— За гадинките ли ти е думата? Не им обръщай внимание.
— „Гадинки“ казваш? Тези гадинки насмалко не изядоха целия ни екип.
Дядо му седна до него и кръстоса крака.
— Бени, трябва да продължиш надолу. Не нагоре.
— Но…
— Надолу ти казах, Бени. Надолу.
Миризмата на мускус отново се появи и закри образа на дядо му с широки морави и оранжеви ивици.
— Нищо не разбирам — каза Бен и отново се отпусна. „Надолу, надолу“, отекнаха в главата му думите на дядо му, докато заспиваше.
— Хайде, Бен, ставай — каза Ашли и го потупа по рамото. Бе изненадана от това, че спи толкова дълбоко. Всички останали вече бяха станали и се бяха приготвили за път. Той бе единственият, който още не се бе измъкнал от леглото си. Дори и Вилянуева, в много по-добра форма отпреди, бе приседнал. Ръката му висеше на груба превръзка.
— Хайде, закуската е почти готова — каза Ашли, като разтърси рамото на Бен. После хвърли поглед към Майкълсън, надвесил се над полевата кухня. Способността му да превръща обезводнените яйца в подобие на денвърски омлет не преставаше да я изненадва. Стомахът и започна да се свива от разнеслото се ухание на печен лук, и консервирана шунка.
— За Бога, каква е тази воня? — изстена Бен, като започна да разтваря очи.
— Това е закуската. Ако не побързаш, за теб ще останат само студени овесени ядки.
Той се повдигна на лакти. Рошавата му коса стърчеше във всички посоки. Почеса се.
— Главата ми сякаш ще се пръсне — каза. — Не е честно да страдам от махмурлук, без преди това да съм прекарал една приятна вечер в кръчмата.
Разтревожена, Ашли постави глава на челото му. За щастие Бен нямаше температура.
— Това е само главоболие. Ще ти дам два аспирина.
— Не е ли по-добре да ми дадеш цяла шепа? — отвърна той с уморена усмивка.
Тя отиде до раницата с полевата аптечка и измъкна три аспирина от пластмасова тубичка.
— Не изглежда добре — прецени приседналият наблизо Вилянуева.
Ашли не можа да сдържи усмивката си при тези думи. Изрече ги човек, чиято риза все още бе подгизнала от собствената му изсъхнала кръв и чиято ръка насмалко не бе откъсната.
— Сигурна съм, че Бен скоро ще се оправи. Ти обаче би трябвало все още да внимаваш. Не е редно дори да заемаш седнало положение.
Вилянуева и отвърна с безизразен поглед, сякаш тя му говореше на чужд език.
Отнякъде се появи Майкълсън и подаде на тюлена димящо канче.
— Това е пилешки бульон — обясни той на Вилянуева, който го изгледа с учудване. — Ти изгуби много кръв, така че ще трябва да поемаш повече течности. Изпий го.
Ашли се усмихна и отиде при Бен. Майор Майкълсън бе започнал да се превръща в милозлива болногледачка.
— Благодаря ти, но вече се чувствам по-добре — каза Бен, когато тя му подаде таблетките. — Като се пораздвижа, ще бъда в по-добра форма от кенгуру.
— Все пак вземи аспирините — настоя тя, като му поднесе и чаша вода. — Очаква ни напрегнат ден.
— Преди малко нали спомена някаква закуска? — попита той, като пое хапчетата. — Открай време съм мечтал да ми носят закуска в леглото.
— Ако си гладен, значи си в достатъчно добра форма, за да закусиш самостоятелно. Добре е всички да закусим заедно, за да решим какво да правим по-нататък. Иска ми се да чуя и твоето мнение.
— Добре, добре. С такива приказки обаче човек може да си увреди храносмилането.
— Престани с глезотиите — прекъсна го тя и му помогна да се изправи.
Престорено сърдит, той я придружи до полевата кухня, където Майкълсън вече бе започнал да раздава чинии, пълни с омлет и пържени картофи.
— Доста папане си ни приготвил, мой човек — каза с признателност Бен, като пое алуминиева чиния от ръката на майора.
— След като за последен път ядохме топла храна вчера на закуска, реших, че днес можем да си позволим едно по-сериозно ядене — отвърна Майкълсън и зареди чинията на Бен.
Ашли си взе една по-малка порция и се разположи върху една плоска скала. Халид и Линда, седнали близо до кухнята, поглъщаха храната с апетит. Вилянуева отпиваше от пилешкия си бульон, като оглеждаше със завист изобилната храна на останалите.
Ашли изчака и Майкълсън да заеме мястото си и едва тогава проговори:
— Трябва да вземем решение какво да правим по-нататък. Разполагаме с храна само за още осем дни.
Единствената реакция на тези и думи бяха киманията на дъвчещи хора. Останалите очевидно очакваха от нея конкретни предложения.
— Имаме няколко възможни варианта на действие. Можем да се опитаме да се завърнем там, откъдето току-що дойдохме, и да се опитаме да си пробием път през алеята на чудовищата. Можем да останем тук и да се надяваме, че след известно време, ако не бъде възобновена радиовръзката, ще изпратят спасителна група да ни търси. Можем и да се опитаме да се завърнем на повърхността по други пътища, без да забравяме, че по тях могат да ни очакват нови неприятности.
— Най-добре е да си останем тук — каза Линда, като размаха вилица. — Сигурно ще изпратят някой да ни потърси.
— Може и да си права — обмисляше Майкълсън. — Не забравяй обаче опита на предишната група. Изпратиха ни тук три месеца след изчезването и. Би могло да ни се наложи да чакаме доста дълго време.
— Вярно е — прецени Бен. — Пък и тези зверове ще издебнат и тях. Няма да е честно да очакваме от някого да се навре в лъвска бърлога, без да сме го предупредили. Да се връщаме сами не е редно. Предлагам да продължим по-нататък.
Ашли кимна одобрително. И тя бе на същото мнение, обаче трябваше да се отчетат и някои други съображения. Посочи с поглед Вилянуева.
— Един от нашите другари е ранен. Продължим ли по-нататък, положението му ще стане по-тежко.
— Аз ще се справя — каза Вилянуева, като отмести канчето от устните си. — Знам докъде ми стигат силите.
— Сигурна съм, че наистина знаеш — съгласи се Ашли. — Какво обаче ще се получи, ако си имаме още неприятности? Раната ти ще затрудни подвижността на групата.
— Ако се стигне до такова нещо, изоставете ме. Не искам заради мен да се излага на опасност цялата група.
— Говориш като рицар, но не виждам как може да те изоставим. Самата аз никога не бих го направила.
— И аз няма да те изоставя, мой човек — добави Бен. — Ако видим зор, или ще се оправяме всички заедно, или няма да се оправи никой.
— Цивилни… — промърмори Вилянуева, като поклати глава и поднесе бульона към устните си.
— Та какво ще правим все пак? — намеси се Халид. — Ще продължим ли, или ще се връщаме? Излиза, че и в двата случая ни е спукана работата.
— Имам предложение — отвърна Ашли. — Линда и Халид ще останат с Вилянуева тук, в безопасност. Останалите ще продължим нагоре. Ще се опитаме да си пробием път до базата и да се завърнем със спасителен отряд.
Настъпи известна тишина, докато обмисляха думите и. След това тя бе нарушена от Майкълсън.
— Това звучи разумно. Ашли, няма обаче смисъл и ти да идваш. Достатъчно е ние двамата с Бен…
— Майорът е прав — побърза да се обади Бен. — Двама души ще се придвижат по-бързо от трима.
— В никакъв случай — възрази Ашли. — Мога да се движа не по-малко бързо от вас, а и съм по-добър стрелец от двама ви. Пък и колкото повече очи оглеждат пътя ни, толкова по-добре. И аз ще дойда.
