по-мрачно, все по-недоволно и все по-ясно показваше разочарование. Очевидно тя не бе чула за себе си нищо хубаво и ми се струваше — като съдех по мълчаливостта и по мрачното й настроение, продължили толкова дълго, — че тя въпреки привидното си безразличие придава доста голямо значение на думите на гледачката.
Между това мис Мери Инграм и Ейми и Луиза Ештън заявиха, че не смятат да влязат насаме при циганката, въпреки че на всяка от тях се искаше да отиде там. Започнаха преговори при посредничеството на Сам и след дълго сноване до библиотеката и обратно, от което краката на бедния посредник сигурно отмаляха, най-сетне с голяма мъка бе изтръгнато съгласието на неумолимата ясновидка трите да влязат едновременно.
Тяхното посещение не беше тихо като посещението на мис Инграм: от библиотеката се чуваше истерично кикотене и слаби писъци; след около двадесет минути трите отвориха шумно вратата и се завтекоха по коридора, сякаш бяха обезумели от страх.
— Тя е същинско чудо! — извикаха в нестроен хор те. — Каза ни такива неща! Знае всичко за нас! — И те се отпуснаха задъхани в столовете, които господата побързаха да им поднесат.
Всички настояха за повече подробности и трите дами заявиха, че гледачката им казала неща, които казвали и вършили още като деца; казала какви книги и украшения има в техните будоари — споменала дори предметите, подарени им от техни роднини. Те твърдяха, че тя дори четяла мислите им и пошушнала на ухото на всяка от тях името на човека, когото обича най-много, както и най-съкровеното й желание.
Като чуха това, господата помолиха настойчиво да чуят повече подробности за последните два експеримента на гледачката, но в отговор трите дами само се червяха, възкликваха, обзети от трепетна възбуда, и се кискаха. Техните майки им предлагаха амоняк и ветрилата си и час по час им повтаряха с огорчение, че трябвало да се вслушат в думите им навреме; по-възрастните господа се смееха, а по- младите натрапваха услугите си на развълнуваните госпожици.
Сред тази суматоха, когато цялото ми внимание бе погълнато от интересната гледка, чух някой до мен да се покашля. Обърнах се и видях Сам.
— Извинете, мис, циганката твърди, че тук имало друга млада дама, която още не е ходила при нея, и се кълне, че нямало да си отиде, докато не я види. Мисля, че това се отнася за вас, тъй като само вие не ходихте при нея. Какво да й кажа?
— О, ще отида непременно — отвърнах аз и се зарадвах, защото тази непредвидена щастлива случайност щеше да задоволи възбуденото ми любопитство. Измъкнах се тихичко от стаята, без никой да ме забележи — тъй като всички се бяха събрали вкупом около току-що завърналото се трио, обхванато от възбуда, — и тихо затворих вратата зад себе си.
— Ако желаете, мис — добави Сам, — мога да остана в коридора и ако ви уплаши, извикайте ме, аз веднага ще вляза.
— Не, Сам, върнете се в кухнята: не изпитвам никакъв страх.
Действително не ме беше страх; бях само много заинтригувана и възбудена.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато влязох в библиотеката, тя беше потънала в гробна тишина, а сибилата — ако това наистина беше сибила — се беше разположила в едно кресло в уютния ъгъл до камината. На раменете си имаше червено наметало и черна шапка на главата, по-точно — широкопола циганска шапка, завързана под брадата с разкъсана кърпа. На масата стоеше, загаснала свещ. Циганката се бе навела над огъня и четеше на светлината му малка черна книжка, подобна на молитвеник; тя си мърмореше нещо под носа, както си мърморят при четене бабичките, и при появяването ми не прекрати веднага занятието си: изглежда, имаше намерение да стигне края на пасажа.
Застанах на килима до камината и си сгрях ръцете, които бяха малко изстинали в гостната, понеже там седях далеч от огъня. Сега се чувствувах напълно спокойна, пък и във вида на циганката нямаше нищо, което би могло да ме смути. Най-после тя затвори книжката и бавно ме огледа; широката периферия засенчваше част от лицето й, обаче когато вдигна глава, забелязах, че то е странно: беше съвсем мургаво и черно, косата й на вещица стърчеше изпод завързаната под брадата бяла кърпа, която закриваше наполовина бузите или по-скоро челюстите й; очите й в миг срещнаха моите с дързък и втренчен поглед.
— Е, какво, искате ли да погадая и на вас? — каза тя с глас решителен като погледа й и рязък като чертите й.
— Това вече е ваша работа, бабке: ако искате — гадайте. Но ви предупреждавам, че не вярвам в никакви гадания.
— Виж ти каква сте били дръзка! Така си и мислех! Разбрах това по вашите стъпки още щом прекрачихте прага.
— Нима? Имате остър слух.
— Да. И остро зрение и ум.
— Всичко това ви е нужно във вашия занаят.
— Нужно е, особено когато попаднеш на такава като вас. Защо не треперите?
— Не ми е студено.
— Защо не побледняхте?
— Не съм болна.
— Защо не вярвате в моето изкуство?
— Защото не съм глупава.
Старата вещица се захили под шапката си, сетне измъкна една къса черна лула и като я запали, почна да пуши. Тя пуши известно време, сетне изправи приведения си гръб, измъкна лулата от устата си и като се вгледа втренчено в огъня, изтърси:
— Студено ви е, болна сте и сте глупава.
— Докажете го — отвърнах аз.
— Ще ви го докажа, и то с няколко думи! Студено ви е, защото сте самотна — огънят ви не гори, защото не е в допир с друг огън. Болна сте, защото не са ви дарили най-хубавите, най-силните и най-сладостните чувства, които са дадени на човека. Глупава сте, защото предпочитате да страдате, вместо да махнете с ръка към щастието; дори крачка не правите към него, когато то е тъй близо до вас.
Тя отново пъхна в устата си късата черна лула и страстно запуши.
— Можете да кажете това на всяко момиче, за което знаете, че живее само в богатска къща и е зависимо.
— Мога да го кажа на всяко, но ще бъде ли вярно то за всяко?
— При същите обстоятелства — да.
— Да, при същите. Но посочете ми поне едно, което да е поставено точно при същите обстоятелства.
— Ще се намерят хиляди.
— Трудно ще посочите дори едно. Ако искате да знаете, вашето положение е особено: вие сте много близо до щастието; да, стига само да протегнете ръка и ще го достигнете. Всичките условия за това са налице, трябва само едно движение, за да ги съедини. Съдбата малко ги е разединила, но дайте им само възможност да се съединят и ще узнаете блаженството.
— Не разбирам от ребуси. В живота си не съм разгадала нито една загадка.
— Ако искате да се изразя по-ясно, покажете ми ръката си.
— И да направя на нея кръст със сребро, така ли?
— Разбира се.
Дадох на старицата един шилинг. Тя го пъхна в стар чорап, който измъкна от джоба си, и като завърза чорапа на възел и го пъхна обратно, ми рече да протегна ръка. Аз я послушах. Тя се наведе над дланта ми и я заразглежда внимателно, без да я докосва.
— Прекалено гладка — каза тя. — Не мога да гадая на такава ръка — почти без линии. А и що за длан е това? На нея не е написана съдбата.
— Съгласна съм — отвърнах аз.
