— Сбогом, мила мисис Феърфакс! — прошепнах аз, като се промъквах покрай вратата й. — Довиждане, скъпа Адел! — казах след това, поглеждайки към детската стая. Но да вляза да я целуна, беше невъзможно: трябваше да измамя едно остро ухо — кой знае, може би сега то се ослушва.
Трябваше да мина и покрай спалнята на мистър Рочестър, без да се спра; но на прага й сърцето ми за миг престана да бие и трябваше да се спра. В тази стая сънят не бе дошъл. Обитателят й неспокойно се разхождаше назад-напред и аз чувах непрестанните му въздишки. Ако направя определен избор, в тази стая за мен ще се разкрие рай — недълговечен рай. Достатъчно бе само да вляза и кажа: „Мистър Рочестър, ще ви обичам и ще прекарам с вас целия си живот до последния си дъх“ — и до устата ми ще бъде поднесена чашата на блаженството. Бях мислила за това.
Добрият ми господар, който не може да спи, с нетърпение очаква утрото. Сутринта ще изпрати да ме повикат, ала няма да ме намерят. Той ще ме търси, но напразно. И тогава ще разбере, че е изоставен, че любовта му е отблъсната. Ще страда, може би ще изпадне в отчаяние. Бях мислила и за това. Протегнах ръка към бравата, но я дръпнах обратно и продължих безшумно напред.
Печално слизах по стълбата. Знаех какво трябва да направя и го сторих машинално: намерих в кухнята ключа от страничния вход, намерих и шишенце с масло и перце, смазах ключа и ключалката, пих вода и си взех малко хляб, тъй като може би ми предстоеше дълъг път, а силите ми, омаломощени напоследък, не трябваше да ми изневерят. Всичко това свърших съвсем безшумно. Отворих вратата, излязох и тихо я затворих. Навън вече бе дрезгавина. Голямата врата бе заключена, но вратичката до нея имаше само резе. Излязох през нея и пак сложих резето. Така се озовах вън от Торнфийлд.
Оттатък ливадите, на една миля от Торнфийлд, минаваше път, който водеше в посока обратна на Милкоут; никога не бях вървяла по него, но често го бях гледала, питайки се къде ли води. Упътих се нататък. Сега не трябваше да си позволявам никакви размишления; не биваше да се обръщам назад, нито дори да гледам напред. Не трябваше да допускам в съзнанието си нито една мисъл за миналото или за бъдещето. Миналото бе страница на райско блаженство и на такава съкрушителна печал, че ако прочетях само един ред от нея, това би ме лишило от мъжество и би изтощило всичката ми енергия. Бъдещето ми беше съвършено пусто. То приличаше на света след потопа.
Вървях покрай ливади, огради и пътечки, когато слънцето изгря. Лятното утро е било сигурно чудесно; спомням си, че обувките ми, които обух, като излязох от имението, скоро се измокриха от росата. Но аз не гледах нито изгряващото слънце, нито засмяното небе, нито пробуждащата се природа. Онзи, който върви из живописна местност към гилотината, не гледа цветята, които му се усмихват по пътя, а мисли за окървавения пън и острия сатър, за страшния удар, който ще пререже костите и жилите му, и за зиналия гроб, който го очаква. А аз мислех за печално бягство и бездомно скиталчество и с каква болка мислех за това, което бях напуснала! Но не можех да постъпя другояче.
Виждах пред очите си как мистър Рочестър очаква в стаята си изгрева и се надява, че скоро ще отида при него и ще кажа: „Оставам при теб и ще бъда твоя!“ Как жадувах да бъда негова, как копнеех да се върна; още не бе късно и можех да му спестя горчивото разочарование. Бях уверена, че бягството ми не е открито. Имах време да се върна и да стана негова утешителка, негова гордост, негова спасителка от нещастието, а може би и от провала. О, как ме гнетеше страхът, че той ще изостави добродетелния живот — нещо далеч по-страшно от това, гдето аз бях изоставила него! Този страх приличаше на забита в гърдите ми стрела; тя разкъсваше раната, когато се опитвах да я изтръгна, причиняваше болка, когато спомените я забиваха все по-дълбоко в тялото ми. В храстите и горичките запяха птички. Птичките са верни една на друга, птичките са символ на любовта… А аз? Терзана от сърдечни мъки и отчаяни усилия да остана вярна на принципите си, аз се презрях.
Не намирах утеха в мисълта, че съм права, нито в мисълта, че съм останала вярна на принципите си. Оскърбих, нараних, напуснах господаря си. Мразех се. И все пак не можех да се върна, не можех да направя нито крачка назад. Сякаш сам бог ме водеше напред. Колкото до волята и съзнанието ми, те бяха сковани от горчива мъка. Аз отчаяно ридаех, вървейки по самотния си път; бързах, бързах като обезумяла. Изведнъж ме обзе слабост: тя се появи в сърцето ми и се разля по цялото ми тяло — и аз паднах. Полежах няколко минути на земята, заровила лице в мократа трева. Страхувах се или по-право исках да умра на това място. Но скоро станах: отначало пълзях на четири, след това пак се изправих на крака, обзета от отчаян стремеж да се добера до пътя.
Когато най-сетне го достигнах, бях принудена да седна да си почина до един жив плет; както седях, чух шум от колела и видях, че към мен се приближава един дилижанс. Станах и вдигнах ръка; дилижансът спря. Попитах кочияша закъде отива. Той спомена някакво много отдалечено място, където бях уверена, че мистър Рочестър няма никакви познати. Попитах го колко ще ми вземе дотам и той ме осведоми, че пътят струва тридесет шилинга. Но аз имах само двадесет. Е, нищо, в краен случай можело и за толкова. Кочияшът се съгласи и аз се качих; вътре нямаше никого. Той затвори вратичката и потеглихме.
Драги читателю, дано никога не изпиташ това, което изпитах аз тогава! Дано очите ти никога не пролеят такива неудържими, парливи, горчиви сълзи, каквито бликала от очите ми. Дано никога не ти се наложи да се обърнеш към небето с такива отчаяни и безнадеждни молитви, каквито произнасяха устните ми в онзи час. Дано ти никога не се страхуваш за това, че си причинил зло на този, когото всецяло обичаш.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Изминаха два дни. Бе лятна вечер; кочияшът ме свали на едно място, което се наричаше Уиткрос. Той не можеше да ме вози по-нататък за парите, които му бях дала, а аз нямах нито шилинг повече. Дилижансът вече бе отминал на цяла миля от мен и аз останах сама. В този момент се сетих, че съм забравила вързопа си в багажника на колата, където го бях оставила на съхранение; той остана там и там щеше да си остане — сега аз нямах абсолютно нищо.
Уиткрос не бе нито град, нито дори село: само един каменен стълб, поставен на кръстопътя на четири пътища и варосан, сигурно за да се вижда по-ясно отдалеч и нощем. Четири табелки на върха му сочеха различни посоки; най-близкият град според тях отстоеше на десет мили, а най-далечният — на около двадесет. Добре известните названия на тези градове ми дадоха да разбера в кое графство се намирам: това бе едно от централните северни графства — унила пустинна и хълмиста местност. Зад мен и встрани се простираше пустош; отвъд дълбоката долина, която се разстилаше пред мен, се издигаха планински вериги. Населението тук, изглежда, бе рядко — никой не се мяркаше по пътищата, които водеха на изток, запад, север и юг — бели, широки, безлюдни; всички те минаваха през пустошта, където растеше пирен62, гъсто и буйно, чак до самите пътища. И все пак някой случаен пътник можеше да мине покрай мен, а сега не ми се искаше да се мяркам пред очите на когото и да било: непознатите хора може би ще се чудят какво ли правя тук, въртейки се около пътепоказателя самотна, без всякаква цел. Можеха да ме попитат нещо, а какъвто и отговор да дадях, щеше да звучи неправдоподобно и да възбуди подозрение. Никакви връзки не ме свързваха повече с човешкото общество в този момент, никакви желания или надежди не ме влечаха към себеподобните; който и да ме погледнеше, нямаше да си помисли нещо добро за мен или да се отнесе със съчувствие. Нямах никакви роднини освен майката на всички — природата; ще се притисна до гръдта й и ще си почина.
Тръгнах право през обраслите с пирен места; следвах извивките на една падина, която прорязваше дълбоко местността, газех до колене в гъстата й растителност и открих на едно притулено място почерняла от мъх гранитна скала; седнах под нея. Край мен се издигаха високите брегове на падината; скалата запазваше главата мс а над всичко се издигаше небето.
Трябваше да мине известно време, за да се успокоя дори тук, в това уединено убежище; страхувах се да няма наблизо диви говеда или пък да не ме открие някой ловец или бракониер. Подухнеше ли вятър, плахо повдигах глава, мислейки, че към мен се приближава някакъв бик; обадеше ли се някой бекас, мислех, че свири човек. Но като разбрах, че страховете ми са неоснователни, и се успокоих от дълбоката тишина, възцарила се с настъпването на нощта, аз се убедих в сигурността на убежището си. Досега не бях помислила за нищо и само се ослушвах, озъртах и тръпнех; сега се възвърна способността ми да мисля.
Какво да правя? Къде да отида? Какви мъчителни въпроси, когато няма що да сториш и къде да отидеш, когато на изморените ти, треперещи нозе предстои дълъг път, преди да стигнеш до някое човешко жилище;
