не искат да признаят моето обвинение в чувствителност и печал; но тяхната гордост и прикритост само потвърждават моето мнение. И тъй, очите благоприятствуват на щастието.
А пък устата обича понякога да се смее; тя е готова да изказва всичко, което ражда умът; но ми се струва, че обича да мълчи за онова, което изпитва сърцето. Пъргава и гъвкава, тази уста не е създадена да мълчи вечно в самота; това е уста, която е готова много да говори и често да се усмихва, да изразява топли човешки чувства към събеседника. И тя също благоприятствува за щастлива съдба.
Виждам само един враг на това щастие — челото; то сякаш говори: „Мога да живея и сама, ако самоуважението и обстоятелствата налагат това. Няма защо заради блаженството да продавам душата си. В гърдите ми се крие съкровище, дадено ми още от рождение; то ще поддържа живота ми даже ако ми бъдат отказани всички обикновени радости или ако за тях трябва да платя с това, с което не бих се разделила.“ Това чело заявява: „Тук разумът е седнал на седлото и държи здраво юздите; той не ще позволи на чувствата да се втурнат напред и да го докарат до бездната. Нека страстите беснеят в душата като същински езичници; нека желанията рисуват хиляди примамливи картини — последната дума ще принадлежи на здравия разум и той ще реши всичко. Нека ме заплашват бури, земетресения и пожари, аз винаги ще следвам този тих глас, който ми съобщава повелите на съвестта.“
Добре казано — думите ти ще бъдат взети под внимание, чедо. Аз уточних вече своите проекти — смятам, че са правилни — и ги съгласувах с исканията на съвестта, със съветите на разума. Зная колко скоро ще увехне младостта и цветът й ще посърне, ако в поднесената й чаша блаженство има дори само една капка позор или само една капка угризение. А аз не искам жертви, скърби и гибел — това не ме привлича. Искам да създавам, а не да погубвам, да заслужа благодарност, а не да предизвиквам горчиви сълзи. Трябва да пожъна усмивки, радост, нежност. Но стига толкова! Струва ми се, че бълнувам в някакъв унес. О, да можеше този миг да продължи ad infinitum58; ала аз не ще мога да издържа. Досега се владях напълно. Действувах тъй, както си обещах, че ще действувам, но по-нататък силите ми може би ще ми изневерят.
Станете, мис Еър, и си вървете. Представлението завърши.
Къде бях? Не бе ли сън това? Дали все още не сънувах? Гласът на старицата внезапно се бе променил: тембърът, жестовете и всичко в нея изведнъж ми се стори познато като собственото ми лице в огледало, като думите, произнасяни от собствените ми уста. Станах, но не си тръгнах. Погледнах циганката, разрових въглените в камината и пак я погледнах; но тя нахлупи още повече шапката на лицето си, пристегна по- здраво кърпата под брадата си и отново ми направи знак да си вървя. Пламъкът озари протегнатата й ръка. Дошла вече на себе си и застанала нащрек, аз веднага забелязах тази ръка. Тя беше млада като моята: закръглена и свежа, с гладки правилни пръсти; на кутрето й блесна голям пръстен и аз се наведох напред и се взрях в него. Познах скъпоценния му камък — бях го виждала сто пъти преди това. Отново погледнах циганката в лицето; сега вече то не беше извърнато; тя бе свалила шапката и кърпата и приближи лицето си към мен.
— Е, какво, Джейн, познавате ли ме? — попита един добре известен глас.
— Остана само да свалите червеното наметало, сър, и тогава…
— Но връзката му се затегна, помогнете ми.
— Скъсайте я, сър.
— Да. И тъй, долу маските! — И като сне странните си одежди, мистър Рочестър застана пред мен.
— Слушайте, сър, що за странна идея е това?
— Но майсторски я изпълних, нали? Не сте ли на същото мнение?
— С другите дами, изглежда, всичко е било по-сполучливо.
— А с вас?
— С мен вие се държахте не като циганка.
— А как? Както се държа изобщо ли?
— Не, като лекомислен комедиант. С една дума, вие искахте да изтръгнете нещо от мен или да ме въвлечете в нещо. Говорихте глупости, за да ме принудите да говоря и аз глупости. Това не е много хубаво,
— Ще ми простите ли, Джейн?
— Не мога да ви кажа, докато не обмисля всичко. Ако след това не заключа, че съм изпаднала в много глупаво положение, ще се помъча да ви простя; но не трябваше да вършите това.
— О, вие се държахте съвсем коректно, съвсем внимателно, съвсем благоразумно.
Започнах да премислям бързо всичко станало и се успокоих. Всъщност аз бях нащрек почти от самото начало на тази среща. Подозирах, че всичко това може да е някаква комедия. Знаех, че циганките и гледачките не се изразяват като тази мнима старица; освен това бях забелязала, че гласът й е неестествен и че се стреми да крие лицето си. Предполагах, че това може да е Грейс Пул — тази жива тайна, тази загадка на загадките за мен. Но никога не бих помислила, че това е мистър Рочестър.
— Е — каза той, — за какво се замислихте? Какво значи тази мрачна усмивка?
— Учудена съм и се възхищавам от себе си, сър. Надявам се, че сега ще ми разрешите да си отида.
— Не, почакайте още минутка и ми разкажете какво правят онези хора там в гостната.
— Сигурно говорят за циганката.
— Седнете! Разкажете ми какво говорят за мен.
— Не бих искала да стоя дълго, сър; сигурно е вече около единадесет. Ах, да! Знаете ли, че след като заминахте тази сутрин, тук пристигна още един гост?
— Гост ли? Не. Кой е той? Никого не съм очаквал. Замина ли си?
— Не. Каза, че ви познавал отдавна и че ще си позволи да се разположи и да ви почака, докато се върнете.
— Ах, дяволът! Как ли се казва?
— Казва се Мейсън, сър. Идва от Антилските острови — от Спаништаун; мисля, че този град е на остров Ямайка.
Мистър Рочестър стоеше до мен; той ме държеше за ръката, сякаш се канеше да ме поведе към креслото. Когато произнесох името на госта, той конвулсивно стисна китката ми; усмивката замръзна на устните му, дъхът му сякаш спря.
— Мейсън! От Антилските острови! — рече той и тези думи прозвучаха така, сякаш ги бе произнесъл някакъв автомат.
Той три пъти повтори тези думи, като през това време стана по-бял от платно и едва ли съзнаваше какво върши.
— Да не ви е зле, сър?
— Джейн, вие ми нанесохте удар. Нанесохте ми удар, Джейн! — Той се олюля.
— О, сър, облегнете се на мен!
— Джейн, вие някога ми предложихте рамото си; дайте ми възможност да се опра на него още веднъж.
— Разбира се, сър, разбира се!
Той седна и ме накара да седна до него. Държеше ръката ми с две ръце и я триеше нервно. Същевременно господарят ми ме гледаше с много тревожен и печален поглед.
— Моя малка приятелко! — каза той. — Как бих искал сега да бъда на някой усамотен остров само с вас, да се отърва от всякакви неприятности, опасности и ужасни спомени.
— Не мога ли да ви помогна, сър? Бих дала живота си за това.
— Джейн, ако ми трябва помощ, ще я потърся от вас; обещавам ви.
— Благодаря за доверието, сър. Кажете ми какво трябва да направя и аз най-малкото ще се опитам да го изпълня.
— Донесете ми, Джейн, чаша вино от столовата. Те навярно сега вечерят — и ми кажете там ли е Мейсън и какво прави.
Излязох. Всички бяха в столовата и вечеряха, както предполагаше мистър Рочестър; те не седяха на масата, тъй като вечерята беше сервирана на бюфета и всеки си вземаше, каквото желае; с чинии и чаши в ръце гостите се бяха пръснали на малки групички. Всички бяха много весели; цялата стая кънтеше от смехове и весела глъчка. Мистър Мейсън, застанал до камината, беседваше с полковника и мисис Дент и изглеждаше също тъй весел, както останалите. Налях чаша вино, при което мис Инграм се намръщи,
