Джейн Еър. Брулени хълмове

развлечение, че не бързат да се разотидат. В такива случаи особено търсени са понякога господата, а мистър Рочестър е толкова весел и добър компаньон, че винаги става всеобщ любимец: той много се харесва на дамите; може би ще кажете, че външният му вид не дава достатъчно основание за това, но аз мисля, че другите качества и способностите му, а може би и богатството и благородната му кръв изкупват някои недостатъци на външността му.

— В Лийз ще има ли и дами?

— Мисис Ештън и трите й дъщери — много елегантни млади госпожици; после почтените Бланш и Мери Инграм — истински красавици! Преди шест-седем години видях Бланш, тогава тя беше осемнадесетгодишна. Дойде на коледния бал, даван от мистър Рочестър. Да бяхте видели тогава столовата — как богато бе украсена и как блестящо осветена! Имаше към петдесет дами и господа, и то от най-добрите фамилии в нашето графство; царицата на бала беше мис Бланш Инграм.

— Казвате, че сте я видели, мисис Феърфакс? Как изглеждаше тя?

— Да, видях я. Вратите на столовата бяха широко отворени; тъй като бе Коледа, разрешиха и на прислугата да се събере в хола и да послуша как дамите пеят и свирят. Мистър Рочестър ме покани на самия бал; седях в едно закътано ъгълче и ги гледах. Никога не съм виждала по-възхитителна гледка? дамите бяха разкошно облечени; повечето от тях, поне повечето от младите, ми се сториха все красавици, но мис Инграм бе наистина царицата на бала.

— Как изглеждаше тя?

— Висока, с прекрасна гръд, заоблени рамене, дълга прелестна шия, мургав цвят на лицето — леко матов — благородни черти, очи почти като тези на мистър Рочестър — големи, тъмни и блестящи като брилянтите й. Освен това тя имаше чудесни коси — гарвановочерни и много красиво сресани: отзад корона от дебели плитки, а отпред дълги блестящи къдрици — не съм виждала други тъй хубави! Облечена беше в снежнобяла рокля. Кехлибареният й шарф закриваше едното й рамо и гърдите й и завързан отстрани, стигаше с дългите си ресни под коленете й. В косите й бе забодено цветче в същия тон; то красиво изпъкваше сред катраненочерните й къдрици.

— Навярно всички са се възхищавали от мис Инграм.

— Да, разбира се; и не само от красотата й, а и от дарованията й. Мис Бланш Инграм беше една от дамите, които пяха; някакъв мъж й акомпанираше на пиано. Тя и мистър Рочестър пяха дует.

— И мистър Рочестър ли? Не знаех, че може да пее.

— О, той е отличен бас и има чудесен музикален вкус.

— А какъв глас имаше мис Инграм?

— Много богат и силен: тя пя възхитително; такава наслада изпитвах, като я слушах! А после свири. Не разбирам много от музика, но мистър Рочестър разбира и го чух да казва, че нейното изпълнение било забележително.

— И тази красива и даровита дама още ли не е омъжена?

— Мисля, че не. Предполагам, че нито тя, нито сестра й са с много голямо състояние. Всички владения на стария лорд Инграм с малки изключения бяха майоратни45 и най-големият му син наследи почти всичко.

— Но нима нито един богат благородник или просто някакъв мъж не се е увлякъл по нея? Мистър Рочестър например, той е богат, нали?

— О, да! Но виждате ли, има значителна разлика в годините им: мистър Рочестър е близо четиридесетгодишен, а тя — само на двадесет и пет.

— Какво от това? В живота на всяка крачка се срещат и по-неравни бракове.

— Вярно. И все пак трудно мога да си представя, че на мистър Рочестър би му хрумнала такава идея. Но защо не ядете? Откак седнахте на масата, хапка не сте турили в уста.

— Благодаря. Много ми се пие и това убива апетита ми. Мога ли да ви помоля за още една чаша?

Тъкмо се канех да се върна на въпроса за възможни г брак между мистър Рочестър и хубавицата Бланш, когато влезе Адел и разговорът прие друга насока.

Като останах сама, аз си припомних всичко, което бях научила, надникнах в сърцето си, проверих мислите и чувствата си и решително се опитах да ги върна по безопасния път на здравия разум.

Привлечена за свидетел пред съда на моята съвест, паметта ми даде показанията си за надеждите, желанията и чувствата, които лелеех от предишната вечер, а също и за онова особено състояние на духа, в което се намирах вече близо две седмици. Разумът пристъпи напред и с присъщото си спокойствие, без каквито и да било увъртания, разкри, че не съм пожелала да погледна действителността право в очите и бясно съм се втурнала след химери. И тогава произнесох срещу себе си следното обвинение:

„Не е имало на света по-голяма глупачка от Джейн Еър и нито една идиотка не е изпадала в такава примамлива самоизмама, поглъщайки отровата като нектар.“

Мислиш — казах си аз, — че си очаровала мистър Рочестър? Въобрази си, че можеш, да му харесаш, че можеш да бъдеш нещо за него? Я се засрами от тези глупости! Радваше се на случайните прояви на предпочитание — съвсем съмнителни при това, — които оказва един мъж с благороден произход, един светски човек на подчинената си, на теб, неопитното момиче? Как се осмели, клета, смешна глупачке? Нима дори в името на собствените си интереси не можа да бъдеш по-умна? Тази сутрин ти преповтори в паметта си кратката сцена от последната нощ. Закрий лице и се засрами! Той каза нещо ласкаво за очите ти, нали? Сляпа кукло, отвори ги и виж колко си безразсъдна! Нито една жена не трябва да се увлича от комплиментите на по-високостоящ от нея мъж, който никога не би се оженил за нея. Жената, позволила на тайната си любов да се разгори в сърцето й, е безумна, защото тази любов, несподелена и негласна, ще опустоши душата, която я храни; а дори любовта да е открита и споделена, тя като блуждаещ огън ще я доведе до дълбоко тресавище, откъдето няма измъкване.

— Чуй сега, Джейн Еър, какво наказание ти се присъжда: вземаш утре едно огледало, слагаш го пред себе си и рисуваш с пастели собствения си портрет, но точно, без да смекчиш нито един недостатък; не пропускаш нито една груба линия, не тушираш нито една неправилна черта и написваш отдолу: „Портрет на една гувернантка — самотно, бедно и грозничко момиче“.

После вземаш една гладка плочка от слонова кост — има такава в рисувателната ти кутия — и палитрата си, смесваш най-свежите, най-нежните и най-чистите тонове, избираш най-тънката си четка от камилски косъм и изобразяваш грижливо най-пленителното лице, което може да се роди във въображението ти; слагаш му най-важните сенки и най-меките оттенъци, както ти описа мисис Феърфакс Бланш Инграм, но внимаваш да не забравиш гарвановочерните къдрици и ориенталските очи… Какво? Искаш да вземеш за образец очите на мистър Рочестър? Повече твърдост! Никакво хленчене! Без сантименталности! Не съжалявай за нищо! Само здрав разум и решителност! Спомни си внушителните и хармонични черти, гръцката шия и гръд, нека ясно изпъкнат деликатните пръсти и великолепната, закръглена ръка; не забравяй и брилянтния пръстен и златната гривна; изобразяваш точно облеклото й — ефирните дантели и блестящия атлаз, — изящния шарф и златната роза. Когато свършиш този портрет, написващ под него: „Бланш, прекрасна млада аристократка“.

И ако някога пак си въобразиш, че мистър Рочестър се отнася благосклонно към теб, извади тези два портрета и ги сравни. Кажи си: „Ако пожелае, мистър Рочестър сигурно би могъл да спечели любовта на тази благородна дама; та нима може да се предположи, че би имал сериозни намерения към тази бедна, измъчена плебейка?“

„Ще го направя“ — рекох си аз. Взела това решение, лека-полека се успокоих и заспах.

Удържах думата си. За един-два часа скицирах с пастели портрета си, а за по-малко от две седмици завърших миниатюрата върху слонова кост с въображаемия лик на Бланш Инграм. Тя изглеждаше чудесно и контрастът между този измислен портрет и моя беше прекалено голям, за да си правя още каквито и да било илюзии. Тази работа ми бе от полза: ръцете и главата ми бяха заети, а новите импресии, които ми се искаше да запечатам неизличимо в душата си, се засилиха и затвърдиха.

Не след дълго аз вече имах основание да се радвам на благотворното въздействие на този режим, който бях наложила на чувствата си; благодарение на него можах да посрещна последвалите събития с подобаващо спокойствие, а ако те ме бяха сварили неподготвена, сигурно нямаше да бъда в състояние да се владея дори поне външно.