Джейн Еър. Брулени хълмове

— Разбира се; вие, мъжете, никога не се съобразявате нито с известни икономии, нито със здравия разум. Да чуете само какво казва мама за гувернантките: докато пораснем ние с Мери, сменихме най-малко десетина-дванадесет. Половината от тях бяха нетърпими, а останалите — смешни. И всяка по своему противна. Нали така, мамо?

— Какво каза, съкровище мое?

Младата особа, наречена „съкровище“, повтори въпроса си със съответното пояснение.

— Ах, скъпа, не ми говори за гувернантките! Дори самата дума ми действува на нервите. Бях станала цяла мъченица поради тяхното невежество и капризи! Слава богу, това изпитание свърши!

В този момент мисис Дент се наведе към благочестивата дама и й пошепна нещо на ухото; по отговора разбрах, че мисис Дент й е напомнила, че в стаята присъствува една представителка на това прокълнато съсловие.

— Tant pis!49 — заяви благородната дама. — Надявам се, че това ще й бъде от полза! — И добави по-тихо, но достатъчно силно, за да я чуя: — Видях я. Аз съм отлична френоложка и чета на лицето й всички недостатъци на гувернантките.

— Какви са тези недостатъци, мадам? — запита високо мистър Рочестър.

— Ще ви ги кажа на ухото — отговори тя и кимна три пъти многозначително тюрбана си.

— Но любопитството ми ще премине, то трябва да бъде удовлетворено още сега.

— Попитайте Бланш, тя е по-близо до вас от мен.

— О, не ме карай да му го казвам, мамо! Мога да кажа за тази паплач само едно: те са никаквици! Наистина не съм пострадала много от тях и по-скоро съм гледала аз да им причинявам неприятности. Какви шеги си правехме двамата с Тиъдор с нашите мис Уилсън, мисис Грейс и мадам Жубер! Мери беше много заспала, та не участвуваше в тези наши заговори. Особено добре се забавлявахме с мадам Жубер. Мис Уилсън бе клето, болнаво същество, плачливо и угнетено, с една дума — недостойна да се занимаваме с нея, а мисис Грейс беше груба и безчувствена, нищо не й действуваше. Но клетата мадам Жубер! И сега я виждам разгневена, вън от себе си от яд — разливахме чая си, хвърляхме по пода залци хляб с масло, мятахме книгите си към тавана и оглушително чукахме с линиите си по чина и с ръжена по решетката на камината. Тиъдор, помниш ли онези весели дни?

— Да-а-а, разбира се, помня — отговори проточено лорд Инграм. — Бедната бабишкерница обикновено викаше: „Ах, лоши деца!“ А ние почвахме да й четем евангелие, задето се осмелява да учи такива умни деца като нас, когато тя самата е толкова невежа.

— Да, наистина; а по-късно, Тидоу, двамата мъчехме, учителя ти, който гледаше като отровен — мистър Уининг, „подвижната проповед“, както обикновено го наричахме. Той и мис Уилсън си позволиха да се влюбят един в друг, или поне ние с Тидоу решихме, че е така. Успяхме да забележим няколко нежни погледа и въздишки, които сметнахме за признаци на la belle passion50 и скоро всички научиха за нашето откритие. Възползувахме се от това като от лост, с който да ги изхвърлим от къщи. Щом маминка научи за тази история, видя в нея безнравствени подбуди. Така ли беше, уважаема майко?

— Разбира се, душичке. И аз бях съвсем права. Повярвайте ми: има хиляди причини, поради които любовни връзки между гувернантките и учителите не бива да се допускат дори за миг в порядъчните семейства. Първо…

— О, моля ти се, мамо! Не ги изброявай! Au reste51 ние всички добре ги знаем: опасността на лошия пример за невинните детски души, разсеяността на влюбените — и оттук пренебрегването на задълженията, сетне взаимно разбирателство и поддръжка, които пораждат доверие помежду им и в крайна сметка водят до дързост, непокорство и грубо държане. Права ли съм, баронесо Инграм от Инграм Парк?

— Права си, мое чисто ангелче, права както винаги.

— Тогава няма какво повече да говорим. Хайде да променим темата.

Ейми Ештън, която не слушаше или не обърна внимание на последните думи, заяви с тъничкото си като на малко момиче гласче:

— И ние с Луиза също дразнехме нашата гувернантка, но тя беше толкова добра, че понасяше абсолютно всичко. С нищо не можехме да я изкараме от кожата й. Тя никога не ни се сърдеше. Нали така, Луиза?

— Да, така! Вършехме, каквото си искахме: бъркахме в чекмеджето на масата й или в кошничката й за работа и обръщахме всичко наопаки в тях. Тя беше толкова добродушна, че ни даваше всичко, каквото поискаме.

— Е — забеляза със саркастична усмивка мис Инграм, — изглежда, всички сега ще започнат да разказват спомени за гувернантките си. За да избегнем това, аз повторно предлагам друга тема. Мистър Рочестър, поддържате ли ме?

— Поддържам ви, мадам, и в това, както във всичко останало.

— Тогава поемам върху себе си грижата да уточня предложението си. Синьор Едуардо, ще може ли да попеете сега?

— Дона Бианка, ако заповядате, ще мога.

— В такъв случай, синьоре, слушайте кралската ми заповед: приведете в готовност дробовете си и другите си гласови органи, за да изпълните кралската ми воля.

— Кой не би пожелал да бъде Ричо52 при такава божествена Мери?

— По дяволите вашият Ричо! — възкликна тя, като тръсна къдриците си, упътила се към пианото. — Смятам, че цигуларят Давид трябва да е бил доста противен субект; черният Ботуъл53 ми харесва повече. Според мен един мъж не струва нищо, ако няма в себе си нещо порочно. Нека историята твърди, каквото си ще, но ми се струва, че Джеймз Хепбърн е бил тъкмо такъв див, буен легендарен разбойник, комуто бих се съгласила да дам ръката си.

— Чувате ли, господа? Кой от вас прилича най-много на Ботуъл? — извика мистър Рочестър.

— Бих казал, че вие приличате най-много на него — отвърна полковник Дент.

— Честна дума, безкрайно съм ви благодарен за това! — отговори мистър Рочестър.

Мис Инграм, седнала с горделива грация на пианото, разпиля царствените дипли на белоснежните си одежди и засвири един бравурен прелюд. Но в същото време продължаваше да говори. Явно тази вечер тя бе в повишено настроение. Думите и изражението на лицето й бяха, изглежда, предназначени не само да изтръгнат възхищение, а просто да смаят слушателите й. Тя несъмнено искаше да ги порази, като се покаже особено дръзка и смела.

— О, толкова са ми дотегнали днешните млади мъже! — възкликна Бланш, завършвайки с оглушителни акорди. — Бедни нищожни същества, конто не смеят да направят дори крачка извън оградата на бащината си къща, пък дори и до нея не се приближават без разрешението и присъствието на майките си. Това са хора, които се занимават само с красивите си лица, белите си ръце и малките си крака. Като че ли на мъжа му е нужна красота! Като че ли очарованието не е изключително право на жената, нейно законно достояние и наследство! Грозна жена е петно върху красивия лик на природата. Но от мъжете се иска само едно — сила и решителност. Нека девизът им бъде лов, стрелба, бой — всичко останало е глупост. Ако бях мъж, девизът ми щеше да бъде точно такъв. Когато реша да се омъжа — продължи тя след пауза, която никой не наруши, — ще си намеря такъв съпруг, който да не конкурира красотата ми, а по-скоро да я подчертава. Няма да търпя съперник до престола си, властта ми трябва да бъде пълна; искам той да се любува само на мен, не и на образа си в огледалото. А сега, мистър Рочестър, пейте, ще ви акомпанирам.

— Готов съм! — гласеше отговорът.

— Песента на корсаря. Сега вече знаете, че имам слабост към корсарите. Затова я изпейте con spirito54.

— Заповедите, изречени от устата на мис Инграм, биха въодушевили дори чаша мляко или вода.

— Щом е така, трябва да внимавате. Ако не ми хареса изпълнението, ще ви засрамя, като покажа как трябва да се пеят такива песни.

— Искате да ми дадете награда за неспособност ли? В такъв случай ще се опитам да се проваля.

— Gardez-vous en bien!55 Ако направите това нарочно, ще ви