извикано от фалшиви маниери и хитро обмислени ходове; за да се прояви то и сега, трябваше тя да отговаря на въпросите на бъдещия си съпруг без превзетост, да се обръща към него само когато е необходимо, и то без гримаси — и изразът на лицето му лека-полека ще се промени и ще стане по-благ, по-сърдечен и ще стопля като слънчев лъч. Ще съумее ли тя, когато се оженят, да постъпва така, че той да бъде доволен от нея? Мисля, че не би съумяла, въпреки че тази задача бе осъществима и съпругата на мистър Рочестър би могла да бъде (в това аз твърдо вярвах) най-щастливата жена на земята.
Все още не съм казала нищо осъдително за намерението на мистър Рочестър да встъпи в брак, подбуждан от користни интереси. Изненадах се, когато открих, че намеренията му са точно такива, защото го смятах за човек, който никога не ще се ръководи от толкова еснафски мотиви при избора на съпруга; но колкото повече размишлявах върху положението и възпитанието на двамата, толкова по-малко смятах, че имам право да ги съдя и виня за това, че постъпват съобразно идеите и принципите, насаждани у тях без съмнение още от детинство. Всички от тяхното съсловие спазваха тези принципи; ето защо заключих, че и те двамата по някакви съображения, които аз не мога да проумея, спазват тези принципи. Ако бях на мястото на мистър Рочестър, щях да свържа съдбата си само с жена, която мога да обичам. Но изгледите за щастие на съпруга в този случай бяха толкова очевидни, щото ме караха да мисля, че на пътя на това щастие сигурно стоят някакви съвсем непонятни за мен пречки: в противен случай бях уверена, че всички ще постъпват така, както бих постъпила аз.
Но не само по този въпрос, а и във всяко друго отношение аз проявявах голяма снизходителност към господаря си: не забелязвах всички онези недостатъци, с които по-рано не можех да се примиря. Преди си бях поставила за цел да изуча всичките страни на характера му: да взема и доброто, и лошото, и от трезвата преценка на съотношението им да си съставя справедливо мнение за него. А сега не виждах у него нищо лошо. Сарказмът му, който ми бе противен, грубостта му, която тогава ме плашеше, сега ми се струваха силни подправки към любимо ястие: те го правят парливо, но без тях то е блудкаво. Сега наблюдавах пак с разтуптяно сърце, но вече не с парализирани нерви онова загадъчно нещо (дали то изразяваше злоба, скръб, замисленост или отчаяние?), което внимателният наблюдател съзираше в погледа му и което изчезваше, преди някой да е успял да го разгадае докрай, онова нещо, което ме караше да тръпна от страх и да се свивам, сякаш вървя по вулканични хълмове и изведнъж усещам, че земята почва да се тресе, а миг след това се разпуква. Вместо да отбягвам този източник на страх, аз копнеех да го разгледам по-отблизо, та да разбудя тайната му, и завиждах на мис Инграм, че някой ден ще има възможност да надникне спокойно в дълбините на погледа му, да разкрие техните тайни и да проникне в тяхната същност.
Междувременно, докато аз мислех само за господаря си и за бъдещата му съпруга — виждах само тях, чувах само техния разговор и смятах, че само техните постъпки представляват интерес, — останалата част от гостите бяха погълнати от своите занимания и забавления. Лейди Лин и лейди Инграм продължаваха да разговарят важно, при което навеждаха тюрбаните си една към друга, и да се хващат за ръце, когато искаха да изразят изненада, недоумение, ужас (в зависимост от темата на разговора им) — с това те напомняха две големи марионетки. Тихата мисис Дент говореше с добродушната мисис Ештън; от време на време те ме удостояваха с по някоя любезна дума или усмивка. Сър Джордж Лин, полковник Дент и мистър Ештън разговаряха по политически, административни или правни въпроси. Лорд Инграм флиртуваше с Ейми Ештън; Луиза свиреше и пееше ту сама, ту заедно с един от синовете на Лин, а Мери Инграм слушаше с безразличие галантните думи на другия. Имаше моменти, когато всички като по команда прекратяваха забавленията си, за да погледат и послушат главните действуващи лица — мистър Рочестър и тясно свързаната с него мис Инграм, защото в края на краищата те бяха душата на компанията. Ако мистър Рочестър излезеше от стаята за около час, гостите му явно почваха да скучаят, а неговото завръщане винаги вливаше живителна струя в разговорите им.
Липсата на това живително въздействие се почувствува особено силно в деня, когато той бе извикан в Милкоут по работа и щеше да се върне късно. Същия ден следобед заваля дъжд и разходката, която гостите смятаха да направят до циганския табор, разположил се неотдавна в една мера отвъд Хей, естествено, се провали. По-възрастните господа отидоха в конюшнята; по-младите, заедно с по-младите дами, започнаха да играят билярд в билярдната. Знатните вдовици Инграм и Лин потърсиха утеха в една тиха игра на карти. Бланш Инграм, след като отхвърли с горделиво мълчание опитите на мисис Дент и мисис Ештън да я увлекат в разговор, започна да си тананика тихичко някакви сантиментални песни и арии, като си акомпанираше на пианото, а сетне, взела един роман от библиотеката, се отпусна с високомерно равнодушие на един диван и се приготви да убие с романа скучните часове до завръщането на мистър Рочестър. Стаята и къщата тънеха в тишина: само от време на време от горния етаж долитаха веселите гласове на онези, които играеха билярд.
Вече се здрачаваше и часовникът бе известил, че е време да се преобличаме за вечеря, когато малката Адел, която бе коленичила до мен в прозоречната ниша в гостната, възкликна:
— Voila monsieur Rochester, qui revient!57
Обърнах се и видях как мис Инграм стана от дивана и се завтече към прозореца; другите също се откъснаха от заниманията си, защото в този момент се чу шум от колела и тропот на конски копита по мокрия пясък на алеята отвън. Пристигаше някаква пощенска кола.
— Какво го е прихванало, та се връща така? — каза мис Инграм. — Нали яздеше Мезрур (черния кон), когато тръгна? А и Пайлът беше с него; къде е дянал двете животни?
Като каза това, тя приближи до прозореца високата си фигура с бухналата си рокля толкова много, че аз бях принудена да се наведа силно назад, рискувайки да си счупя гръбнака; в нетърпението си Бланш отначало не ме забеляза, но като ме видя, сви устни и се премести на друг прозорец. Пощенската кола спря, кочияшът удари звънеца на входната врата, от колата слезе един господин, облечен в пътнически костюм; но това не беше мистър Рочестър, а един висок, елегантно облечен непознат мъж.
— Защо лъжеш, маймуна такава! — възкликна мис Инграм по адрес на Адел. — Кой ти каза да стоиш на прозореца и да заблуждаваш хората? — И тя ми хвърли гневен поглед, сякаш аз бях виновна за това.
В преддверието се чу някакъв разговор и скоро новодошлият влезе. Той се поклони на лейди Инграм, смятайки я за най-възрастната дама в стаята.
— Изглежда, пристигам в неудобно време, мадам — рече той, — в момент, когато приятелят ми, мистър Рочестър, отсъствува; но аз идвам от много дълъг път и понеже съм негов стар и близък приятел, мисля, че няма да имате нищо против, ако го почакам тук, докато се върне.
Непознатият бе учтив; направи ми впечатление, че говори с малко особен акцент — не съвсем чужд, но не и чисто английски; на възраст беше сигурно колкото мистър Рочестър — между тридесет и четиридесет години; лицето му имаше болезнен, силно жълтеникав цвят; иначе той изглеждаше прекрасен човек особено при бегъл поглед. Но при по-внимателно разглеждане в лицето му се забелязваше нещо неприятно или по-скоро нещо, което никой никога не би харесал. Чертите му бяха правилни, обаче твърде отпуснати; очите му големи и хубави, ала неизразителни, лишени от живот — така поне мислех аз.
Звънецът за преобличане пръсна присъствуващите по стаите им. Видях непознатия отново чак след вечеря; той, изглежда, вече се чувствуваше като у дома си. Сега физиономията му ми се видя още по- неприятна: открих, че тя бе едновременно неопределена и неодухотворена. Очите на непознатия блуждаеха и това му придаваше странен вид — такъв, какъвто не бях виждала досега. Въпреки че бе хубав и с приятна външност, той силно ме отблъскваше: нямаше сила в правилния овал на гладкото му лице; нямаше твърдост в орловия му нос и в малките му червени устни; ниското, равно чело говореше за липса на висок интелект, а неизразителните кафяви очи — за липса на властност.
Аз седях в любимото си кътче, наблюдавах го на светлината на големите свещници върху камината, които го осветяваха изцяло — той седеше в едно кресло, дръпнато до камината, и се местеше все по-близо и по-близо до нея, сякаш му беше студено, — и го сравнявах с мистър Рочестър. Мисля, че контрастът между един гъсок със загладена перушина и един хищен ястреб или между една кротка овца и нейния пазач — куче с рошава козина и зорки очи, едва ли би бил по-голям (казано, разбира се, с известна сдържаност).
Непознатият спомена, че е стар приятел на мистър Рочестър. Тяхната дружба трябва да е била странна: истинска прекрасна илюстрация на старата максима, че контрастите се привличат.
Двама-трима от господата седяха до него и от време на време до ушите ми долитаха откъслеци от техния разговор. Отначало не можех да схвана много добре за какво става дума, защото разговорът на
