Джейн Еър. Брулени хълмове

издигна над обстоятелствата. Да, трябваше, трябваше, но както виждате, това не е станало. Когато съдбата ми се подигра, аз още не бях богат с житейска мъдрост, за да запазя спокойствие: предадох се на отчаянието, а след това пропаднах. И ето сега, когато някой развратен глупак предизвика у мен отвращение с жалкото си, недостойно поведение, трудно мога да се утеша с мисълта, че съм по-добър от него: принуден съм да призная, че и аз съм такъв. А как съжалявам, че не можах да устоя! Бог ми е свидетел, че съжалявам! Ако ви увлекат съблазни, мис Еър, спомнете си за вашата съвест: угризението на съвестта е в състояние да отрови целия ви живот.

— Казват, сър, че разкаянието лекува.

— Разкаянието не помага. Само нравственото възраждане лекува. Бих могъл да се възродя, все още имам сили за това, но… какъв смисъл има да мислиш за възраждане, когато си възпрепятствуван, угнетен и презрян? А ако завинаги съм лишен от щастие, имам право да търся в живота поне малко наслада; и аз ще я получа, каквото и да ми струва това.

— Тогава ще падате все по-низко, сър.

— Възможно е. Но нима непременно ще пропадна, в случай че тази наслада е чиста и приятна? А аз ще я получа чиста и приятна като дивия мед, който пчелите събират по полето.

— Пчелите жилят, а дивият мед горчи, сър.

— Откъде знаете? Никога не сте го опитвали. Какъв сериозен, какъв тържествен вид имате; но вие разбирате от всичко това толкова, колкото ей тази камея — той взе от камината една камея. — Нямате право да ме поучавате, тъй като сте новачка — още непристъпила прага на живота и съвсем непосветена в неговите тайни.

— Напомням ви само собствените ви думи, сър. Вие казахте, че грешките водят до угризения на съвестта и че тези угризения са отрова за цял живот.

— Но кой говори сега за грешки! Едва ли миналата през главата ми мисъл може да се сметне за грешка. Тя бе по-скоро вдъхновение, отколкото съблазън. Тя бе много светла, много успокояваща, зная това. Ето, тя пак се появява! Не, това не е демон, уверявам ви, а ако е демон, той носи одеждите на светъл ангел. Мисля, че трябва да пусна този прекрасен гост, щом пожелае да влезе в сърцето ми.

— Не му се доверявайте, сър, той не е истински ангел.

— Още веднъж ви питам: откъде знаете? По силата на какъв инстинкт можете да различите падналия ангел — ангела на бездната — от вестителя на небето, да различите духовния водач от изкусителя?

— Съдя по израза на вашето лице, сър; вие бяхте смутен, когато казахте, че тази мисъл се е върнала в главата ви. Уверена съм, че ще си навлечете нови беди, ако последвате съветите й.

— Ни най-малко! Тя ми носи най-сладката вест, а освен това вие не сте страж на съвестта ми! Затова не се безпокойте. Ела при мен, прекрасни странниче!

Той каза това, сякаш се обръщаше към някакво видение, явило се само пред неговите очи; сетне, като скръсти ръцете си, които бе протегнал малко напред, той ги притисна до гърдите, сякаш прегръщаше невидимото същество.

— Сега — продължи мистър Рочестър, обръщайки се отново към мен — аз приех странника и твърдо вярвам, че той е преоблечен ангел. Той вече ми стори добро: сърцето ми беше гробница, сега то ще бъде олтар.

— Право да си кажа, сър, никак не ви разбирам: не мога да продължавам този разговор, тъй като той стана за мен твърде непонятен. Зная само едно: вие казахте, че не сте толкова добър, колкото бихте желали да бъдете, и съжалявате, че сте несъвършен; доверихте ми, че осквернените спомени могат да станат за човека проклятие за цял живот. Струва ми се, че ако бъдете по-упорит, с течение на времето ще станете такъв, какъвто желаете; и ако още от днес решите да промените мислите и постъпките си, след няколко години ще имате нов, неопетнен запас от спомени, към които ще можете да се връщате с радост.

— Справедлива мисъл! Добре казано, мис Еър! И в тази минута аз усилено проправям път в ада.

— Не ви разбирам, сър!

— Изпълнен съм с добри намерения и те са твърди като кремък. Разбира се, хората, с които ще се движа, и интересите ми ще бъдат други, не такива, каквито са били досега.

— По-добри ли?

— Да, по-добри. Толкова по-добри, колкото е по-чисто златото от мръсната утайка. Вие, изглежда, се съмнявате; но аз не се съмнявам в себе си: зная целта и подбудите си и в тази минута създавам закон, неизменен като законите на мидийците и персите, с който потвърждавам, че тази цел и тези подбуди са правилни.

— Те не могат да бъдат такива, сър, щом изискват за утвърждаването си нов закон.

— Не, те са правилни, мис Еър, макар непременно да изискват нов закон; едно необикновено стечение на обстоятелствата изисква и необикновен закон.

— Опасна максима, сър; ясно е, че с нея може да се злоупотреби.

— О, добродетелна мъдрост! Такава опасност има, но кълна се във всичките си домашни божества, че няма да злоупотребя.

— Вие сте човек, и то грешен.

— Вярно, и вие също. Какво от това?

— Грешният не бива да си присвоява власт, която може да бъде поверена безопасно само на непогрешимо божество.

— Каква власт?

— Властта да признаваш всяка странна, неправилна линия на поведение за справедлива.

— Точно тъй, за справедлива; вие го казахте.

— Така да бъде — рекох аз, като станах, сметнала за безсмислено да продължавам разговор, в който всичко ми бе непонятно; освен това се чувствувах неспособна да проникна в мислите на събеседника си поне в този момент — и изпитвах неувереността, смътно долавяната несигурност, която съпътствува съзнанието за собственото неведение.

— Къде отивате?

— Да сложа Адел да спи; тя отдавна трябваше да си легне.

— Сигурно се страхувате от мен, защото съм загадъчен като сфинкс.

— Да, думите ви са ми непонятни, сър; но въпреки че съм смутена, не се боя.

— Не, боите се, от самолюбие се страхувате да не изпаднете в някоя досадна грешка.

— В такъв смисъл — да, нямам ни най-малко желание да говоря глупости.

— Дори да ги бяхте казали, щяхте да го направите така сериозно и спокойно, че бих ги приел за умни мисли. Нима никога не се смеете, мис Еър? Не си давайте труд да ми отговорите: виждам, че се смеете рядко, но много весело. Повярвайте, по природа съвсем не сте сурова, тъй както и аз по природа не съм порочен. Лоуд все още ви гнети; той сковава израза на лицето ви, заглушава гласа ви, вдървява ръцете и нозете ви и вие в присъствие на мъж — брат, баща, господар или какъвто и да било — се боите да се усмихнете твърде весело, да говорите твърде свободно, да действувате твърде бързо. Ала с течение на времето, надявам се, ще се научите да се държите с мен естествено, както аз с вас; тогава във вашето изражение и движение ще има повече живост и разнообразие, отколкото сега. От време на време аз виждам зад гъстите пречки на клетката една интересна птица — жива, непримирима и смела пленница; ако тя беше свободна, щеше да литне към облаците. Все още ли имате намерение да си ходите?

— Вече удари девет, сър.

— Нищо, постойте още миг; на Адал сега не й е до спане. Тъй както съм седнал с гръб към огъня и с лице към стаята, мис Еър, имам възможност да наблюдавам всички. Като говоря с вас, аз от време на време гледам и Адел (имам основание да я смятам за интересен обект; основание, което може би някога ще ви съобщя — дори непременно). Преди десетина минути тя измъкна от кутията си малка копринена рокля, разгъна я и на лицето й блесна възторг; кокетството е в кръвта й, владее разума й, пронизва цялото й същество. „Il faut que je l’essaie! Et a l’instant meme!“31 — възкликна Адел и изтича от стаята. В тези момент тя е при Софи и се преоблича; след няколко минути ще се върне и зная кого ще видя пред себе си — миниатюра на Селин Варан, такава, каквато се появяваше на сцената на… впрочем това не е важно. Във всеки случай най-нежните ми чувства ще получат удар. Такова