Джейн Еър. Брулени хълмове

горестни, печални и унили размишления. По-скоро по този поглед би могло да се предположи, че си се предала на сладостни младежки мечти, в които духът на младостта следва с мощните си криле полета на надеждата към един идеален свят. Гласът на мисис Феърфакс, която говореше с някого от слугите в хола, те накара да се отърсиш от тях. И как странно се усмихна на себе си, Джанет. Това беше много съдържателна усмивка. Тя бе насмешлива — изглежда, ти се присмиваше на собствените си мечти. С усмивката си сякаш казваше: „Виденията ми са прекрасни, но не трябва да забравям, че са съвършено нереални. В моята фантазия аз виждам безоблачни хоризонти и цветущ рай, но прекрасно зная, че трябва да вървя по суров път и че ме грозят черни бури.“ Ти затича надолу и помоли мисис Феърфакс да ти даде някаква работа — мисля, че искаше да сметнеш седмичните разходи или нещо от този род. Аз ти се разсърдих, задето изчезна от очите ми.

Очаквах с нетърпение вечерта, когато щях да те извикам при себе си. Долавях, че пред мене е съвсем нова за мен, необикновена човешка личност. И ми се искаше да я разбера и опозная по-добре. Ти влезе в стаята с плах, но горд вид — беше облечена по-странно, отколкото сега. Заговорих те и скоро се убедих, че си съчетание на необикновени противоположности. Облеклото и маниерите ти бяха сдържани, видът ти често издаваше стеснение, изобщо имаше вид на човек, изтънчен по природа, но несвикнал да се движи сред общество и изпитващ силно безпокойство да не привлече вниманието на събеседника си с някоя неловкост или груба грешка в поведението си. И все пак, когато се обръщах към теб, ти ме гледаше с открит, смел и пламенен поглед, изпълнен с проницателност и сила. Когато ти задавах преки въпроси, ти веднага ловко ги парираше. Много скоро свикна с мен и дори ми се струваше, че чувствуваш симпатията, която се породи между теб и твоя мрачен, сърдит господар, Джейн; ти някак си удивително бързо се отпусна и стана мила с мен. Когато говорех раздразнено, ти не проявяваше нито учудване, нито страх, нито досада, нито недоволство от мрачността ми. Наблюдаваше ме и от време на време ми се усмихваше с такава тънка проницателност, която трудно може да се опише. Аз бях и доволен, и импулсиран от онова, което намерих в тебе: то ми хареса, но исках да видя още повече.

Обаче дълго време аз те държах далеч от мен и рядко търсех компанията ти. Като интелектуален епикуреец исках да продължа удоволствието от това ново и вълнуващо познанство. Освен това известно време изпитвах страх, че ако бъда прекалено свободен в отношенията си с това цвете, листата му ще увехнат и очарователната му свежест ще изчезне. Тогава още не знаех, че прелестта на това цвете не е временна и че то по-скоро прилича на цвят, гравиран върху траен, скъпоценен камък. Нещо повече — искаше ми се да разбера ще ме потърсиш ли, ако те отбягвам, но ти не ме потърси — стоеше в учебната стая безмълвна като бюрото или триножника си. Ако се срещнехме случайно, ти ми отделяше само толкова внимание, колкото изисква вежливостта. Обикновеното ти изражение през онези дни, Джейн, беше изражение на замисленост: не мрачна, защото ти не беше болна, но не и ликуваща, тъй като ти имаше слаби надежди и нямаше никакви удоволствия.

Интересуваше ме какво мислиш за мен и дали изобщо мислиш за мен. Реших да разбера това и започнах отново да те викам при себе си. Когато разговаряше, в погледа ти имаше някаква радост, а в маниера ти — приятна топлота; разбрах, че сърцето ти е отворено за хората; унила те правеше тихата учебна стая, скучният ти живот. Позволих си удоволствието да бъда добър с теб. Добротата ми не след дълго раздвижи у теб чувствата, лицето ти придоби меко изражение, тонът ти стана нежен; харесваше ми, когато устните ти с благодарна радост произнасяха името ми. През онези дни за мен беше голямо удоволствие да те срещам случайно, Джейн. Ти се държеше със забавна нерешителност, погледът ти издаваше леко безпокойство и стаено недоверие: не знаеше каква ще бъде прищявката ми в дадения момент — дали ще се държа като господар и ще бъда мрачен, или ще намериш в мен доброжелателен приятел. Но аз вече твърде много се бях привързал към теб, за да намирам удоволствие в първото нещо, и когато сърдечно ти протягах ръка, на твоето младо, замислено личице разцъфтяваше такава светла и блажена радост, че често пъти трудно се въздържах да не те привлека към гърдите си.

— Не споменавайте повече за тези дни, сър — прекъснах го аз, изтривайки скришом няколко сълзи. Това, което казваше той, беше мъчение за мен, тъй като добре знаех какво трябва да направя, и то скоро, а всички тези спомени и разкази за чувствата му само увеличаваха трудността на задачата ми.

— Ти си права, Джейн — отвърна мистър Рочестър. — Защо да мислим за миналото, когато настоящето е толкова по-хубаво, а бъдещето толкова по-светло?

Тази самодоволна увереност ме накара да потреперя.

— Сега ти виждаш как стои работата, нали? — продължи той. — След младежките и половината от зрелите си години, прекарани в неизразима мъка и печална самота, аз най-после срещнах съществото, което мога да обичам истински — срещнах теб. Към теб изпитвам непорочно влечение, ти си моето по-добро „аз“, моят добър ангел. Аз съм силно привързан към теб и те смятам за добра, талантлива, прелестна. В сърцето ми живее благоговейно възвишено чувство. То ме тегли към теб като към фокус и извор на моя живот, учи ме да познавам в теб целта и смисъла на съществуването си и горейки с чист и ярък пламък, ни слива в едно.

Тъкмо затова аз реших да се оженя за теб. Да твърдиш, че още имам жена, значи просто да ми се присмиваш; сега ти знаеш, че тази жена е само един отвратителен демон. Направих грешка, като се опитах да те измамя, но се боях от упорството, което притежава характерът ти, боях се от насадените някога предразсъдъци; преди да рискувам да водя с теб откровен разговор по този въпрос, исках да станеш моя. Това беше малодушие: трябваше първо да се обърна към благородството и великодушието ти, както сега — да ти открия целия си живот, изпълнен с мъки, да ти опиша жаждата и глада ми за възвишено и по- достойно съществуване; да ти разкрия не само моето решение (тази дума е много слаба), а и неудържимия ми стремеж да обичам предано и вярно, когато и мен ме обичат предано и вярно. Чак след това трябваше да те помоля да приемеш клетвата ми за вярност и да ми дадеш и ти твоята. Джейн, дай ми я сега.

Настъпи мълчание.

— Защо мълчиш, Джейн?

Това беше същинска инквизиция за мен. Сякаш някаква нажежена желязна ръка стискаше сърцето ми. Ужасна минута, изпълнена с борба, мрак и огън! Нито едно човешко създание, живяло някога на земята, не би могло да желае по-силна любов от тази, на която се радвах; а този, който така ме обичаше, аз просто боготворях. И при все това трябваше да се откажа от любовта и кумира си. Само една страшна дума звучеше в ушите ми, напомняйки ми за моя мъчителен дълг: „Бягай!“

— Джейн, разбираш ли какво искам от теб? Само да ми обещаеш това: „Ще бъда ваша, мистър Рочестър.“

— Мистър Рочестър, няма да бъда ваша.

Отново последва продължително мълчание.

— Джейн! — поде той наново с такава нежност, че се почувствувах сломена от мъка и същевременно вцепенена от ужас: този тих глас беше въздишка на събудил се лъв. — Джейн, искаш да кажеш, че ще вървиш в живота си по един път, а аз по друг, така ли?

— Да.

— Джейн (мистър Рочестър се наведе над мен и ме прегърна), продължаваш ли да твърдиш същото?

— Да.

— А сега? — Той нежно ме целуна по челото и бузите.

— Да! — И аз буйно се изтръгнах от обятията му.

— О, Джейн, каква болка ми причиняваш! Това… това е жестоко! Жестоко е да отблъскваш любовта ми.

— Жестоко би било да я приема.

Мистър Рочестър повдигна ядосано вежди; на лицето му се изписа гняв. Той стана, но все още се сдържаше. Търсейки опора, аз сложих ръка на облегалото на един стол; треперех, тръпнех от страх, но се реших.

— Един момент, Джейн! Помисли си какъв страшен живот ме очаква, когато ме напуснеш. Ти ми отнемаш цялото щастие. Какво ще ми остане тогава? Вместо жена — тази луда горе; все едно, че съм женен за някой от онези трупове там, в гробището. Какво ще правя, Джейн? Къде да търся приятел и надежда?