Луиза Ештън с Мери Инграм, седнали близо до мен, ми пречеше да чуя ясно тези откъслеци. Споменатите дами говореха за непознатия: и двете го нарекоха хубавец. Луиза каза, че бил „прелестно същество“ и че го „обожава“, а Мери посочи като пример за съвършена мъжка красота „хубавата устица и великолепния нос“ на госта.
— А какво чудесно чело има! — възкликна Луиза. — Съвсем гладко, без никакви бръчки, които толкова мразя, и такива кротки очи и усмивка!
Сетне, за голямо мое щастие мистър Хенри Лин ги извика в другия ъгъл на стаята, за да се разберат по някакъв въпрос във връзка с отложената разходка до мерата край Хей.
Сега можех да съсредоточа вниманието си върху групата до камината и веднага разбрах, че новодошлият се нарича мистър Мейсън; малко по-късно научих, че той току-що пристигнал в Англия и че идвал от някаква страна с горещ климат, затова без съмнение кожата на лицето му бе така жълтеникава и затова седеше все близо до камината и не сваляше сюртука си. Думите Ямайка, Кингстън и Спаништаун веднага ме наведоха на мисълта, че идва от Антилските острови: сетне чух с голяма изненада, че именно там се е запознал с мистър Рочестър. По думите на новодошлия господарят не можел да търпи големите горещини, ураганите и дъждовните периоди, характерни за онази географска област. Знаех от мисис Феърфакс, че мистър Рочестър е пътешественик, но мислех, че е странствувал само из Европа: досега не бях чувала нито дума за някакви негови пътешествия из по-далечни страни.
Размишлявах върху тези неща, когато една малко неочаквана случка прекъсна нишката на моите мисли. Мистър Мейсън потрепери от студ (някой бе отворил вратата) и поиска да сложат в камината още въглища; пламъците на огъня бяха загаснали, но жаравата му още бе червена и гореща. Лакеят, който донесе въглищата, на излизане се спря до мистър Ештън и му каза тихо нещо, от което чух само „стара жена“ и „много досадна“.
— Кажи й, че ще я тикнем в дранголника, ако не се измете оттук — рече съдията.
— Не, чакайте! — прекъсна го полковник Дент. — Не я пъдете, Ештън. Може да се позабавляваме. Но по-добре да попитаме дамите. — И той каза високо: — Госпожи, вие искахте да отидем на разходка до мерата край Хей, за да видим циганския табор; Сам казва, че една стара циганка чакала сега в трапезарията на слугите и настоявала да я пуснат тук, при „господата и госпожите“, за да им предскаже бъдещето. Съгласни ли сте да дойде тук?
— Надявам се, полковник — възкликна лейди Инграм, — че не ще пуснете тук такава долна лъжкиня. Изпъдете я на всяка цена, и то веднага!
— Но аз не мога да я убедя да си отиде, милейди — рече лакеят, — нито аз, нито някой от слугите. Сега при нея е мисис Феърфакс и я моли да си върви; но циганката си взе един стол, седна край огнището и каза, че нищо не можело да я накара да стане, докато не й разрешат да влезе при вас.
— Защо? — попита мисис Ештън.
— За да каже на господата и госпожите бъдещето им, мадам, и се кълне, че трябвало да го стори и че ще го стори.
— Как изглежда тя? — запитаха на един дъх госпожици Ештън.
— Ужасно мръсно същество; черна като катран
— Значи, прилича на истинска магьосница! — извика Фредерик Лин. — Ще я пуснем, разбира се.
— Да, да — подкрепи го брат му, — иначе ще съжаляваме хиляди пъти, че сме изпуснали такова приятно забавление.
— Милите ми момченца, чувате ли се какво говорите! — възкликна мисис Лин.
— Не бих могла да присъствувам на подобно долнопробно забавление — пригласи й вдовицата Инграм.
— Права си, мамо, но все пак би могла, сигурна съм — отсече високомерната Бланш, като се обърна към нас на столчето на пианото, където седеше до този момент мълчаливо и разглеждаше някакви ноти. — Любопитна съм да зная бъдещето си. Сам, кажи да пуснат тук гледачката.
— Скъпа Бланш! Разбери…
— Да, мамо… разбирам всичко, което имаш пред вид, но трябва да стане така, както искам. Бързо, Сам!
— Да! Да! Да! — завикаха в нестроен хор младежите, дамите и господата. — Нека дойде! Ще се забавляваме чудесно.
Лакеят все още не тръгваше.
— Тя изглежда много груба — рече той.
— Върви! — викна му мис Инграм и лакеят излезе.
Вълнение обзе в миг всички: когато Сам се върна, в стаята валеше град от шеги и закачки.
— Не иска да дойде — каза той. — Не бивало да се показва пред очите на „простосмъртните“. Трябвало да й отредим някоя стая и тогава всички, които искат да им гледа, да влизали при нея един по един.
— Виждаш ли, моя божествена Бланш — започна лейди Инграм, — тя става нахална. Бъди разумно, ангелче мое, и…
— Заведи я в библиотеката! — отсече ангелчето. — И аз не бива да я слушам пред очите на простосмъртните — искам да бъда насаме с нея. Гори ли камината в библиотеката?
— Да, мадам… но тази циганка е с такъв съмнителен вид!
— Стига си дрънкал, тъпако! Върши това, което ти казвам!
Сам отново излезе; и отново атмосферата се изпълни с някаква тайнственост, оживление и очакване. Когато се върна за втори път, лакеят обяви:
— Вече е готова. Иска да знае кой ще бъде първият.
— Смятам, че няма да е зле да я поогледам, преди да пуснем дамите при нея — каза полковник Дент.
— Кажи й, Сам, че при нея ще отиде един господин. Сам излезе и се върна.
— Тя каза, сър, че не желаела да приема господа; да не си правели труд да ходят дотам; същото се отнасяло и до дамите, освен ако били млади и неомъжени (тук той с мъка се сдържа да не се изкиска).
— По дяволите, старата има вкус! — възкликна Хенри Лин.
Мис Инграм важно се надигна и рече: „Аз ще отида първа“ с такъв тон, сякаш беше офицер, повел войниците си на сигурна смърт.
— О, доброто, о, милото ми момиче! Почакай, дъще, опомни се! — нареждаше майка й, но мис Инграм мина покрай нея с гордо мълчание, излезе през вратата, която полковник Дент държеше отворена, и всички чухме как тя влезе в библиотеката.
Последва тишина. Лейди Инграм сметна, че е настъпил подходящ момент да зачупи ръце и стори това веднага. Мис Мери заяви, че никога нямало да се реши да влезе в библиотеката. Ейми и Луиза Ештън се кискаха тихо и изглеждаха малко уплашени.
Минутите се нижеха много бавно: петнадесет бяха вече минали, когато вратата на библиотеката се отвори отново. Мис Инграм се върна при нас през портала.
Щеше ли тя да се смее? Щеше ли да приеме думите на циганката като шега? Всички я погледнаха с жадно любопитство, а тя отвърна на тези погледи неприветливо и студено; не изглеждаше нито обезпокоена, нито весела; отправи се с твърди крачки към мястото си и седна, без да промълви дума.
— Е, Бланш? — обърна се към нея лорд Инграм.
— Какво ти каза тя, сестро? — запита я Мери.
— Какво мислите за тази циганка? Наистина ли умее да предсказва бъдещето? — питаха госпожици Ештън.
— Спокойно, спокойно, добри хора — отвърна мис Инграм, — не ме притеснявайте. Без съмнение вие сте готови да се чудите и да вярвате на всичко, щом придавате такова значение на тази циганка — това се отнася и за майка ми, — и сте уверени, че тук е дошла някаква истинска магьосница, съюзница на самия дявол. Оказа се, че тя е обикновена циганка-скитница, усвоила един банален начин за гадаене на ръка — не ми каза нищо повече от онова, което се казва обикновено в такива случаи. Задоволих прищявката си; а сега мисля, че мистър Ештън няма да сгреши, ако тикне в дранголника тази вещица, както рече преди малко.
И мис Инграм взе една книга, облегна се на стола си и така осуети всякакви по-нататъшни разговори. Наблюдавах я почти половин час: през това време тя не обърна нито една страница и лицето й ставаше все
