напусна светилището си — учебната стая; тя беше станала за мен наистина светилище — „любимо убежище в часове на тревога“.

Беше тих, ясен пролетен ден, един от дните, които наблюдавахме в края на март или началото на април и които с ведрината си предвещават лятото. Денят гаснеше, но вечерта бе също топла и аз работех в учебната стая на отворен прозорец.

— Закъсняват — каза мисис Феърфакс, влизайки при мен, като шумолеше с роклята си. — Радвам се, че заръчах обедът да е готов един час по-късно от времето, определено от мистър Рочестър; вече минава шест. Изпратих Джон да постои на пътната врата да види дали не се задават: оттам се вижда почти целият път към Милкоут. — Тя се приближи до прозореца. — Ето го! — възкликна мисис Феърфакс. — Е, Джон (тя се наведе през прозореца), какво ново?

— Идват, мадам — бе отговорът, — След десет минути ще бъдат тук.

Адел се втурна към прозореца. Аз я последвах, обаче се постарах да застана така, че скрита зад завесата, да виждам всичко и да остана незабелязана.

Десетте минути на Джон се проточиха безкрайно дълго, но ето че най-сетне се чу шум от колела. На алеята се показаха четирима конници, които препускаха в галоп, а След тях — две открити карети. В каретите се вееха воали й пера; двама от ездачите бяха много елегантни млади господа: третият бе мистър Рочестър, яхнал черния си кон Мезрур; пред него скачаше Пайлът. До него яздеше една дама; те бяха начело на компанията. Пурпурната й амазонка почти докосваше земята, а воалът й се развяваше от вятъра; смесвайки се с прозрачните му дипли, под воала блестяха разкошните й гарвановочерни къдрици.

— Мис Бланш Инграм! — възкликна мисис Феърфакс и забърза надолу да ги посрещне.

Кавалкадата, следвайки пътя, бързо зави зад къщата и се изгуби от погледа ми. Адел ме помоли да я пусна долу, но аз я взех на колене и й дадох да разбере, че ако не я повикат специално, тя в никакъв случай не бива да се мярка пред очите на тези дами нито сега, нито впоследствие, че мистър Рочестър много ще се разсърди и прочие. Като чу това, Адел „пророни няколко искрени сълзи“, но тъй като я загледах много строго, тя най-сетне склони да ги изтрие.

Откъм хола отекна весела глъч; басовите мъжки гласове и звънливите гласчета на жените се сливаха хармонично, а сред тях ясно се различаваше умереният, но звучен глас на домакина, който приветствуваше знатните си, изискани гости. Сетне по стълбите се чуха леки стъпки, които по-късно прошумоляха в коридора, тих весел смях, отваряне и затваряне на врати и накрая за известно време настана тишина.

— Преобличат се — каза Адел, която се вслушваше внимателно във всеки шум, и с въздишка добави: — Когато мама имаше гости, аз ходех все подир тях — и в гостната, и в стаите им; често виждах как камериерките решат и преобличат дамите и това ми беше много забавно. Колко много неща се научават така.

— Гладна ли си, Адел?

— Разбира се, мадмоазел: има пет-шест часа, откак не сме яли.

— Добре, докато дамите са по стаите си, ще се опитам да сляза долу и донеса нещо за хапване.

И като се измъкнах предпазливо от убежището си, аз се добрах до задната стълба, която водеше право към кухнята. Там цареше суетня и беше нетърпимо горещо; супата и рибата бяха вече почти готови и готвачката шеташе около печката в такова физическо и душевно състояние, при което би могла като нищо да пламне. В трапезарията за прислугата, край камината, се бяха настанили двама кочияши и трима камериери; камериерките бяха сигурно горе — при господарките си. Новите прислужнички, наети от Милкоут, сновяха из цялата къща. Пробивайки си път сред този хаос, аз най-сетне достигнах склада за продуктите. Оттам взех едно студено печено пиле, едно кръгло хлебче, няколко парчета плодова торта, две-три чинии, нож и вилица и забързах обратно. Бях вече в коридора и тъкмо затварях след себе си вратата към задната стълба, когато засилилата се глъчка ме предупреди, че дамите се готвят да напуснат стаите си. За да се върна в учебната стая, трябваше да мина покрай вратите на някои от тези стаи и като не исках да ме срещнат с храната в ръце, аз се спрях в края на коридора, където нямаше прозорци и беше тъмно, а сега — съвсем тъмно, понеже слънцето бе залязло и здрачът се сгъстяваше.

Скоро вратите на въпросните стаи се отвориха и гостенките заизлизаха оттам една след друга: всички бяха весели и безгрижни и роклите им блестяха в полумрака. Те се спряха вкупом за миг в другия край на коридора, разговаряйки оживено, но тихо и приятно, после заслизаха по стълбата тъй безшумно, както се спуска бялата мъгла по склоновете на хълмовете. Такъв аристократичен финес наблюдавах за пръв път в живота си.

Когато се озовах пред учебната стая, видях, че Адел е открехнала вратата и надзърта оттам.

— Какви красавици! — възкликна тя на английски. — О, как ми се иска да отида при тях! Мислите ли, че мистър Рочестър ще ни покани при гостите, като се наобядват?

— Не, не мисля; мистър Рочестър си има в момента други грижи. Забрави сега тези дами, може би ще ги видиш утре. Ето ти обеда.

Тя така бе изгладняла, че пилето и парчетата торта погълнаха за известно време вниманието й. Добре, че се погрижих за храна, защото двете с нея, а също и Софи, с която си разделихме моя дял, щяхме да останем без обед: долу всички бяха премного заети, за да мислят за нас. Десертът бе поднесен чак след девет часа, а в десет лакеите все още тичаха насам-натам с подноси й чаши с кафе. Разреших на Адел да остане много по-късно от обикновено, тъй като тя заяви, че не можела и да мисли за сън, докато долу постоянно се отварят и затварят врати и непрекъснато сноват хора. Освен това Адел забеляза, че мистър Рочестър може да прати да я повикат, когато вече се е съблякла, „et alors quel dommage!“46

Разказвах й приказки, докато беше в състояние да ме слуша, а после излязох с нея в коридора. Лампата в хола бе запалена и Адел изпитваше голямо удоволствие да гледа, надвесена над парапета на стълбите, как влизат и излизат прислужниците. Когато времето бе вече доста напреднало, от гостната, където бе пренесено пианото, се разнесе музика. Седнахме с Адел на най-горното стъпало да слушаме. Сега нечий глас се смеси с тържествените звуци на пианото — пееше жена, и то много приятно. След солото последва дует, а сетне трио или квартет; в паузите до нас достигаше веселото бръмчене на разговарящите. Дълго го слушах и изведнъж открих, че съм наострила уши и се мъча да доловя сред тази многогласа глъчка характерния тембър на мистър Рочестър; и когато скоро след това успях да различа гласа му, почнах да се опитвам да разбера какво говори той.

Часовникът удари единадесет. Аз погледнах Адел, която беше облегнала глава на рамото ми; очите й се затваряха, затова я взех на ръце и я отнесох в леглото й. Дамите и господата се разотидоха по стаите си чак към един часа.

Следният ден бе също тъй хубав; гостите отидоха на разходка някъде из околността. Те тръгнаха рано сутринта, някои на коне, други с карети. Наблюдавах както заминаването, така и завръщането им. Мис Бланш Инграм както и вчера беше единствената жена на кон и както вчера мистър Рочестър яздеше до нея; двамата се бяха отделили малко от останалите. Изтъкнах това обстоятелство на мисис Феърфакс, която стоеше до мен на прозореца.

— Нали казвахте, че едва ли ще се оженят — забелязах аз. — Но, както виждате, мистър Рочестър явно я предпочита пред останалите дами.

— Да, може би; той несъмнено се възхищава от нея.

— И тя от него — добавих аз. — Вижте как навежда към него глава, сякаш си говорят нещо тайно. Бих искала да разгледам лицето й — досега не можах да го зърна.

— Ще я видите довечера — отвърна мисис Феърфакс. — Подхвърлих на мистър Рочестър, че Адел много иска да я представят на дамите, а той рече: „А, така ли? Нека дойде привечер след храна в гостната и помолете мис Еър да я съпроводи.“

— Разбира се, той е казал това просто от учтивост; убедена съм, че няма за какво да ходя там — отговорих аз.

— Да, аз обърнах вниманието му на факта, че не сте свикнали с присъствието на много хора и едва ли ще искате да бъдете сред такава шумна компания от непознати, а той отговори с обичайната си припряност: „Глупости! Ако възрази, кажете й, че това е мое, лично мое желание, а ако упорствува, нека знае, че ще я замъкна там насила.“

— Е, такива грижи няма да му създам — рекох аз. — Щом непременно трябва да отида, ще го сторя, но никак не ми се иска. А вие ще бъдете ли там, мисис Феърфакс?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату