Инграм беше самата величественост, освен това беше изкусна, весела.
Повечето мъже навярно биха се възхищавали от нея, реших аз. А в това, че
Не мисли, читателю, че Адел е стояла през цялото време на столчето до краката ми, без да мръдне. Не! Когато дамите влязоха, тя стана, упъти се към тях, за да ги посрещне, поздрави ги с изискан реверанс и каза важно:
— Bon jour, mesdames!
Мис Инграм я погледна насмешливо и възкликна:
— Ах, каква кукличка!
Лейди Лин забеляза:
— Това навярно е възпитаницата на мистър Рочестър — малката французойка, за която спомена.
Мисис Дент нежно я хвана за ръката и я целуна. А Ейми и Луиза Ештън възкликнаха:
— Какво прелестно момиченце!
После те я повикаха при себе си на дивана и сега тя седеше между тях, бъбреше ту на френски, ту на завален английски и привличаше вниманието не само на госпожиците, а и на мисис Ештън и лейди Лин, чувствувайки се на седмото небе.
Накрая носят кафе и викат мъжете. Седя в сянка, ако може да се говори за сянка в тази ярко осветена стая: завесата на прозореца ме скрива наполовина. Завесата на портала отново се вдига, за да влязат мъжете. И те както дамите правят внушително впечатление. Всички са облечени в черно. Повечето са високи, някои от тях — млади. Хенри и Фредрик Лин са блестящо елегантни; полковник Дент е внушителен мъж с войнишка стойка. Мистър Ештън, окръжен съдия, се държи с достойнство; косата му е съвсем побеляла, но веждите и бакенбардите му са още черни и донякъде това му придава вид на pere noble de theatre48. Лорд Инграм, както сестрите си, е много висок; красив като тях, той подобно на Мери изглежда вял и апатичен, сякаш ръстът му е повлиял отрицателно върху темперамента и ума му.
Но къде е мистър Рочестър?
Той влиза последен. Не гледам към портала, но го виждам. Мъча се да съсредоточа вниманието си върху иглите и бримките на кесията, която плета — иска ми се да мисля за плетивото и да виждам само сребърните стъклени мъниста и копринените конци в скута си. Обаче аз ясно виждам фигурата му и неволно си спомням последната ни среща — когато му оказах това, което той нарече голяма услуга, и държа ръката ми, гледайки ме с поглед, пълен с дълбоко вълнение, което всеки миг можеше да прелее и което донякъде се дължеше и на мен. Как ни сближи този миг! А какво се случи сетне, какво промени отношенията между нас? Защо сега сме толкова далечни, така чужди един към друг? Толкова чужди, че не очаквах да дойде и да заговори с мен. Затова не се учудих, когато, без да ме погледне, той седна в другия край на стаята и започна да разговаря с някои от дамите.
Веднага щом се убедих, че вниманието му е приковано в тях и че мога незабелязано да го гледам, аз неволно устремих към него погледа си; очите ми не ме слушаха, те постоянно се обръщаха и се спираха на него. Да го гледам, беше за мене голяма радост — вълнуваща и заедно с това мъчителна, скъпоценна като чисто злато, но стаила в себе си остра болка; удоволствие, каквото сигурно изпитва умиращият от жажда човек, който знае, че кладенецът, до който е допълзял, е отровен, но все пак се навежда и пие жадно освежителната течност.
Изглежда, че е вярна поговорката: „Красотата е в очите на този, който й се любува“. Лицето на моя Господар — бледо, с мургав тен, с ъгловато, едро чело, широки, смолисточерни вежди, внушителен поглед,
Сравних го с гостите му. Колко струваше пред него галантното изящество на господата Лин, мрачната елегантност на лорд Инграм; дори военната осанка на полковник Дент отстъпваше на природното обаяние на мистър Рочестър и вътрешната му сила! Аз лично не се възхищавах нито от вида, нито от маниерите им, обаче бях убедена, че повечето хора биха ги счели за привлекателни, красиви, внушителни. Същите биха сметнали мистър Рочестър за меланхоличен човек с груби черти. Видях усмивките на гостите му, чух техния смях. В светлината на свещите имаше може би повече душа, отколкото в тези усмивки, звънът на звънеца беше по-съдържателен от този смях. Видях и мистър Рочестър да се усмихва: суровите му черти се смекчиха, очите заблестяха и се изпълниха с нежност, погледът стана проницателен и галещ. Той говореше в тази минута с Луиза и Ейми Ештън и се учудих колко равнодушно се отнесоха те към погледа, който проникваше до дъното на душата ми; очаквах, че ще наведат очи и че руменина ще покрие бузите им и с радост отбелязах отсъствието на всякакво вълнение у тях. „Той за тях не е това, което е за мен — мислех си аз, — той не е техният тип мъж. Но той е моят тип — сигурна съм в това, — чувствувам сходство между нас, разбирам какво говорят изражението на лицето и движенията му. Макар неговото богатство и положение да ни отделят рязко един от друг, в ума и сърцето ми, в кръвта и в нервите ми има нещо, което ме сближава духовно с него. Как можах да мисля само до преди няколко дни, че взаимоотношенията ни се изчерпват с това, че получавам заплата от него? Как можах да си забраня да виждам в него друго освен мой работодател? Какво кощунство с природата! Всички добри, честни, силни чувства в душата ми неволно се устремяват към него. Зная, че трябва да скрия преживяванията си, че трябва да убия надеждата си, че трябва да помня, че той не иска и да знае за мен, защото, твърдейки, че между нас има хармония, съвсем не смятам, че съм надарена с неговата сила и неговата способност да очаровам. Искам само да кажа, че с него имаме еднакви вкусове и чувства. И затова съм длъжна непрекъснато да си повтарям, че сме разделени навеки; но докато живея и мисля, ще го обичам.“
Поднесоха кафето. Веднага щом влязоха господата, дамите зачуруликаха като птички. Разговорът ставаше все по-оживен и весел. Полковник Дент и мистър Ештън спорят за политика; жените им ги слушат. Двете горди вдовици — лейди Лин и лейди Инграм, беседват помежду си. Сър Джордж (забравих да опиша външността му) — много едър и набит местен благородник — стои с чаша кафе в ръка пред дивана, на който са се разположили дамите, и от време на време казва по нещо. Мистър Фредрик Лин седна зад Мери Инграм и й показва книга с великолепни гравюри; тя ги гледа, усмихва се от време на време, но почти няма какво да забележи. Високият и флегматичен лорд Инграм се обляга, скръстил ръце, на стола на дребничката и жива Ейми Ештън. Тя гледа нагоре към него, бъбри като кречетало; той й харесва повече от мистър Рочестър. Хенри Лин се настанява на една табуретка до краката на Луиза. И Адел се натъкмява до него. Той се опитва да говори с момиченцето на френски и Луиза се смее на грубите му грешки. А кой ще прави компания на Бланш Инграм? Тя стои до масата сама, навела се грациозно над един албум. Явно очаква някой да отиде при нея; но няма намерение да чака твърде дълго. Сама ще си намери събеседник.
Мистър Рочестър, след като говори със семейство Ештън, отива до камината и застава там. Бланш се упътва към него и се изправя от другата страна на камината.
— Аз мислех, мистър Рочестър, че не обичате децата.
— Точно така.
— Тогава защо сте поели върху себе си грижата за тази кукла (тя посочи Адел)? Откъде я взехте?
— Не я взех, а ми я оставиха.
— Трябваше да я пратите в училище.
— Не мога да направя това. Училищата са много скъпи.
— Ако се не лъжа, вие сте й взели гувернантка: току-що видях тук някаква личност. Отишла ли си е? А, не! Все още седи ей там, зад завесата на прозореца. Вие сигурно й плащате; според мен това не ви струва по-евтино; напротив — в такъв случай трябва да издържате двама души.
Страхувах се или по-скоро се надявах, че като стана дума за мен, мистър Рочестър ще ме погледне: неволно се свих още повече в нишата. Но той нито веднъж не извърна глава към мен.
— Не помислих за това — каза той равнодушно, загледан право пред себе си.
