птицата през зелената вода прозираше тялото на удавница; ясно се виждаше само прекрасната й ръка, от която е паднала или е била отнесена от морските вълни гривната.
На преден план на втората картина бе нарисуван само мрачният връх на един хълм с трева и сухи листа, полюшвани сякаш от лек ветрец. Над и зад него широко се простираше небето — тъмносиньо като по здрач; на това небе бях нарисувала с най-меките тонове и сенки, които можех да съчетая, една жена. Тя се виждаше до кръста. Мрачното й чело бе увенчано със звезда; чертите на лицето й бяха забулени от лека мъгла, но в очите й гореше някакъв тъмен, буен пламък, а косите й се спускаха като чер облак, раздран от буря или мълния. На шията й падаше слаб отблясък, като от лунна светлина; същият слаб отблясък озаряваше и веригата прозрачни облаци, сред които плуваше този образ — Вечерницата.
На третата беше изобразен острият връх на ледена планина, който пробождаше полярното зимно небе: сноп лъчи на Северното сияние разпръскваше по хоризонта матовите си копия, наредени гъсто едно до друго. На преден план бе нарисувана глава — една огромна глава, облегнала се на ледената планина. Две слаби ръце, сключени под челото, го подпираха и скриваха лицето като с непроницаемо було; виждаха се само безкръвното чело, бяло като платно, и стъкленият блясък на едно хлътнало, неподвижно око, което изразяваше само отчаяние. Над слепоочията, сред диплите на един чер тюрбан, неопределена и прозрачна като пара, сияеше диадема от бял пламък, изпъстрена тук-таме с тъмночервени искри. Тази диадема бях нарекла „Подобие на царската корона“ и тя увенчаваше „формата, лишена от форма“.
— Чувствувахте ли се щастлива, когато рисувахте тези картини? — попита изведнъж мистър Рочестър.
— Бях всецяло погълната от тях, сър; да, бях щастлива. Казано накратко, когато ги рисувах, изпитвах едно от най-големите удоволствия в живота си.
— Това не значи кой знае какво. Както казахте сама, удоволствията в живота ви са били малко; ще се осмеля обаче да кажа, че когато сте съчетавали и полагали тези странни тонове, вие наистина сте живели в онзи фантастичен мир, в който живее художникът. Дълго ли седяхте над тях?
— Нямаше какво друго да правя през тези две ваканции и прекарвах над тях от сутрин до вечер. Дългите летни дни ме улесняваха в желанието ми да работя повече.
— Чувствувахте ли се доволна от резултата на вашата усърдна работа?
— Съвсем не. Постоянно ме мъчеше несъответствието между идеята и изпълнението: бях безсилна да осъществя всяка от тези картини така, както си я представях.
— Не сте съвсем права: успели сте да предадете част от вашия замисъл; но, както изглежда, нищо повече. Липсвали са ви вещината и знанията на художник, за да доведете работата докрай; и все пак това са необикновени рисунки за една ученичка. Що се отнася до замисъла, той е фантастичен. Сигурно някога са ви се присънили очите на Вечерницата. Как можахте да им предадете тази яснота и при това без какъвто и да е блясък, понеже звездата над тях го убива? Какво се таи в гордата им дълбочина? А кой ви научи да рисувате вятър? Чувствува се, че в небето над хълма духа вихър. Къде сте виждали Латмос25? Защото това е Латмос. Ето — приберете си рисунките.
Едва бях завързала папката, когато той погледна часовника и отсече:
— Вече е девет! Мис Еър, бива ли да държите Адел толкова до късно? Отведете я да спи.
Преди да напусне стаята, Адел отиде да го целуне. Той търпеливо прие тази ласка, но, изглежда, тя не му направи по-голямо впечатление от това, което би направила на Пайлът.
— Пожелавам на всички ви лека нощ — каза мистър Рочестър и протегна ръка към вратата, сякаш искаше да покаже с този жест, че нашата компания го е изморила и иска да го освободим.
Мисис Феърфакс сгъна плетивото си, а аз взех папката. Поклонихме се на мистър Рочестър — той ни отговори със сдържано кимване — и излязохме.
— Мисис Феърфакс, вие казахте, че у мистър Рочестър нямало никакви очебийни особености — забелязах аз, влизайки в стаята й, след като сложих Адел да спи.
— А според вас има ли?
— Да, струва ми се, че е много непостоянен и рязък.
— Вярно: той може да се стори такъв на някой нов човек; но аз толкова съм свикнала с обноските му, че те просто не ми правят впечатление. А и дори да има странности в нрава му, трябва да го извиним.
— Защо?
— Отчасти затова, че натурата му е такава — а кой от нас може успешно да се бори с характера си? Отчасти, разбира се, и затова, че го гнетят тежки мисли и нарушават душевното му равновесие.
— Какви мисли?
— Най-вече неприятности от семеен характер.
— Но той няма семейство!
— Сега не, ала преди имаше или най-малкото имаше роднини. Той загуби брат си, по-стар от него, преди няколко години.
— По-стар брат?
— Да. Нашият мистър Рочестър отскоро е собственик на това имение, само от девет години.
— Девет години не са малко. Нима толкова е обичал брат си, че още скърби за неговата загуба?
— Не, едва ли е тази причината. Зная, че имаха някакви недоразумения. Мистър Роуланд Рочестър не беше съвсем справедлив към мистър Едуард; изглежда, настроил бе против него и баща си. Старецът обичаше парите и се мъчеше да запази цяло семейното си имущество. Не му се искаше да разделя имението, но все пак желаеше и мистър Едуард да е богат, за да не се посрами името Рочестър. Едва синът бе възмъжал и бащата взе известни мерки — не много красиви, — които докараха много беди. Старецът и мистър Роуланд се сдружиха и поставиха мистър Едуард в затруднително положение, уж за да му осигурят добро състояние. Какви по-точно неприятности му причиниха — не зная, но той не можа да понесе всичко, което му се струпа на главата. Мистър Рочестър не е от тези, които прощават лесно: напусна семейството си и ето вече много години се скита по света. Струва ми се, че не е прекарвал в Торнфийлд повече от две седмици, откак стана собственик на имението след смъртта на брат си, който не остави завещание. Не е чудно наистина, че отбягва старото имение.
— А защо трябва да го отбягва?
— Може би му изглежда мрачно.
Отговорът бе уклончив. Искаше ми се да науча нещо повече; обаче мисис Феърфакс или не можеше, или не желаеше да ми даде по-подробни сведения за произхода и характера на изпитанията на мистър Рочестър. Тя твърдеше, че това било загадка и за самата нея и всичко, което знаела, било предимно плод на предположения. Беше ми ясно, че иска да променим темата на разговора и аз престанах да й задавам повече въпроси.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
През следващите няколко дни виждах мистър Рочестър рядко. Сутрин той работеше, а след пладне идваха господа от Милкоут и съседните селища и понякога оставаха да обядват26. Когато кракът му оздравя дотолкова, че той вече можеше да се качва на коня си, започна да се губи дълги часове — сигурно ходеше на гости — и се връщаше в имението чак късно вечерта.
През тези дни мистър Рочестър викаше дори Адел при себе си рядко, а моето общуване с него се свеждаше само до случайни срещи в хола, на стълбата или в коридора, при което понякога той минаваше покрай мен със студен и надменен вид, поздравявайки ме само с кимване или с равнодушен поглед, а друг път приветливо се покланяше и ми се усмихваше. Тези промени в настроението му не ме обиждаха, защото чувствувах, че не са свързани с моята личност: причините за такива приливи и отливи нямаха нищо общо с мен.
Веднъж, когато той имаше гости на обед, прати да ми поискат папката: сигурно за да покаже рисунките ми. Гостите му си заминаха рано, за да посетели — както ми каза мисис Феърфакс — някакво многолюдно събрание в Милкоут. Тъй като вечерта бе дъждовна и студена, мистър Рочестър не ги придружи. Скоро след като си отидоха гостите, той позвъни — извикаха мен и Адел долу. Аз сресах косите на Адел, натъкмих я и като се убедих, че както винаги приличам на калугерка и няма какво да поправям в тоалета си — толкова прост и скромен беше той ведно с гладката прическа, — тръгнахме надолу, а по стълбите Адел се питаше
