СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Измина седмица, а от мистър Рочестър все не идваше никаква вест; минаха десет дни, а той все още не се връщаше. Мисис Феърфакс каза, че нямало много да се учуди, ако той от Лийз отидел направо в Лондон, а оттам на континента и не се върнел в Торнфийлд цяла година: неведнъж напускал имението си съвсем внезапно и неочаквано. При тези думи почувствувах, че ме обзема странен хлад и че сърцето ми се свива. За малко не преживях отново дълбоко разочарование, но като се овладях и си спомних своите принципи, веднага преодолях тази слабост; удивително — как бързо успях да се справя с това мимолетно колебание, как леко се отървах от погрешната мисъл, че постъпките на мистър Рочестър могат да бъдат за мен нещо, изпълнено с жив интерес. Но аз се успокоих не с помощта на робската мисъл за низшестоящото си положение; съвсем не, просто си казах:
„Ти нямаш нищо общо със собственика на Торнфийлд освен това, че трябва да получаваш заплатата, която ти дава, задето възпитаваш покровителствуваното от него момиче, и да бъдеш благодарна за почтителното му и любезно отношение, което, щом изпълняваш задължението си, имаш право да очакваш от него. Бъди уверена, че това е единствената връзка, която той наистина е готов да признае между вас; затова не го прави обект на своите нежни чувства, на своя възторг, на своите терзания и прочее. Той е човек от друга страна — остани си в своя кръг и се уважавай достатъчно, за да не даряваш цялата си душа и сърце, цялата си сила на този, на когото те не са нужни и който ще ги отхвърли.“
Спокойно продължих обичайните си занимания, но сегиз-тогиз в главата ми упорито се появяваха смътни планове за начина, по който бих могла да напусна Торнфийлд; неволно съчинявах обявления и мислех за възможността да намеря нова работа. С тези мисли не смятах да се боря; нищо не им пречеше да се развиват и ако могат, да дадат плод.
Мистър Рочестър отсъствуваше вече повече от две седмици, когато мисис Феърфакс получи по пощата писмо.
— От господаря е — каза тя, като погледна плика. — Сега мисля, че ще разберем дали да го чакаме да се върне, или не.
Тя счупи печата и зачете писмото, а аз продължих да пия кафето си (в момента закусвахме). Кафето беше горещо и може би затова бузите ми изведнъж пламнаха. Но защо затрепери ръката ми и неволно разплисках половината чаша върху чинийката? Не ми се искаше да мисля за това.
— Понякога ми се струва, че живеем много спокойно; ала сега ще имаме доста работа, поне за известно време — каза мисис Феърфакс, като все още гледаше през очилата си писмото.
Преди да си позволя да задам какъвто и да било въпрос, аз стегнах престилката на Адел, която се бе разхлабила, сетне й дадох още козунак и напълних отново чашата й с мляко. Чак след това казах нехайно:
— Мистър Рочестър сигурно няма да се върне скоро.
— Напротив, много скоро — пише, че идва след три дни, сиреч идния четвъртък; и няма да бъде сам. Кой знае колко знатни гости ще пристигнат с него от Лийз: пише да приготвим всички най-хубави спални и да почистим библиотеката и гостните; освен това ще трябва да наема за кухнята няколко помощнички от странноприемница „Джордж“ в Милкоут или откъдето и да е другаде; дамите щели да доведат камериерките си, а господата — своите камериери, тъй че тук ще бъде пълно с хора. — И мисис Феърфакс изгълта закуската си и бързо излезе, за да започне приготовленията.
Тези три дни, както предположи тя, бяха изпълнени с усилена работа. Дотогава ми се струваше, че всички стаи в Торнфийлд са чисти и добре подредени, но се оказа, че съм се лъгала. Дойдоха да помагат три жени и започна такова търкане, четкане, миене, тупане на килими, сваляне и окачване на картини, бърсане на огледала и полилеи, затопляне на спалните, сушене на чаршафи и проветряване на пухени завивки, каквото не бях виждала дотогава, не видях и след това. Адел тичаше Сред цялата тази бъркотия като луда: приготовленията за посрещането на гостите и тяхното пристигане я опияняваха. Тя поиска Софи да прегледа всичките й „тоалети“ — така тя наричаше роклите си, — да преправи онези, които са „демоде“, и да проветри и приготви новите. Самата Адел не вършеше нищо, а само тичаше от стая в стая, скачаше по леглата, лежеше по дюшеците, възглавниците и възглавничките, натрупани край силно бумтящите камини. Освободих я от занятия, защото мисис Феърфакс заангажира и мен да й помагам, и сега прекарвах по цели дни в кухнята, като помагах — или по-право пречех — на нея и на готвачката, учейки се да правя крем- карамел, питки със сирене и френски пасти, да приготовлявам дивеч за печене и да гарнирам десерти.
Очаквахме гостите да пристигнат в четвъртък след пладне, навреме за обеда в шест часа. Докато траеше тази подготовка, нямах възможност да се отдавам на неосъществими мечти; бях също тъй пъргава и весела, както всички други (без да се смята Адел). Наистина от време на време нещо свиваше сърцето ми и бодрото ми настроение се понижаваше; въпреки усилията на волята ми нещо ме тласкаше към света на съмненията, знаменията и мрачните предчувствия. Това се случваше, когато зърнех, че вратата на стълбата за третия етаж (която напоследък беше все заключена) бавно се отваря и оттам се появява Грейс Пул с безупречно боне, бяла престилка и кърпа на врата, когато я наблюдавах как безшумно се движи по коридора с чехли на краката, когато я виждах да наднича в шумните спални, още в безпорядък, само за да каже по някоя и друга дума на новата прислужница, обяснявайки й с какво да изтрие решетката или мраморната плоча на камината или как да махне петната от тапетите, и сетне да отминава. Обикновено тя слизаше по този начин в кухнята веднъж на ден, изяждаше обеда си, изпушваше край огнището една неголяма лула тютюн и сетне се връщаше обратно, носейки своята кана с портер, за да се разтуши сама горе в мрачното си убежище. Грейс прекарваше долу при другите прислужници само един час в денонощието; през всичкото останало време тя седеше горе в стаята си с Нисък таван и дъбова ламперия: там шиеше и може би се смееше с мрачния си смях, самотна като затворница.
Най-странното беше това, че абсолютно никой в къщата освен мен не обръщаше внимание на нейните привички и не се чудеше на тях, никой не говореше за положението или работата й, никой не я съжаляваше за уединението или самотата й. Всъщност веднъж долових част от разговор между Лия и една от чистачките, който се отнасяше за Грейс. Лия бе казала нещо, което не можах да чуя, а събеседницата й забеляза:
— Май че добре й плащат.
— Да — отвърна Лия, — ще ми се и аз да получавам толкова. Не че ми плащат малко — не, в Торнфийлд не са Стиснати, — но моята заплата няма и една пета от нейната. И тя си я туря настрана: всеки три месеца ходи до Милкоутската банка. Никак няма да ми е чудно, ако е натрупала толкова пари, че да може да си живее самостоятелно, ако реши да напусне: но чини ми се, че е свикнала с този дом, па и още няма четиридесет години и е силна, може да върши всичко. Не й е време да се откаже от работа.
— Тя сигурно добре си върши работата — рече чистачката.
— О, тя си разбира от работата — отвърна многозначително Лия; — не всеки би се оправил на нейно място, дори да му дават толкова пари, колкото Дават сега на нея.
— Право казваш! — бе отговорът. — Чудя се дали господарят…
Чистачката щеше да продължи, но в този миг Лия се обърна, видя ме и веднага сръчка събеседницата си,
— Нима тя не знае? — чух аз шепота на жената. Лия поклати глава и разговорът, разбира се, Свърши.
Всичко, което научих от него, се свеждаше до едно: в Торнфийлд има някаква тайна, която умишлено крият от мен.
Дойде четвъртък. Всичко беше готово още от предишната вечер: килимите постлани, завесите над леглата, окачени, а самите легла — покрити с блестящи бели кувертюри, тоалетните масички подредени, мебелите избърсани, а във вазите — цветя; спалните и гостните просто светеха от чистота. Холът също бе почистен; старият часовник с резба, перилата и стъпалата на стълбите лъщяха като огледало; в столовата бюфетът блестеше с наредените си чинии; гостната и будоарът бяха отрупани с вази с цъфтящи екзотични растения.
Мина пладне. Мисис Феърфакс облече най-официалната си черна атлазена рокля, сложи си ръкавиците и златния часовник — тя щеше да посреща гостите, да съпровожда дамите до стаите им и прочие. Адел също щеше да бъде натъкмена, но според мен едва ли биха я повикали при гостите, особено първия ден. Обаче за да доставя на момичето удоволствие, позволих на Софи да го премени с една от неговите къси муселинени рокли. Що се отнася до мен, аз нямаше защо да се преобличам: нямаше да се наложи да
