чувам съскане и зелената змия на ревността, свила се на кълбо на обления от лунна светлина балкон, надигна глава, плъзна се под жилетката ми, в миг разкъса гърдите ми и се вмъкна в сърцето ми. Колко чудно! — възкликна той, отклонявайки се отново от разказа си. — Колко чудно, че доверявам на вас всичко това, млада госпожице; чудно е и че ме слушате спокойно, сякаш е най-обикновеното нещо на света някой мъж като мен да разказва своите приключения с любовниците си от операта на едно странно, неопитно момиче като вас. Но втората чудноватост обяснява първата; както ви казах преди, вие с вашата сериозност, разумност и такт сте създадена само за пазителка на чужди тайни. Освен това зная с каква чиста душа общувам: зная, че тя не се поддава на зараза — вие имате особена, единствена по рода си душа. За щастие аз не се готвя да я оскверня, но дори да имах такова намерение, едва ли бих успял. Колкото повече общуваме, толкова по-добре; защото аз не мога да ви погубя, но вие можете да ме ободрите.
След това отстъпление мистър Рочестър продължи:
— Останах на балкона. „Те без съмнение ще влязат в будоара й — реших аз, — трябва да им устроя клопка.“ Като пъхнах ръка през отворената врата, дръпнах завесата, оставяйки само една пролука, през която да мога да гледам. После притворих вратата, но така, че да мога да слушам шепота на любовната двойка, и се върнах тихо пак в своето кресло. В този момент те влязоха. Скочих бързо и долепих око до пролуката. Прислужницата на Селин влезе, запали лампата, сложи я на масата и излезе. Сега аз ги виждах съвсем ясно. Те си свалиха наметалата: ето Варан, блеснала с атлаза и скъпоценностите си — подарени, разбира се, от мене, — и кавалера й — млад човек с офицерска униформа. Това бе един виконт — разпуснат, глупав и порочен младеж, когото бях срещал от време на време в обществото и когото никога не бях помислял да намразя, тъй като прекалено много го презирах. Щом го познах, змията на ревността изгуби зъбите си, защото в същия миг любовта ми към Селин започна да гасне. Не си струваше да се разправям заради жена, която може да ме мами с такива съперници; тя заслужаваше само презрение — наистина по-слабо от онова, което заслужавах аз, измаменият от нея.
Те почнаха да разговарят и като ги слушах, любовта ми се изпари напълно. Разговорът им беше несериозен, користен, бездушен и глупав — разговор, който по-скоро би отегчил, отколкото разгневил слушателя. На масата лежеше една моя визитна картичка; това им послужи за повод да заговорят за мен. Нито един от тях не бе достатъчно способен и остроумен, за да ме засегне чувствително; те ме ругаеха с цялата еснафска грубост, която притежаваха, особено Селин; тя съвсем ехидно се подиграваше с недостатъците ми — „уродливостта ми“, както се изрази тя, — макар обикновено да ме наричаше с пламенен възторг свой „beaute male“42. В това отношение Селин бе пълна ваша противоположност: нали когато се видяхме за втори път, вие ми заявихте съвсем направо, че никак не съм красив. Веднага ме порази този контраст и…
Тук Адел отново дотича при нас.
— Мосьо, Джон току-що каза, че е пристигнал пълномощникът ви и иска да ви види.
— А, в такъв случай ще бъда кратък. Като отворих вратата, аз влязох и се изправих пред тях. Казах, че освобождавам Селин от покровителството си, уведомих я, че трябва да напусне жилището, дадох й кесия с пари за най-належащите й нужди и без да обръщам внимание на писъците й, истерията, молбите, протестите и хлипанията, уговорих се с виконта да се срещнем в Булонския лес. На другия ден сутринта имах удоволствието да се дуелирам с него. Засегнах го в слабата, безкръвна ръка, тънка като крилце на болно пиле, и мислех, че съм сложил край на цялата тази история. Обаче за нещастие преди половин година Варан ми подари това момиченце — което според нея било моя дъщеря; може би това е така, макар да не виждам на чертите му печата на моята мрачност. Пайлът повече прилича на мен, отколкото то. Няколко години след като скъсах с Варан, тя изоставила детето и забягнала в Италия с някакъв музикант или певец. Аз отказах да призная на Адел каквото и да било право на издръжка, не го признавам и сега, тъй като не съм неин баща. Но като чух, че детето е без всякакви средства, извлякох бедното същество от тинята и калта на Париж и го доведох тук, за да расте в имението ми, на здрава английска почва. А мисис Феърфакс намери вас, за да го възпитавате. Но сега, когато знаете, че момиченцето е незаконна дъщеря на една френска балерина, може би ще гледате другояче на задачата си и на своята възпитаничка. Може би ще се явите някой ден при мен, за да ми съобщите, че сте си намерили друго място, че трябва да си търся нова гувернантка и прочие. Така ли?
— Не. Адел не е виновна нито за греховете на майка си, нито за вашите. Аз се привързах към нея, а сега, когато зная, че тя в известен смисъл е сираче — майка й я изоставила, а вие, сър, се отказвате от нея, — привързаността ми към това дете ще стане още по-голяма. Нима бих могла да предпочета някое глезено хлапе от богато семейство, което ще мрази своята гувернантка, пред малкото самотно сираче, което се отнася към мен като към приятелка?
— Ах, ето как гледате на това! Е, време е да вървя в къщи; и вие също, вече се стъмва.
Но аз останах още няколко минути с Адел и Пайлът, потичах с нея и изиграхме една игра шътълкок. Когато се прибрахме, свалих шапката и палтото й, взех я на колене и я държах така цял час, като й разреших да бъбри колкото си иска: дори не я упреквах за маниерниченето и леките капризи, към които беше склонна, когато чувствуваше, че й обръщат внимание, и които издаваха лекомислената й природа, вероятно унаследена от майка й и неприсъща на една англичанка. Но Адел имаше и достойнства и аз бях склонна да надценя всичко добро у нея. Търсех в чертите й някаква прилика с мистър Рочестър, но напразно: нито чертите, нито изражението й напомняха за него. Беше ми жал: ако би могло да се установи такова сходство, той би й отделял по-голямо внимание.
Чак вечерта, когато се оттеглих в стаята си, аз можах да анализирам подробно всичко, което ми бе разказал мистър Рочестър. Както бе отбелязал и той, тази история беше съвсем обикновена. Увлечение на богат англичанин по френска танцьорка и измяна от нейна страна — едно наистина често явление в обществото. Но имаше и нещо съвсем странно в дълбокото вълнение, обзело изведнъж моя господар, когато се опита да изрази сегашното си задоволство, появилата се отново в душата му радост, че живее в старото имение и неговите околности. С учудване размишлявах над случилото се, но съзнавайки, че съм безсилна да го разреша в дадения момент, аз постепенно се отвлякох от него и се замислих за държането на господаря към самата мен. Струваше ми се, че доверието, което той реши да ми окаже, е благодарност за моето благоразумие и аз го приех като такова. От няколко седмици той бе започнал да се отнася към мен по-добре, отколкото в началото. Аз чувствувах, че вече не му преча; той не ме поздравяваше с ледено високомерие при случайните ни срещи и, изглежда, те му бяха приятни. Винаги намираше за мене ласкава дума, а понякога и усмивка. Ако ме поканеше при себе си, приемаше ме сърдечно и аз чувствувах, че действително съм в състояние да го развличам и че тези вечерни разговори са толкова приятни за него, колкото полезни за мен.
Аз всъщност говорех сравнително малко, но пък го слушах с наслада. Той беше общителна натура; обичаше да разкрива пред своята непознаваща света слушателка картини, отразяващи живота и нравите (имам пред вид не картини, които изобразяват развратен живот или лоши нрави, а такива, които ме отнасяха в друг, по-широк свят, който ме радваше със своята странна неизвестност); аз с жив интерес приемах от него новото, представях си картините, които той ми рисуваше, и мислено го следвах в непознатите сфери на живота, разкривани от него; той никога не ме смути или изненада с какъвто и да било порочен намек.
Непринудеността, с която се държеше мистър Рочестър, премахна моята неприятна и за самата мен сдържаност; приятелската откровеност, коректна и сърдечна, с която той се отнасяше към мен, ме приближи до него. Понякога той ми се струваше по-скоро роднина, отколкото господар. От време на време мистър Рочестър пак държеше заповеднически тон, но аз не му забелязвах: знаех, че такъв му е характерът. Бях толкова щастлива, толкова доволна от новото в живота ми, щото престанах да тъгувам за това, че нямам близки: тънкият полумесец на моята съдба започна да расте; празните страници в книгата на живота ми се запълваха; здравето ми укрепна, позакръглих се, станах и по-силна.
Смятах ли и сега, че мистър Рочестър е грозен? Не, читателю: чувството на благодарност и много други впечатления — все приятни и хубави — правеха лицето му най-желаното за мен; присъствието му в стаята ме стопляше повече и от най-буйния огън. И все пак не бях забравила неговите недостатъци, а и не можех да ги забравя, защото той твърде често ги проявяваше пред мен. Беше горд, насмешлив, рязък с всички, които стояха по-долу от него. Дълбоко в душата си аз знаех, че голямата му доброта към мен не му пречи да бъде несправедлив и прекалено строг към много други. Настроението му съвсем без причина се разваляше; неведнъж, когато изпращаше да ме повикат да му чета, го намирах сам в библиотеката, свел глава над
