— Малките човечета със зелени дрехи са напуснали Англия още преди сто години — рекох аз с тон, сериозен като неговия. — И сега дори по пътя за Хей или в околността не ще намерите от тях никаква следа. Мисля, че нито лятната, нито зимната луна ще осветява някога отново техните веселби.
Мисис Феърфакс изпусна плетивото си и вдигнала учудено вежди, слушаше странния ни разговор.
— Е — продължи мистър Рочестър, — щом нямате родители, сигурно имате някакви роднини — чичовци, вуйчовци, лели и вуйни.
— Не. Никога не съм чувала за такива.
— А къде е домът ви?
— Аз нямам дом.
— Къде живеят братята и сестрите ви?
— Нямам братя и сестри.
— Кой ви посъветва да дойдете тук?
— Дадох обявление във вестниците и мисис Феърфакс ми отговори.
— Да — рече добрата дама, за която последните въпроси бяха много по-понятни, — и аз всеки ден благодаря на провидението, че ми помогна да направя този избор. Мис Еър е неоценим другар за мен, а за Адел — добра и грижлива възпитателка.
— Моля, не си правете труда да ми изброявате качествата й — обади се мистър Рочестър; — възхвалите не ще ми повлияят; сам ще съдя каква е. Още в началото събори коня ми.
— Сър! — учуди се мисис Феърфакс.
— Тя е виновна за това навяхване.
Вдовицата явно се обърка.
— Мис Еър, живели ли сте някога в град?
— Не, сър…
— Движили ли сте се сред общество?
— Не, само сред ученичките и учителките в Лоуд; а сега сред обитателите на Торнфийлд.
— Чели ли сте много?
— Само книгите, които ми попадаха случайно; но и те не бяха кой знае колко, нито пък много сериозни.
— Живели сте като монахиня и без съмнение знаете добре религиозните обреди. Нали Брокълхърст, управителят на Лоудското училище, ако не се лъжа, е свещеник?
— Да, сър.
— И вие, момичетата, сигурно го боготворяхте, както, калугерките по манастирите боготворят изповедниците си.
— О, не.
— Как равнодушно говорите за това! Гледай ти — послушница, която не боготвори своя изповедник! Това звучи като богохулство.
— Мистър Брокълхърст ми беше неприятен и не само аз изпитвах такова чувство. Той е груб, високомерен и се меси във всичко: караше ни да си стрижем косите и за икономия ни купуваше лоши игли и конци, с които не можехме да шием.
— Много глупава икономия — забеляза мисис Феърфакс, която отново схвана насоката на разговора.
— С това ли най-много ви обиждаше? — попита мистър Рочестър.
— Докато отговаряше само той за нашата прехрана — преди да назначат комитета, — ние гладувахме, а освен това ни досаждаше с дългите си напътствия и вечерното четене на книгите, които сам бе съчинил — за грешници, постигнати от внезапна смърт или възмездие, — та ни беше страх да си легнем.
— На колко години бяхте, когато постъпихте в Лоуд?
— На около десет.
— И сте прекарали там осем години. Значи, сега сте на осемнадесет. Аз кимнах.
— Както виждате, аритметиката е полезно нещо; без нейна помощ трудно бих отгатнал възрастта ви. Не е лесно да сториш това, когато детското и сериозното така силно се преплитат, както у вас. Е, и какво научихте в Лоуд? Можете ли да свирите?
— Малко.
— Да, всички отговарят така. Идете в библиотеката… тоест, моля ви. (Извинете заповедническия ми тон, но съм свикнал да казвам „направете еди-какво си“ и то да стане. Не мога да променям навиците си заради един нов човек в дома ми.) И тъй, вървете в библиотеката, вземете със себе си свещ, оставете вратата отворена, седнете на пианото и изсвирете нещо.
Тръгнах да изпълня желанието му.
— Достатъчно! — извика той след няколко минути. — Действително свирите малко, виждам; като всяка английска ученичка; може би мъничко по-добре от някои, но не съвсем добре.
Затворих пианото и се върнах. Мистър Рочестър продължи:
— Тази сутрин Адел ми показа няколко скици и каза, че са ваши. Не зная дали са изцяло ваши: може би за тях ви е помогнал някой ваш учител.
— Съвсем не! — възкликнах аз.
— А, това засяга гордостта ви. Добре, вървете да донесете папката си, щом гарантирате, че всичко в нея е само ваше; но не твърдете нищо, ако не сте уверена в това: аз ще открия несамостоятелните работи.
— В такъв случай не ще кажа нищо; съдете сам, сър.
Донесох от библиотеката папката.
— Преместете масата към мен — рече той и аз я закарах23 до кушетката; Адел и мисис Феърфакс също се приближиха, за да видят рисунките.
— Не се струпвайте всички — каза мистър Рочестър: — ще ви дам рисунките, когато ги прегледам; не искам да си пъхате главите в мен.
Той внимателно почна да разглежда всяка скица и рисунка. Три от тях отдели, а останалите, след като беше прегледал всички, остави настрана.
— Вземете ги на другата маса, мисис Феърфакс — рече той, — и ги разгледайте с Адел. А вие — и той ме погледна — седнете на мястото си и отговаряйте на въпросите ми. Виждам, че тези рисунки са плод на една и съща ръка. Това вашата ръка ли е?
— Да.
— А кога успяхте да ги нарисувате? Те са ви отнели доста време, а е трябвало и да мислите върху тях.
— Направих ги в Лоуд през последните две ваканции. Тогава не бях заета с нищо друго.
— Откъде взехте сюжетите?
— От главата си.
— От тази същата глава, която стои сега на раменете ви?
— Да, сър.
— В нея има ли още такива неща?
— Трябва да има, или по-точно, надявам се да има.
Той нареди пред себе си рисунките и отново почна да ги разглежда поред.
Докато мистър Рочестър се занимава с тях, ще ти разкажа, читателю, какво представляваха те, но, първо, трябва да те предупредя, че в тях нямаше нищо особено. Сюжетите им бяха възникнали съвсем ясно във въображението ми. Така ги виждах там, преди да се бях опитала да ги изобразя, те бяха поразително хубави; но ръката изневери на фантазията и създаде само едно слабо подобие на образите в съзнанието ми.
Рисунките бяха акварели. На първата бе изобразено бурно море, над което се кълбяха ниски сиво- синкави облаци. Цялата морска шир тънеше в полумрак; той обвиваше и предния план на картината, или по-точно най-предните вълни, тъй като суша нямаше. Лъч светлина падаше върху една потънала до половината мачта, на която бе кацнал един корморан24 — голям и тъмен, с опръскани с пяна криле; той държеше в клюна си златна гривна със скъпоценни камъни, за които бях използувала всичката яркост на палитрата си и идеалната точност на своя молив. Под мачтата и
