— Съвсем вярно, Грейс Пул — вие отгатнахте. Тя, както казвате, е странна, много странна. За всичко това ще си помисля. Но все пак съм доволен, че вие сте единственият човек освен мен, който знае всичките подробности на това произшествие. Вие не сте бъбрива: не казвайте нищо за това. Аз ще обясня тази работа — той посочи леглото. — А сега си вървете в своята стая. Ще прекарам прекрасно останалата част от нощта на дивана в библиотеката. Сега е към четири. След два часа слугите ще бъдат на крак.
— В такъв случай лека нощ, сър — рекох аз и се приготвих да си вървя.
Мистър Рочестър изглеждаше учуден, което беше много нелогично — нали сам той току-що ми бе казал да си вървя.
— Какво! — възкликна той. — Вече си отивате, и то така?
— Но нали вие сам казахте, сър.
— Обаче не и така изведнъж, без нито една съчувствена и приветлива дума… във всеки случай не така рязко и сухо… Та вие ми спасихте живота — изтръгнахте ме от ноктите на една мъчителна и ужасна смърт, — а сега ме отминавате, сякаш сме съвсем чужди хора? Дайте поне да си стиснем ръце.
Той ми протегна ръката си, а аз му подадох моята. Той я пое първо с една ръка, сетне с двете.
— Вие ми спасихте живота; приятно ми е, че тъкмо на вас съм толкова много задължен. Не ще кажа нищо повече. Не бих могъл да понасям човек, комуто би трябвало да съм задължен по такъв начин. Но вие сте друга и вашите благородни постъпки не са бреме за мен, Джейн.
Мистър Рочестър млъкна и ме погледна. Някакви думи затрептяха на устните му, но той не ги изрази гласно.
— Още веднъж лека нощ, сър! Не може и дума да става за някакъв дълг, благородна постъпка, бреме или задължение.
— Знаех — продължи мистър Рочестър, — че един ден ще ми направите някаква добрина — прочетох това във вашите очи, когато ви видях за пръв път: изражението им и усмивката им не случайно (той отново замълча)… не случайно — продължи той бързо — озариха с възторг най-скритите гънки на сърцето ми, без да заслужавам това. Чували ли сте нещо за естествен афинитет? Казват, че имало добри гении и мисля, че и в най-невероятното твърдение има зрънце истина. Скъпа моя спасителко, лека нощ!
Гласът му беше изпълнен със странна сила, погледът му — със странен пламък.
— Радвам се, че бях будна — рекох аз, готвейки се да си тръгна.
— Как, наистина ли си отивате?
— Студено ми е, сър.
— Студено? Да, вие стоите в локва! Тогава си вървете, Джейн, вървете си! — Но той все още държеше ръката ми и аз не можех да я освободя. За да ме пусне, си послужих с малка хитрост.
— Струва ми се, че чувам стъпките на мисис Феърфакс.
— Е, да се разделим.
Мистър Рочестър отпусна ръката ми и аз си излязох.
Легнах си отново, но никак не мислех да спя. Чак до утрото се носих по бурно и радостно море, където вълните на тревогата се смесваха с вълните на радостта. В някои моменти ми се струваше, че виждам на края на кипящите води някакъв бряг, примамлив като оазис; от време на време ободряващ вятър, раздвижен от надеждата, победоносно носеше духа ми към този бряг; но аз не можех да го достигна дори мислено, тъй като откъм сушата духаше насрещен бриз и все ме връщаше назад. Здравият разум противодействуваше на бълнуването, разсъдъкът охлаждаше страстните пориви. Твърде развълнувана, за да мисля за почивка, аз станах веднага щом се зазори.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
След тази безсънна нощ на мен хем ми се искаше да срещна мистър Рочестър, хем се страхувах. Копнеех да чуя отново гласа му, но се боях да срещна погледа му. Рано сутринта го очаквах всяка минута да дойде; макар че беше рядък гост в учебната стая, той все пак от време на време се отбиваше за минутка и сега нещо ми подсказваше, че този ден господарят ми непременно ще ме посети.
Обаче утрото премина както обикновено: нищо не наруши тихите занимания с Адел. Скоро след закуска чух някаква суетня около спалнята на мистър Рочестър, гласовете на мисис Феърфакс, Лия и готвачката — жената на Джон, а дори и грубоватия бас на самия Джон. До ушите ми достигнаха възклицания като: „Какво щастие, че господарят не е изгорял в леглото си!“ — „Опасно е да се остави нощем неугасена свещ.“ — „Слава богу, че не се е смутил и е грабнал каната с водата!“ — „Чудно как не е събудил никого!“ — „Дано не се е простудил — спал е цяла нощ на дивана в библиотеката.“ И други от този род.
Към тези оживени разговори скоро се прибави и шумът от миенето на пода и привеждането на стаята отново в ред; и когато минах покрай спалнята на мистър Рочестър, слизайки долу за обед, видях през отворената врата, че там всичко е приело отново обичайния си вид; само завесите над леглото бяха свалени. Лия беше стъпила на прозоречната ниша и търкаше опушените стъкла. Канех се да я заговоря, за да разбера какво обяснение е дадено за снощния пожар, но като направих няколко крачки към нея, видях, че в стаята има още някой: в едно кресло до леглото седеше някаква жена и пришиваше халки на новите завеси. Тази жена бе не друга, а Грейс Пул.
Както винаги сериозна и мълчалива, с кафява вълнена рокля, карирана престилка, бяла кърпичка и боне, тя изглеждаше всецяло погълната от работата си; на грубото й чело и простоватото й лице нямаше дори най-слаба следа от бледността или отчаянието, които човек би очаквал да види на лицето на жената, извършила опит за убийство, проследена през нощта до бърлогата й от своята жертва и уличена от нея (бях сигурна в това) в престъплението, което е възнамерявала да извърши. Бях озадачена, поразена. Все още я гледах втренчено, когато тя вдигна глава, но нищо в нея не трепна, никакво вълнение, чувство за виновност или страх да не бъде открита не промени цвета на лицето й. Тя каза: „Добро утро, мис“ както винаги флегматично и лаконично и като взе нова халка и ширитче, продължи да шие.
„Сега ще я изпитам — реших аз, — тази безподобна непроницаемост е съвсем необяснима.“
— Добро утро, Грейс — отвърнах. — Какво е станало тук? Стори ми се, че преди малко чух цялата прислуга да разговаря шумно.
— Нищо особено: господарят чел нощес в леглото си, сетне заспал, а свещта останала да гори и завесата се подпалила; за щастие той се събудил, преди пламъкът да обхване леглото и завивките, и успял да угаси огъня с водата от каната си.
— Чудна работа — казах аз тихо; след това, като я погледнах пак втренчено, добавих: — Нима мистър Рочестър не е събудил никого? Нима никой нищо не е чул?
Грейс отново вдигна очи към мен и този път ми се стори, че в погледа й блесна някакъв интерес. Тя като че ли ме изгледа с особено внимание и предпазливост, след което отговори:
— Нали знаете, мис, прислугата спи толкова далеч, че едва ли би се събудила. Стаята на мисис Феърфакс и вашата са най-близо до спалнята на господаря; но мисис Феърфакс казва, че нищо не е чула: възрастните хора често спят дълбоко. — Тя млъкна, а сетне добави с някакво престорено равнодушие, ала все пак подчертаваше многозначително думите: — Обаче вие, мис, сте млада и сигурно спите леко; може би сте чули някакъв шум.
— Чух — отвърнах аз с по-тих глас, та Лия, която още изтриваше прозореца, да не ме чуе. Отначало помислих, че това е Пайлът; но Пайлът не може да се смее, а аз съм уверена, че чух смях, и то особен.
Грейс откъсна нов конец, грижливо го натърка с восък, спокойно вдяна иглата и забеляза с пълно спокойствие:
— Знаете ли, мис, господарят едва ли би се смял, щом го е грозяла такава опасност; вие навярно сте сънували.
— Не съм сънувала — възразих с известен яд, тъй като наглото й спокойствие ме възмущаваше.
Тя отново ми хвърли остър, пронизителен поглед.
— А вие казахте ли на господаря, че сте чули смях? — попита тя.
— Нямах възможност да говоря с него днес.
— И не пожелахте да отворите вратата и да надникнете в коридора, нали? — продължаваше Грейс.
Сега пък тя започна да ме разпитва, мъчейки се да изтръгне нещо от мен; изведнъж ми дойде на ума, че ако тя се досети, че зная вината й или я подозирам, би могла да ми изиграе някаква лоша шега и реших да бъда нащрек.
