наложа съответното наказание.
— Мис Инграм, трябва да бъдете снизходителна, тъй като сте способна да наложите наказание, което един смъртен не би могъл да издържи.
— Ха! Обяснете ми какво значи това! — рече властно дамата.
— Извинете, мадам; всякакви обяснения са излишни. Тънкият ви усет трябва да ви подскаже, че едно ваше намръщване се равнява на смъртно наказание.
— Пейте! — каза Бланш и отново засвири въодушевено.
„Време е вече да се измъкна“ — реших аз. Но звуците, които екнаха, ме задържаха. Мисис Феърфакс ми бе казала, че мистър Рочестър има прекрасен глас; и действително — той пееше с дълбок, мощен бас, при което влагаше особено чувство, особена изразителност. Този глас проникваше в сърцето и причиняваше странно вълнение. Почаках, докато замре последният дълбок и плътен звук, докато се отприщи бентът на прекъснатия за миг разговор. Тогава се измъкнах от притуленото си кътче и излязох през страничната врата, която за щастие беше наблизо. Озовах се в тесния коридор, който водеше към хола. Прекосявайки хола, забелязах, че се е разхлабила каишката на пантофката ми, и спрях да я закопчея, като коленичих на пътеката в подножието на стълбите. Чух как се отвори вратата на столовата и някакъв мъж се приближи до мен; бързо се изправих и се озовах лице с лице с него: това беше мистър Рочестър.
— Как сте? — попита той.
— Много добре, сър.
— Защо не дойдохте да поговорите с мен в гостната?
Струваше ми се, че и аз мога да му задам същия въпрос, но не посмях да го направя и само казах:
— Не се реших да ви безпокоя, тъй като вие, изглежда, бяхте зает, сър.
— Какво правихте в мое отсъствие?
— Нищо особено: занимавах се както обикновено о Адел.
— И сте станали много по-бледа, отколкото бяхте — забелязах това веднага щом ви погледнах. Какво се е случило?
— Абсолютно нищо, сър.
— Да не сте настинали онази нощ, когато за малко не ме удавихте?
— Съвсем не.
— Върнете се в гостната, бягате твърде рано.
— Уморена съм, сър.
Мистър Рочестър ми хвърли продължителен поглед.
— И нещо сте огорчена — каза той. — От какво? Кажете ми.
— От нищо, абсолютно от нищо. Не съм огорчена.
— А аз твърдя, че сте. И то толкова, че само още няколко думи са достатъчни да извикат в очите ви сълзи; виждате ли, те вече се появиха, блестят и изпълват вашите очи; една капка се отрони по бузата ви. Ако имах време и не се страхувах, че някой прислужник-клюкар може да мине оттук, на всяка цена щях да разбера каква е работата, Е, за тази вечер сте извинена. Но знайте, че докато гостите ми са тук, искам да идвате в гостната всяка вечер; такова е желанието ми и, моля, не го пренебрегвайте. А сега вървете и пратете Софи да вземе Адел. Лека нощ, моя… — Той млъкна, прехапа устни и бързо се раздели с мен.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Радостни дни прекарвах напоследък в имението Торнфийлд, дни, изпълнени с оживление. Колко различни бяха те от първите три месеца — период на покой, еднообразие и самота! Сега всяка печал бе далеч, всички мрачни впечатления — забравени; навсякъде бликаше живот, навсякъде имаше движение. Сега беше невъзможно да прекосиш коридора, по-рано така тих, нито да влезеш в предните стаи, по-рано тъй пусти, и да не срещнеш някоя дяволита камериерка или някой наконтен камериер.
В кухнята, в килера за продуктите, в трапезарията на слугите, в преддверието — навсякъде бе еднакво оживено, а салоните оставаха безлюдни и тихи само когато синьото небе и топлите слънчеви лъчи на пролетните дни зовяха обитателите им навън. Дори когато тези дни не бяха хубави и валяха продължителни дъждове, това съвсем не помрачаваше настроението; напротив, тогава домашните развлечения ставаха по-живи и разнообразни, тъй като забавленията на открито се прекратяваха.
Първата вечер, когато предложиха да се забавляваме с нещо друго, аз се запитах какво ли имат пред вид; казаха да играем на шаради, но поради моето невежество аз не знаех какво значи това. Извикаха слугите, които изнесоха масите навън, разместиха свещниците и наредиха столовете в полукръг, точно срещу портала. Докато мистър Рочестър и другите господа даваха нареждания как да стават тези преобразования, дамите тичаха нагоре-надолу по стълбите и звъняха на своите камериерки. Мисис Феърфакс бе извикана да даде сведения с колко шалове, дрехи и драперии разполага; някои от гардеробите на третия етаж бяха щателно прегледани и всичко в тях — брокатени и кринолинени поли, широки атлазени рокли, черни дрехи, дантелени яки и пр. — донесено на цели купове от прислужничките; сетне направиха подбор и нещата, на които се спряха, бяха отнесени в будоара до гостната.
Междувременно мистър Рочестър повика отново дамите при себе си и взе някои от тях за своята група.
— Мис Инграм остава, разбира се, при мен — рече той; после извика двете мис Ештън и мисис Дент. След това мистър Рочестър ме погледна: аз бях близо до него, тъй като закопчавах гривната на мисис Дент, която се бе откопчала.
— Ще играете ли? — запита ме той. Аз поклатих глава. Той не настоя — нещо, от което много се страхувах — и ме остави да се върна спокойно на обичайното си място.
Мистър Рочестър и групата му се скриха зад завесата, а другата група, начело с полковник Дент, седна на столовете, наредени в полукръг. Един от господата, мистър Ештън, като ме забеляза, изглежда, предложи да ме поканят да се присъединя към тях, но лейди Инграм веднага се обяви против.
— Не — чух я да казва аз, — тя ми се струва доста глупава за такава игра.
Не след дълго иззвъня звънец и завесата се вдигна. От другата страна на портала видях едрата фигура на сър Джордж Лин, също избран от мистър Рочестър, загърната в бял чаршаф; пред него на една маса бе разтворена голяма книга, а до него стоеше Ейми Ештън, наметната с мантията на мистър Рочестър и с книга в ръка. Някой, който не се виждаше, биеше весело звънеца; сетне Адел (тя бе настояла да участвува в групата на своя опекун) изтича напред с кошница цветя и ги разхвърля наоколо. Малко по-късно се появи великолепната фигура на мис Бланш Инграм, облечена в бяло, с дълго було на главата и венец от рози на челото; редом с нея крачеше мистър Рочестър. Те се приближиха до масата и коленичиха, а през това време мисис Дент и Луиза Ештън, облечени също в бяло, застанаха зад тях. Последва церемонията под формата на пантомима — не бе трудно да се разбере, че това представлява сватба. Когато тя завърши, полковник Дент и групата му се съветваха шепнешком две-три минути, след което полковникът рече високо:
— Булка!
Мистър Рочестър се поклони и завесата се спусна.
Мина доста време, преди тя да се вдигне отново. Когато това стана, пред очите ни се появи друга, по- грижливо подготвена сцена. Както вече споменах, гостната бе две стъпала по-високо от столовата и на горното стъпало, един-два метра навътре в стаята, бе поставена голяма мраморна вана; спомних си, че я бях виждала в оранжерията (това бе постоянното й място) сред екзотични растения; там в нея плуваше една златна рибка. Не е било лесно да я пренесат оттам, тъй като бе доста голяма и тежка.
Мистър Рочестър седеше на един килим, постлан до ваната; той беше наметнат с шалове, а на главата си имаше тюрбан. Тъмните му очи, мургавата му кожа и чертите на лицето му, нетипични за един англичанин, бяха в отлично съответствие с облеклото му; той представляваше прекрасен образец на емир — герой на някоя екзотична легенда. Скоро след това се появи мис Инграм. Тя също беше облечена по ориенталски: на кръста си носеше ален шарф, завързан като колан; на главата си бе вързала една бродирана кърпа; изящните й ръце бяха голи — едната от тях, вдигната нагоре, придържаше кана, поставена грациозно върху главата й. Фигурата, чертите на лицето, външността — всичко в нея напомняше юдейска принцеса от епохата на патриархата; и несъмнено това бе образът, който тя трябваше да представлява.
Мис Инграм отиде до ваната, наведе се над нея, сякаш да напълни каната, и отново я вдигна на глава.
