скръстените си ръце, и когато вдигаше поглед към мен, на лицето му виждах мрачно, почти злобно изражение. Но аз вярвах, че лошото настроение, грубостта и миналите му нравствени прегрешения (казвам миналите, тъй като в това отношение той сега, изглежда, се бе поправил) бяха резултат от суровите изпитания на съдбата. Вярвах, че по природа той е човек с по-добри наклонности, по-възвишени принципи и много по-чисти стремежи от онези, развивали се в него по силата на обстоятелствата, наложени от възпитанието или поощрени от съдбата. Бях убедена в прекрасните му заложби, макар те в момента да ми се струваха притъпени и неразвити. Не мога да отрека, че се измъчвах заради неговата мъка, каквато и да бе тя, и бих дала много, за да я облекча.
Въпреки че угасих свещта и си легнах, не можах да заспя, спомняйки си погледа му, когато се спря сред алеята и каза, че му се явила неговата съдба и го подтикнала да дръзне да бъде щастлив в Торнфийлд.
„А защо да не бъде? — питах се аз. — С какво го отблъсква домът му? Скоро ли пак ще замине? Мисис Феърфакс казваше, че рядко се задържал в имението повече от две седмици, а ето че живее тук вече два месеца. Ако наистина замине, ще ми бъде много мъчно. Може би няма да бъде тук през пролетта, лятото и есента. Колко нерадостни ще бъдат за мен слънчевите лъчи и хубавите дни!“
Не зная дали бях заспала след тези размишления, или не, но във всеки случай изведнъж се стреснах от някакво глухо бърборене, странно и зловещо, което идваше, ако се не лъжа, от стаята точно над моята. Съжалих, че бях загасила свещта; нощта беше непрогледна, а душата ми — подтисната. Надигнах се, приседнах в леглото и се ослушах. Всичко тънеше в тишина.
Опитах се отново да заспя, но сърцето ми биеше тревожно: душевното ми спокойствие бе нарушено. Далеч долу, в хола, часовникът удари два. В този миг ми се стори, че някой докосна вратата ми — сякаш нечии пръсти се плъзнаха по нея, опипвайки пътя по тъмния коридор. Попитах: „Кой е там!“ Не последва отговор. От страх ме побиха тръпки. Ала изведнъж ми дойде на ума, че това може да е Пайлът: когато забравяха да затворят кухненската врата, той често се добираше до вратата на мистър Рочестър и лягаше на прага й. Много сутрини аз го бях виждала там. Тази мисъл малко ме окуражи и си легнах. Тишината успокоява нервите и тъй като в цялата къща сега цареше дълбоко мълчание, аз започнах да се унасям в дрямка. Но тази нощ не ми бе съдено да спя. Едва сънят се приближи до възглавницата ми и побягна ужасен, изплашен от нещо смразяващо сърцето.
Разнесе се сатанински смях — тих, сподавен и глух. Той сякаш прозвуча край самата врата на моята стая. Горният край на леглото ми беше близо до вратата и отначало ми се стори, че този, който се смееше, е до самото легло или дори върху възглавницата ми; станах, огледах се, обаче нищо не видях. Но ето че зловещите звуци се повториха и аз разбрах, че те идват откъм коридора. Първата ми мисъл бе да скоча и да сложа резето на вратата, втората — да извикам пак: „Кой е там?“
Нещо забълболи и простена. След малко чух стъпки по коридора към стълбите за третия етаж: скоро бе направена вратата, която ги отделяше от коридора; чух как тя се отвори и затвори, после всичко стихна.
„Дали това бе Грейс Пул? Нима тя наистина е завладяна от зъл дух?“ — питах се аз. Не бях в състояние да остана повече сама и реших да отида при мисис Феърфакс. Бързо нахлузих роклята си, наметнах един шал, дръпнах резето и с трепереща ръка отворих вратата. В коридора, точно пред моята стая, гореше свещ; тя беше сложена на пътеката, която покриваше пода. Това обстоятелство ме порази. Но още повече се учудих, когато забелязах, че въздухът е замъглен, сякаш бе изпълнен с дим. А когато се огледах наоколо, мъчейки се да разбера откъде иде тази синкава мъгла, усетих силна миризма на изгоряло.
Нещо изскърца — някъде се открехна врата; Това беше вратата на мистър Рочестър и димът заизлиза оттам на кълба. Вече не мислех нито за мисис Феърфакс, нито за Грейс Пул и за тайнствения смях: за миг се озовах в стаята на моя господар. Около леглото се издигаха огнени езици; завесите вече горяха, а сред огъня и дима мистър Рочестър лежеше неподвижно, потънал в дълбок сън.
— Събудете се! Събудете се! — викнах аз.
Раздрусах го, но той само промърмори нещо и се обърна на другата страна: димът го бе упоил. Не биваше да губя нито минута — вече се запалваха чаршафите. Спуснах се към легена и каната. За щастие те бяха големи и пълни с вода. Грабнах ги, излях водата върху леглото и спящия, завтекох се в стаята си, донесох своята кана с вода, излях и нея върху леглото и с божия помощ успях да угася огъня.
Съскането на гаснещите пламъци и шумът от счупването на каната, която запокитих, след като я бях изляла, и най-вече студеният душ, с който окъпах здравата мистър Рочестър, му помогнаха най-после да дойде в съзнание. Макар в стаята да бе тъмно, разбрах, че той се е събудил, тъй като го чух да сипе някакви ругатни, недоумявайки защо лежи сред локва вода.
— Какво е това, наводнение ли? — извика мистър Рочестър.
— Не, сър — отговорих аз. — Но тук имаше пожар. Ставайте, моля ви, цял сте във вода; сега ще донеса свещ.
— В името на всички зли духове в християнския свят, кажете, вие ли сте това, Джейн Еър? — попита той. — Какво направихте с мен, магьоснице? Кой е тук в стаята освен вас? Решихте да ме удавите ли?
— Ще ви донеса свещ, сър. И за бога, ставайте. Някой е замислил нещо страшно; не ще може още сега да откриете кой е той и какво точно е замислял.
— Ето че вече съм на крак! Донесете ми веднага свещ, но не по-рано от две-три минути, докато облека нещо сухо, стига да намеря… Да, ето халата ми. А сега бягайте!
Завтекох се и донесох свещта, която все още стоеше в коридора. Той я пое от мен, вдигна я и огледа леглото, цялото почерняло и обгоряло, мокрите чаршафи и потъналия във вода килим.
— Какво значи това, кой го направи? — запита той.
Разказах му накратко всичко, което ми бе известно: за странния смях, който бях чула в коридора, за стъпките към стълбата за третия етаж, за дима, за миризмата на изгоряло, довела ме до неговата стая, за пожара в стаята и потушаването му с водата, която ми беше подръка.
Мистър Рочестър слушаше намръщено: докато говорех, лицето му изразяваше повече загриженост, отколкото учудване. Когато млъкнах, той не заговори веднага.
— Да извикам ли мисис Феърфакс? — попитах аз.
— Мисис Феърфакс? Не. За какъв дявол ще я викате? Какво може да направи тя? Нека си спи спокойно.
— Тогава ще доведа Лия и ще събудя Джон и жена му.
— В никакъв случай! Седете си мирно. Имате ли шал? Ако ви е студено, можете да вземете онова мое наметало. Наметнете го и седнете там в креслото; така, аз ще ви загърна. А сега вдигнете краката си на столчето, за да не ги намокрите. Ще ви оставя за няколко минути; ще взема и свещта. Стойте тук, докато се върна, и не вдигайте никакъв шум. Трябва да се кача на третия етаж. Помнете: не мърдайте и не викайте никого.
Мистър Рочестър излезе — светлината на свещта се отдалечаваше. Той мина много тихо по коридора, отвори почти безшумно вратата към стълбите, затвори я след себе си и последният лъч изчезна. Останах в пълна тъмнина. Ослушвах се да доловя някакъв шум, но не чух нищо. Мина доста време. Умората все повече ме налягаше. Беше ми студено въпреки наметалото, а и не намирах никакъв смисъл да стоя тук, щом не биваше да будя другите. Тъкмо се канех да наруша поръката на мистър Рочестър, рискувайки да предизвикам гнева му, когато на стената на коридора отново се появи слаб отблясък и чух стъпки на боси крака по пътеката. „Дано това е той — рекох си аз, — а не някой друг.“
Мистър Рочестър се върна блед и много мрачен.
— Всичко ми е ясно — каза той, оставяйки свещта на умивалника; — както предполагах, така и излезе.
— Какво именно, сър?
Отговор не последва; мистър Рочестър стоеше, скръстил ръце, с поглед, прикован в пода. След няколко минути той попита със съвсем странен тон:
— Казахте, че сте видели нещо, когато сте отворили вратата на стаята си, така ли беше?
— Не, сър, само една свещ на пода.
— Но сте чули някакъв странен смях. Вие и друг път сте чували такъв смях или нещо подобно, нали?
— Да, сър; вие имате тук една жена, която се занимава с шиене — казва се Грейс Пул, — тя се смее така. Странна особа!
