Човекът до кладенеца се приближи към нея и я помоли нещо. Тя бързо свали каната и му даде да пие. После той измъкна от пазвата си малко ковчеже, отвори го и извади оттам чудесни гривни и обеци. Принцесата бе смаяна и възхитена. Коленичил, ориенталецът сложи скъпоценностите в краката й. Тогава в погледа и жестовете на принцесата пролича съмнение, примесено с възторг. Непознатият й сложи гривните и обеците. Двамата бяха Елиезер и Ребека — липсваха само камилите.
Групата на полковника отново се събра на съвещание и очевидно не можеше да постигне съгласие за думата или сричката, която представляваше тази сцена. Полковник Дент, който даваше гласност на мнението на своята група, поиска да бъде представена сцена, която да илюстрира цялата дума. Завесата отново се спусна.
Когато тя се вдигна за трети път, само част от гостната •бе използувана за новата сцена — останалата част бе закрита от параван, направен от някаква тъмна и груба материя. Мраморната вана бе махната; на нейното място стояха проста маса и кухненски стол; те бяха осветени много слабо от един фенер, а всички свещи бяха загасени.
Сред тази печална обстановка седеше един мъж, кръстосал ръце на коленете си, с поглед, забит в земята. Това бе мистър Рочестър — веднага го познах, въпреки че гримът, необичайното облекло (сакото висеше от едното рамо, сякаш бе разпрано на гърба при някакво сбиване), отчаяното и смръщено изражение и чорлавата, настръхнала коса го правеха съвсем неузнаваем. Когато той помръдна, иззвънтя верига — на китките му бяха поставени белезници.
— Брайдуел!56 — извика полковник Дент и шарадата бе разрешена.
Мина доста време, докато изпълнителите се преоблекат и влязат отново в столовата. Мистър Рочестър вървеше под ръка с мис Инграм; тя хвалеше играта му.
— Знаете ли — казваше тя, — че от трите образа, които представихте, най-много ми хареса последният? О, да бяхте се родили преди едно-две поколения, какъв галантен разбойник по пътищата можехте да станете!
— Имам ли още боя по лицето си? — запита той, като се обърна към нея.
— Уви, не. Жалко! Нищо не би отивало повече на лицето ви от този руж.
— Значи, бихте могли да се влюбите в някой такъв герой?
— Един английски разбойник по пътищата ще бъде за предпочитане пред всеки италиански бандит и може да отстъпи само на левантийския пират.
— Но какъвто и да съм аз, не забравяйте, че сте моя съпруга — оженихме се преди един час в присъствието на всички тези хора.
Мис Инграм се изсмя и бузите й се покриха с руменина.
— Е, Дент — обърна се към полковника мистър Рочестър, — сега е ваш ред. — И когато другата група се отдалечи, той и хората му заеха освободените места. Мис Инграм седна отдясно на кавалера си, а останалите участници заеха столовете от двете им страни. Сега не очаквах с вълнение изпълнителите, не чаках с нетърпение да се вдигне завесата — цялото ми внимание бе насочено към зрителите; очите ми, преди приковани в портала, сега бяха устремени към полукръга от столове. Каква шарада играха полковник Дент и групата му, коя дума бяха избрали, каква беше играта им — не помня; но все още виждам как хората в полукръга от столове се съветват след всяка сцена; как мистър Рочестър се обръща към мис Инграм и мис Инграм към него; виждам как тя навежда глава към него, при което смолисточерните й къдрици почти докосват рамото му и галят бузата му; все още чувам шепота им и помня погледите, които си разменяха; и сега, когато пиша тези редове, у мен възкръсва дори чувството, събудено тогава от тази гледка.
Вече споменах, читателю, че бях свикнала да се любувам на мистър Рочестър и не можех да отвикна от това само защото сега той не ми обръщаше внимание; можех да прекарам цели часове в негово присъствие и той нито веднъж да не обърне поглед към мен — всичкото му внимание бе погълнато от една знатна дама, която толкова ме презираше, че избягваше да ме докосва дори с крайчеца на роклята си, когато минаваше край мен; винаги когато тя ме погледнеше случайно с черните си, властни очи, веднага отвръщаше поглед, сякаш бях нещо съвсем недостойно за нея. Не можех да отвикна да се любувам на мистър Рочестър, макар да бях сигурна, че той скоро ще се ожени за тази дама — защото всеки ден чувствувах по гордата й увереност, че неговите намерения са точно такива, и защото той постоянно се държеше с нея с галантност, която, макар небрежна и по-скоро подхранвана от нейния интерес към него, отколкото от неговия към нея, беше все пак при всичката си небрежност и гордост завладяваща и властна.
При тези обстоятелства нищо не можеше да охлади или унищожи любовта им, но всяко нещо можеше да предизвика у мен отчаяние. И най-вече ревност, ще допълниш ти, читателю. Наистина, ако жена с моето положение реши. да ревнува жена като мис Инграм. Ала аз не я ревнувах, или по-точно ревнувах я, но много рядко — болката, която изпитвах, не може да се изрази с тази дума. Мис Инграм не бе достойна за моята ревност: тя стоеше твърде ниско, за да предизвика това чувство у мен. Извинете за парадоксалното ми твърдение, но имам пред вид точно това, което казвам. Мис Инграм притежаваше много ефектна външност, но не беше умна; тя имаше красота и блестящи успехи, ала умът й бе беден, а сърцето й — безплодна пустиня; нищо не можеше да израсте буйно на такава почва и да даде сочни плодове. Бланш не беше добра; не беше и оригинална: час по час повтаряше дълбокомислени фрази, заимствувани от книгите, но никога не изразяваше, нито имаше собствено мнение. Преструваше се на човек, когото вълнуват най- възвишени чувства, а никога не бе изпитвала съчувствие или жал; нежността и правдивостта бяха също непознати за нея. Тя много често се издаваше, например когато съвсем несправедливо даваше изблик на злобната си омраза към Адел: ако се случеше малката да отиде при нея, Бланш я отблъскваше с някой оскърбителен епитет; понякога я изгонваше от стаята и винаги се отнасяше към нея студено и язвително. И други очи следяха тези прояви на нейния характер — следяха ги отблизо, проницателно и зорко. Да, бъдещият жених — мистър Рочестър — също наблюдаваше непрекъснато мис Инграм и именно тази негова предпазливост, това пълно и ясно съзнание за недостатъците на избраницата му, тази липса на плам в чувствата му към нея пораждаха у мен нетърпима болка.
Съзнавах, че той иска да се ожени за нея, ръководен от социални или политически съображения, тъй като положението и връзките й го блазнеха; чувствувах, че не я обича и че със своите качества тя трудно може да спечели любовта му. Ето причината за мъките и терзанията ми, ето кое подхранваше непрестанната ми болка:
Ако тази жена бе победила изведнъж, ако той, покорен от нея, бе сложил искрено сърцето си в краката й, щях да закрия лице, да се обърна към стената и (казано фигуративно) да престана да съществувам за тях. Ако мис Инграм беше добра и благородна жена, със сила, плам, добродушие и разум, щях да водя борба на живот и смърт с два тигъра — ревността и отчаянието, след което, с разкъсано от тях сърце, щях да й се възхищавам, признала нейното съвършенство, и да се примиря до края на живота си; и колкото по-голямо би било превъзходството й, толкова по-голямо би било и възхищението ми и толкова по-несмущаван покоят ми. Но в действителност трябваше да наблюдавам усилията на мис Инграм да очарова мистър Рочестър, да бъда свидетел на всекидневните й неуспехи в това отношение, докато самата тя не съзнаваше, че губи, наивно смяташе, че всяка пусната стрела улучва целта, и блажено предвкусваше плодовете на своята победа, а гордостта и самодоволството й я отдалечаваха все повече и повече от този, когото искаше да съблазни. Да наблюдаваш това, значеше да бъдеш под непрекъснато напрежение и да се чувствуваш ужасно подтиснат.
Докато тя губеше, на мен ми беше съвсем ясно как би могла да спечели. Стрелите, които все се плъзгаха покрай гърдите на мистър Рочестър и без да го засегнат, падаха в краката му, биха могли (бях убедена в това), изстреляни от по-сигурна ръка, да затреперят, забити дълбоко в гордото му сърце, да запалят любовен пламък в суровия му поглед и да придадат мекота на строгите му черти: или още по- добре — над него би могла да бъде постигната и мълчалива победа — без оръжия.
„Защо тя не му влияе по-силно, щом има възможност да бъде тъй близо до него? — питах се аз. — Сигурно не го обича, не изпитва към него искрени чувства. Ако го обичаше, нямаше да му се усмихва така често, да му хвърля непрекъснато погледи, да позира така изкусно, да любезничи прекалено.“ Струваше ми се, че ако седи спокойно до него, говори малко и го гледа по-рядко, тя ще бъде по-близо до сърцето му. Бях виждала на лицето му доста по-различно изражение от това, което го сковаваше сега, когато мис Инграм бе така жива в отношението си към него; но тогава то се проявяваше съвсем непринудено — без да е
