито говореше, нито се движеше. Мисис Феърфакс сигурно смяташе, че все някой трябва да прояви любезност, и започна да говори — както винаги много добродушно и както винаги само банални неща. Тя изрази съчувствие към мистър Рочестър по повод на това, че цял ден бил претрупан с работа, което може би му е било неприятно при тази болка в крака, а после забеляза, че той трябва да бъде търпелив и да постоянствува, ако иска по-скоро да оздравее.
— Мадам, бих ви помолил за чаша чай — беше единственият отговор на думите й.
Мисис Феърфакс бързо дръпна звънеца и когато подносът бе донесен, зее се грижливо и пъргаво да нарежда чашите, лъжичките и всичко необходимо. Аз и Адел минахме на масата, но господарят остана на кушетката.
— Бихте ли подали на мистър Рочестър чашата му — обърна се към мене мисис Феърфакс; — Адел сигурно ще я разлее.
Изпълних молбата й. Когато той пое чашата от ръката ми, Адел реши, че е настъпил подходящият момент да му напомни за моя подарък и рече високо на френски:
— Нали във вашия малък куфар, мосьо, има подарък за мадмоазел Еър?
— За какъв подарък говориш? — сърдито я запита мистър Рочестър. — Нима сте очаквали подарък, мис Еър? Обичате ли да получавате подаръци? — И той изпитателно ме погледна с тъмните си, гневни и проницателни очи.
— Едва ли бих могла да ви отговоря, сър. Малко опит имам в това отношение; хората обикновено смятат получаването на подаръци за приятно нещо.
— Хората? Но какво е вашето мнение?
— Ще ми е необходимо известно време, сър, за да ви дам задоволителен отговор. Нали подаръците са най-различни, човек трябва да помисли, преди да отговори.
— Вие, мис Еър, не сте съвсем простодушна като Адел; щом ме види, тя направо иска подарък, а вие го усуквате.
— Защото не съм така убедена, че го заслужавам, както Адел; тя може да разчита на отдавнашното ви познанство и на известен навик в това отношение: тя казва, че винаги й подарявате играчки. Но за мен ще е трудно да предявя някакви изисквания, тъй като съм чужда тук и не съм направила нищо, което да заслужава възнаграждение.
— О, моля ви, не бъдете прекалено скромна! Изпитах Адел и разбрах, че сериозно сте се потрудили. Тя няма бог знае какви способности, няма и дарби и все пак за кратко време е постигнала голям напредък.
— Ето че ми направихте подарък, сър; много съм ви благодарна — най-голямата радост за учителя е да похвалят негов ученик.
— Хм… — изрече мистър Рочестър и започна мълчаливо да пие чая си.
Когато отнесоха сервиза и мисис Феърфакс се настани в един ъгъл с плетивото си, а Адел ме хвана за ръка и ме поведе из стаята, показвайки ми хубавите книги и орнаментите по конзолите и шкафовете, господарят каза:
— Седнете до огъня.
Както бе прието, ние се подчинихме; Адел искаше да седне на коленете ми, но й наредиха да се забавлява с Пайлът.
— Живеете в дома ми вече три месеца, нали?
— Да, сър.
— Пристигнахте от…
— Лоудското училище в Н-ското графство.
— О, от благотворително заведение! Колко време прекарахте там?
— Осем години.
— Осем години! Вие трябва да сте много издръжлива! Мислех, че само четири години, прекарани на такова място, могат да съсипят и най-здравия човек. Нищо чудно тогава, че приличате на същество от друг свят. А аз се питах защо имате такова лице. Когато ви срещнах снощи на пътя за Хей, кой знае защо, си спомних за феите и едва не ви попитах не сте ли омагьосали коня ми; аз и сега още не съм съвсем убеден в противното. Кои са родителите ви?
— Нямам родители.
— И сигурно никога не сте имали; помните ли ги?
— Не.
— Така и предполагах. Изглежда, тогава, седнали край онази ограда, вие чакахте своята свита.
— Каква свита, сър?
— Малките човечета със зелени дрехи; тогава имаше много подходяща луна. Аз сигурно смутих някой от вашите танци, затова вие заледихте проклетия път.
Поклатих глава.
