— Не — продължи тя. — Тя е написана на лицето ви: на челото, около очите, в самите очи, в очертанието на устните. Коленичете и вдигнете глава.
— Ах, това е вече по-понятна работа — рекох аз, като изпълних нареждането й. — Ще започна да ви вярвам.
Коленичих на една крачка от нея. Тя поразрови въглените на камината и там пламна светла струйка, която остави в още по-силна сянка нейното лице и освети ярко моето.
— Питам се с какви чувства сте дошли при мен сега — каза тя, като ме гледа съсредоточено известно време. — Питам се какви мисли бродят в главата ви в часовете, когато седите в гостната, а всички знатни господа се движат плавно пред очите ви като фигури във вълшебен фенер. Между вас и тях няма почти никаква връзка, сякаш те действително са безплътни сенки на човешки същества.
— Често чувствувам умора, понякога ми се спи, но рядко съм печална.
— Значи, храните някаква тайна надежда, която ви крепи и утешава, нашепвайки ви за бъдещето?
— Не. Най-голямата ми мечта е да спестя достатъчно пари, с които да отворя с мои средства училище в някоя малка къща.
— Това е твърде обикновена мечта, за да може да поддържа бодростта на духа. Вие обичате да седите в прозоречната ниша… виждате ли, зная вашите привички.
— Научили сте това от прислугата.
— Ах, колко сте досетлива! Е, добре, може би от нея. Право да си кажа, аз имам тук позната, мисис Пул.
Като чух това име, скочих
„Ето каква била работата! — мина ми през ума. — Значи, в цялата тази история има някаква дяволия!“
— Не се плашете — продължаваше странното създание. — Мисис Пул е прилична жена, мълчалива и тиха: спокойно можеш да се довериш на такъв човек. Но да се върна на думата си: когато седите в прозоречната ниша, нима мислите само за бъдещото си училище? Не проявявате ли интерес към някого от компанията, към тези, които седят на диваните и столовете пред вас? Няма ли сред тях поне един човек, чието лице да наблюдавате? Една фигура, чиито движения да следите поне с любопитство?
— Обичам да наблюдавам лицата и фигурите на всички. —
— А не предпочитате ли да наблюдавате някого повече от другите — или може би двама души?
— Много често — когато жестовете или погледите на някоя двойка ми разкриват цяла повест; тогава ги наблюдавам с интерес.
— А каква повест слушате най-охотно?
— О, нямам много богат избор! Темата е винаги една и съща — ухажване, а в перспектива обичайната катастрофа — сватбата.
— А на вас харесва ли ви тази неизменна тема?
— Не. Не особено. Тя ми е безинтересна.
— Безинтересна ли? Ако една млада дама, пълна със здраве и сили, блестяща с красота и надарена с всички блага на произхода и богатството си, седи и се усмихва, гледайки в очите един мъж, когото вие…
— Аз… какво?
— Когато вие познавате и може би цените повече от другите.
— Не познавам тези господа. Едва ли съм разменила е някого от тях дори две думи; а що се отнася до въпроса дали ценя някого повече от другите, трябва да кажа, че едни от тях са достойни за уважение солидни хора на средна възраст, а други — млади, елегантни, красиви и жизнерадостни. Но, разбира се, всеки от тях е свободен да получава усмивки от този, от когото желае — дори наум не ми е идвало, че това може да ме засяга с нещо.
— Значи, не познавате тези господа? Не сте разменили с никого от тях и две думи? Дори със собственика на имението?
— Той не е в къщи.
— Дълбокомислена забележка! Особено остроумно извъртане! Та той замина за Милкоут тази сутрин и ще се върне довечера или утре сутринта. Нима това обстоятелство ви принуждава да го изключите от списъка на вашите познати? Да го зачеркнете, като че ли не съществува?
— Не. Но трудно мога да си представя какво общо има мистър Рочестър с този разговор.
— Имам пред вид дамите, които се усмихват, като гледат в очите господата; напоследък мистър Рочестър получи толкова усмивки, че очите му заприличаха на препълнени чаши. Нима не сте забелязали това?
— Мистър Рочестър има пълното право да се ползува о вниманието на своите гости.
— Никой не говори за права; искам да кажа, не сте ли забелязали, че от всичките разговори за бракове, които се водят тук, най-интересни и най-оживени са тези, в които е намесено името на мистър Рочестър?
— Жаждата на слушателя прави по-бърз езика на разказвача — казах това по-скоро на себе си, отколкото на циганката; странните й въпроси, гласът, маниерите й сякаш ме унасяха в някакъв сън. От устните й се откъсваха една след друга съвсем неочаквани мисли и накрая ми се стори, че съм омотана в мрежа от мистификации; чудех се кой невидим дух в течение на седмици е следял работата на сърцето ми и е отбелязвал всеки негов удар.
— Жаждата на слушателя! — повтори циганката. — Да, мистър Рочестър седи с часове, наклонил глава към пленителните устни, които с такова голямо удоволствие разговарят с него. Мистър Рочестър твърде охотно ги слуша и изглежда много доволен. Забелязали ли сте това?
— Доволен ли? Не си спомням да съм забелязвала на лицето му задоволство.
— Не сте забелязвали? Значи, сте го наблюдавали. А какво сте забелязали, ако не задоволство?
Аз не отговорих.
— Любов — така ли? И като поглеждахте в бъдещето, го виждахте женен, а жена му — щастлива?
— Хм! Не е съвсем така. Макар да сте магьосница, понякога много грешите.
— А какъв дявол сте видели тогава?
— Не е толкова важно. Дойдох тук, за да питам, а не да се изповядвам. Известно ли е вече, че мистър Рочестър ще се жени?
— Да. За прекрасната мис Инграм.
— Скоро ли?
— Бъдещето ще покаже. Но това ще стане, макар че вие с вашата дързост, която трябва да бъде наказана, се съмнявате в това; и те ще бъдат много щастлива двойка. Как може той да не обича такава красива, благородна, остроумна и съвършена във всяко отношение госпожица? И тя, изглежда, го обича. А ако не го обича като човек, обича поне кесията му. Тя смята имението на Рочестъровци за доста апетитно; макар че (да ме прости бог!) преди час й казах за това нещо такова, от което настроението й силно се понижи. Тя изведнъж овеси нос. Бих посъветвала черния й красавец да внимава: ако се появи друг, с по- големи доходи, тя сигурно ще го зареже.
— Но, бабке, аз не дойдох тук, за да ми гадаете бъдещето на мистър Рочестър. Искам да зная своето бъдеще. А вие досега нищо не казахте за мен.
— Вашето бъдеще е още неопределено; във вашето лице една черта противоречи на друга. Съдбата ви е отредила щастие: зная това. Знаех го още преди да дойда тук тази вечер. Тя сложи настрана вашето щастие. Видях я, като го стори. От вас зависи дали ще протегнете ръка и ще го вземете; но дали ще сторите това — ето кое се мъча да отгатна. Коленичете пак на килима!
— Не ме дръжте дълго така; камината е много гореща.
Коленичих. Циганката не се наведе над мен, а само втренчено ме загледа, облегнала се в креслото си. Тя започна да бъбри:
— В очите й блясва огън; взорът им е чист като роса; той е нежен и пълен с чувство; тези очи се усмихват на моето бъбрене; те са изразителни; впечатление след впечатление се отразява в чистата им дълбочина; когато те престанат да се усмихват, са печални; неволна умора натежава върху клепачите им — това е признак на меланхолия, която произхожда от самота. Сега тя извръща поглед; очите й се отклоняват от проницателните ми очи; те насмешливо блясват, сякаш отричат истината, която току-що открих, сякаш
