— Не; извиних се и той ми разреши да отсъствувам. Ще ви кажа как да избегнете неловкия момент на официалното ви представяне пред всички — това е най-неприятното нещо в такива случаи. Влезте в гостната, докато там няма още никой, преди дамите да са станали от масата, и си изберете местенце в някое затулено ъгълче; не е необходимо да стоите дълго, след като влязат господата, освен ако сама не желаете да останете повече. След като мистър Рочестър ви види, че сте там, може да се измъкнете — никой няма да забележи това.
— А как мислите, гостите дълго ли ще стоят тук?
— Сигурно две-три седмици, не повече. След великденската ваканция сър Джордж Лин, който неотдавна бе избран за депутат на Милкоут, трябва да замине за Лондон за предстоящата сесия. Вероятно мистър Рочестър ще замине с него; чудно ми е, че този път той остана толкова дълго в Торнфийлд.
Очаквах с известен трепет часа, в който ще се появя с възпитаничката си в гостната. Като научи, че същата вечер ще бъде представена на дамите, Адел изпадна в екстаз, който продължи целия ден; тя се успокои чак когато Софи пристъпи към обличането й. Важността на тази церемония бързо я погълна всецяло; и когато къдравите й коси бяха сресани на гладки, прави кичури, розовата атлазена рокля облечена, дългият й колан завързан и дантелените ръкавици сложени, тя стана сериозна и важна като съдия. Нямаше нужда да предупреждаваме Адел да пази тоалета си: когато бе готова, тя седна на столчето си, като повдигна внимателно атлазените си по-ли, за да не ги измачка, и ме увери, че няма да мръдне от мястото си, докато се приготвя. Аз се приготвих бързо: не ми бе необходимо много време, за да облека най-хубавата си рокля (сребристосивата, която бях купила за сватбата на мис Темпъл и която не бях обличала оттогава), да среша косите си и да сложа единственото си украшение — бисерната брошка. Слязохме долу.
За щастие за гостната можеше да се мине и от друго място освен през столовата, където всички обядваха. Когато влязохме, гостната беше празна. В мраморната камина безшумно гореше голям огън. Сред красивите цветя, с които бяха украсени масите, светеха тържествено восъчни свещи; червената завеса пред портала бе спусната. Колкото и. тънка да беше тази преграда, която ни отделяше от обядващите в съседния салон, те говореха толкова тихо, че не можех да разбера нищо от техния шепот. Адел, която несъмнено беше все още под влияние на тържествеността на момента, седна, без да каже дума, на едно столче за крака, което й посочих. Аз пък се настаних в прозоречната ниша, взех от съседната маса една книга и се опитах да се задълбоча в нея. Тогава Адел премести столчето си до краката ми; след малко тя докосна коляното ми.
— Какво има, Адел?
— Може ли да взема едно от тези чудни цветя, мадмоазел? Само за да допълня тоалета си.
— Прекалено много мислиш за тоалета си, Адел; но едно цвете можеш да си вземеш.
— Измъкнах от една ваза роза и я забодох на колана на момичето. То въздъхна с чувство на неизразимо удовлетворение; сякаш чашата на щастието му бе преляла. Обърнах се, за да скрия усмивката си, която не бях в състояние да сдържа; нещо много комично и печално имаше в сериозността и благоговението, с което тази малка парижанка се отнасяше към външността си.
Разнесе се тих шум на отмествани столове; дръпнаха завесата; пред мен се разкри столовата, където запаленият полилей струеше светлина върху среброто и кристала на разкошните десертни прибори върху дългата маса. Под портала се появи група дами. Те влязоха в гостната и завесата отново се спусна.
Дамите бяха само осем, но когато влязоха вкупом, ми се стори, че са много повече. Някои от тях бяха много високи, повечето — облечени в бяло и роклята на всяка една се влачеше с такива разкошни дипли, че това придаваше на фигурите им величествеността, която придава на луната леката мъгла. Станах и им се поклоних: една-две от тях кимнаха в отговор, а останалите само ме погледнаха.
Те се пръснаха из стаята, напомняйки ми с лекотата и пъргавостта на движенията си ято белокрили птици. Едни от тях се отпуснаха на диваните и табуретките, други се наведоха над масите, разглеждайки цветята и книгите, а останалите се събраха около камината; всички говореха тихо, но с ясна интонация, както изглежда, привична за тях. Впоследствие научих как се нарича всяка от тях, затова ще спомена имената им.
Първо, тук беше мисис Ештън с две от дъщерите си. На младини мисис Ештън очевидно е била красива, защото и сега бе запазила хубавите си черти; по-голямата й дъщеря, Ейми, беше дребничка, наивна и с детинско лице и маниери, но във формите й имаше нещо привлекателно; бялата муселинена рокля със син колан й отиваше. По-малката, Луиза, беше по-висока, с по-изящна фигура, с много хубавичко личице — французите наричат такива лица minois chiffone47; и двете сестри бяха нежни като лилии.
Лейди Лин — едра, набита особа на около четиридесет години, с разкошна атлазена рокля „шанжан“ — вървеше съвсем изправена и изглеждаше доста надменна; под синьо перо, в ореола на брилянтена диадема блестяха лъскавите й тъмни коси.
Жената на полковник Дент не правеше толкова силно впечатление, но според мен беше с много по- аристократичен вид. Тя имаше тънка фигура, нежно, бяло лице и руси коси. Черната й атлазена рокля, богатият шарф от чуждестранна дантела и перлите й ми харесваха много повече от великолепието на лейди Лин, която блестеше с всички цветове на дъгата.
Но най-внушителни — може би защото бяха най-едри — ми се сториха вдовицата лейди Инграм и дъщерите й Бланш и Мери. И трите бяха много високи. На вдовицата човек можеше да даде от четиридесет до петдесет години; формите й бяха отлично запазени. В черните й коси (поне така ми се стори на светлината на свещите) нямаше нито един бял косъм; зъбите й блестяха с ослепителна белота. Мнозина биха я нарекли „очарователна за годините си“ и тя действително беше такава, но само физически. В целия й вид, в начина на държане се чувствуваше нещо нетърпимо надменно. Тя имаше римски черти и брадичка с трапчинка, която с лека извивка преминаваше в дълга права шия. Гордостта й не само правеше лицето й по-пълно и по-мрачно, но дори го беше сбърчила; същата тази гордост поддържаше брадичката й неестествено вирната. Погледът й — суров и жесток — ми напомняше за мисис Рийд. Мисис Инграм процеждаше думите си през зъбите; гласът й беше дълбок, тонът надменен, недопускащ възражения — с една реч, нетърпим. Тя сигурно мислеше, че алената кадифена рокля и тюрбанът от златиста индийска тъкан й придават истинско царско достойнство.
Бланш и Мери бяха еднакви на ръст, прави и стройни като тополи. Мери изглеждаше доста слабичка за ръста си, но Бланш имаше формите на Диана. Аз я разглеждах, разбира се, с особен интерес. Преди всичко исках да проверя дали външността й съвпада с описанието на мисис Феърфакс, после дали прилича на миниатюрата, която бях нарисувала по фантазия, и най-сетне (признавам това) дали тази външност би могла да се хареса на мистър Рочестър.
Оказа се, че тя точно съответствува и на нарисувания от мен портрет, и на описанието на мисис Феърфакс: прекрасен бюст, заоблени рамене, грациозна шия, тъмни очи и черни къдрици. А лицето й? То бе като лицето на майката, с тази разлика, че бе младо, без бръчки: същото ниско чело, същите надменни черти, същата гордост. Вярно, тази гордост не бе толкова мрачна: мис Инграм непрекъснато се смееше; смехът й звучеше иронично, такова беше и обичайното изражение на капризно извитите й, надменни устни.
Казват, че гениите са самоуверени Не знаех дали мис Бланш Инграм бе гениална, но беше самоуверена, и то в най-висша степен. Тя поведе разговор за растенията с кротката мисис Дент. Очевидно мисис Дент не бе учила ботаника, макар да каза, че много обичала цветята, особено дивите, а мис Инграм бе учила. И тя с важен вид почна да отрупва мисис Дент с научни термини. Веднага разбрах, че мис Инграм, казано простовато,
Мери изглеждаше по-тиха и по-приветлива от Бланш. Тя имаше по-нежни черти и малко по-светла кожа (мис Инграм беше мургава като испанка). Но на Мери й липсваше живот: лицето й бе неизразително, а очите — лишени от блясък; тя нямаше какво да каже и седнала веднъж в креслото си, замръзна в него като статуя в ниша. И двете сестри бяха с белоснежни тоалети.
Смятах ли аз сега, че мис Инграм би могла да стане избраница на мистър Рочестър? Не бих могла да отговоря на този въпрос, тъй като не знаех какви жени му харесват. Ако го привлича величествеността мис
