Двамата мъже се опитаха да я разубедят със сърдити погледи, но тя не им обърна внимание. Най-сетне Бен се обърна към Майкълсън.
— Няма как, приятел, не извадихме късмет. Ще трябва да се движим в дамска компания. Да не псуваме и да не плюем по пода.
— Добре — съгласи се Майкълсън. — В такъв случай да разпределим припасите и да тръгваме. Не трябва да взимаме много багаж. Само най-необходимото: пистолетите, радиостанцията, манерките и въжетата.
— И повече боеприпаси — добави Ашли, като взе пистолета си.
Докато останалите се подготвяха за път, Халид се отдръпна встрани. Започна да наблюдава изпод вежди как Бен и Майкълсън приготвяха багажа си. Вилянуева се опитваше да помогне, като разглоби радиостанцията и прибра частите и във водо непроницаеми кутии. Халид огледа внимателно тюлена, сякаш се опитваше да разбере колко още сили са останали в него.
— Я виж това! — възкликна Линда. Той се извърна към нея.
— Погледни! Има някаква фосфоресцираща плесен, която расте вътре в диаманта! — каза Линда. После затисна в дланите си стъклообразното парче и се доближи до него, като блокира светлината и докосна с коса бузата му. Кристалът с размерите на топка за голф сияеше с мека жълта светлина между дланите и. — Защо не го добавиш към твоите образци?
Образци ли? Отне му само миг, за да съобрази какво иска да му каже. Очевидно тя имаше предвид набора от огромни диаманти, които бе събрал в раницата си. Бе и казал, че ги възприема като геологически образци, като предмети с научна стойност.
— Добра идея — каза, като прие подаръка и. Отвори раницата си и внимателно намести диаманта сред останалите. Прокара пръст върху тях. Бяха дванайсет. Независимо от заръката на работодателя си нямаше намерение да напусне тази пещера с празни ръце.
Линда наблюдаваше със смесени чувства как останалите се измъкнаха през отвора. От една страна, бе и неприятно, че групата се разделя. От друга, радваше се, че се е укрила в пещера, недостъпна за хищниците.
Забеляза, че Халид бе започнал повторно да изучава диамантите. Интересуваше го сякаш единствено тяхната стойност. Започна да събира и други диамантени късове, търкалящи се наоколо. Вилянуева дремеше върху надуваемия си дюшек.
След малко проследи с поглед как и светлината от фенера на Бен изчезна зад един завой в тунела. Какви ли нови открития щяха да направят? Какво ли щеше да изпусне заради това, че оставаше тук? За миг у нея се появи искрица завист. Бързо угасна обаче от мисълта за ужасите, с които останалите може би щяха да се сблъскат.
Като огледа още веднъж малката пещера, сияеща на светлината на фенерчето, усмихна се при мисълта, че тя, Линда Фюрстенбург, страдаща от клаустрофобия, се бе оказала в капан, разположен на километри под земната повърхност. Нека останалите открият нови чудесии. В тази пещера тя обаче нямаше да се превърне в ничия вечеря.
Отиде до миниатюрната лаборатория, която си бе устроила в пещерата. Тук имаше доста неща за изследване. Седна и прегледа още веднъж изчисленията си. Огледа и новия образец под микроскоп. Измъкна и пластинка с образец от предишната гъба и също го разгледа.
— За Бога, та това не е хлоропласт! — промърмори.
— На мен ли говорите? — попита Вилянуева, който дремеше близо до нея.
— Не, извинявай. Просто тази плесен ме изумява.
— Какво открихте? — попита Вилянуева, като приседна, Все още бе обезсилен, но очевидно лежащата поза го уморяваше.
— Първоначално реших, че става дума за диморфен вид, за две различни форми, на една и съща гъба. Сега обаче разсъждавам иначе. Струва ми се, че става дума за два самостоятелни вида, живеещи в симбиоза. Всеки един съществува благодарение на другия.
— Боя се, че не ви разбирам.
— Единият вид плесен, светещата, получава енергията си от водородния сулфид, съдържащ се в остатъчните вулканични газове. Растежът му обаче е прекалено бърз, за да можем да го обясним с наличното количество газ, а и за излъчването на това сияние изразходва твърде много енергия.
— Как в такъв случай го постига?
— Точно това е впечатляващото. Преплетен е с друг вид гъба. Този втори вид гъба е наситен с хлоропласти. — Тя посочи пластинката с образеца като доказателство.
— И какво се получава? — продължи тюленът.
— Втората гъба използва сиянието на първата така, както едно растение използва слънчевата светлина. Храни се от тази енергия, и при това не само се храни, но и произвежда достатъчно водороден сулфид, за да захрани светещия си партньор.
— Излиза, че всяка една от двете плесени храни другата.
— Очевидно. Обаче съществува и още някакъв фактор. За поддържането на тази връзка е необходима повече енергия. Нямам представа откъде идва: дали от термалната топлина, от нещо от скалите, от разлагането на органични вещества, или от друго. Тук има много неща за откриване. Изследването дори само на тази взаимовръзка би могло да ми отнеме години.
— Чудесно. И все пак бих предпочел да се измъкна оттук — заключи Вилянуева, започнал да губи интерес от откритието и.
— И аз. Но все пак гъбата обяснява някои странности.
— Какви например? — Вилянуева се прозина.
— Защо хищниците, живеещи тук, все още притежават зрение. Защо умеят да се прикриват толкова умело зад скалите. За същества, изолирани в течение на хилядолетия във вечния мрак, поначало би изглеждало недопустимо да притежават зрение и да умеят да се крият. Повечето видове, съществуващи в пещери, където цари вечен мрак, са слепи и албиноси.
— От думите ти излиза, че тези създания живеят главно в осветени райони.
— Или най-малкото в периферията на осветени райони.
— Това е добра новина. Значи дето има такива гъби, би трябвало да се навъртат и хищници.
— Точно така.
Когато излязоха от поредния тунел, Ашли забеляза две неща. Колкото повече се спускаха надолу, толкова по-горещо ставаше и толкова по-силно и ярко светеше плесента.
Бяха пътували половин ден, като само от време на време спираха, за да се опитат да установят радиовръзка. Никой не отговори на обажданията им.
— По-добре ще е да не ползваме батериите — каза Бен.
— Светлината е достатъчна, за да можем да виждаме.
Бе съвършено прав. Дори и след като изключиха фенерите, пълната видимост се запази. Тя избърса веждите си. Пещерата пред тях бе изпълнена с бълбукащи изворчета, от които се издигаше пара. Бе горещо като в сауна. Миришеше на развалени яйца.
— Навярно наближаваме някакъв горещ вулканичен тунел — предположи Бен, като и подаде манерката си.
— Трябва да открием път, водещ нагоре. И то скоро — каза тя.
— Желанието ти ще се изпълни, Ашли — обади се Майкълсън, намиращ се на няколко метра от тях. — Открих пукнатина. Проходима е и, изглежда, по нея ще можем да се изкачим поне сто метра нагоре. Може би това е пролуката, която търсим.
Ашли бързо отиде при него. Бе готова да изкачи дори и вертикална скала, само и само за да се измъкне от убийствената горещина и от миризмата на сяра. Включи фенера си и освети пукнатината. Бе с грапаво дъно и стени и имаше много места, където човек да намери опора с ръце и с крака. Горният и край не се виждаше. Чудесно.
— Открих още един отвор на южната стена — каза Бен. — Води надолу.
— Има ли значение накъде води? Ще тръгнем оттук.
— Не съм сигурен дали трябва да го направим — промърмори Бен, като погледна нагоре.
