пушка върху коленете си.
Усмивката изчезна от лицето на Линда и тя побърза да затвори чантата си.
Думите на майора отрезвиха екипа и скоро умората ги надви.
Ашли се уви с вълненото си одеяло като в пашкул.
Погледна празния дюшек на Бен. Чу как двамата мъже тихичко разговарят помежду си, докато стоят на пост. Затвори очи, като докосна с края на езика си наранената долна устна. Спомни си целувката на Бен и потъна в дълбок сън.
Нечия ръка докосна рамото на Ашли и я събуди едва ли не веднага. Тя се отдръпна от светлината на фенера.
— Ставай, спяща красавице, твой ред е — прошепна Бен в ухото и. — Дори съм ти приготвил кафе.
Тя изстена и се опита да приседне, като разтърка подпухналите си очи. Струваше и се, че крайниците и са налети с желязо.
— Благодаря ти, Бен. Много мило, че си се сетил за кафе.
Той и помогна да се изправи.
— Вкусът му е като на кал, но все пак ще помогне да се разтворят тези хубави клепачи.
Тя му отвърна с уморена усмивка. Забеляза, че Майкълсън вече се пъхаше под одеялото си.
— Опитай се да се наспиш пълноценно. До сутринта остават само няколко часа — каза му.
— Ще заспя още щом главата ми докосне възглавницата — отвърна и той, докато развързваше обувките си.
Тя му завидя. Разхвърлялото и легло никога не и се бе струвало толкова привлекателно. Прозина се и отиде при импровизирания пост до лагерната печка. Забеляза с изненада, че Линда бе седнала до Халид.
— Ти пък какво правиш тук? — попита я. — Предполага се, че сега на пост трябва да бъдем ние с Халид.
— Знам — отвърна Линда и и стори място. — Не мога обаче да заспя. Превъзбудена съм. Искаше ми се да направя няколко полеви теста. Пък и все пак успях да подремна, а на мен много сън не ми трябва.
Ашли видя, че биоложката бе подредила инструментариума си върху една сравнително равна скала. Линда взе малка стъкленица, постави я пред фенерчето и я разтърси. Фосфоресциращото сияние в стъкленицата се засили.
— Удивително — изрече биоложката и записа нещо в тефтерчето си.
Ашли погледна Халид. Като държеше пистолет в лявата си ръка, той предпазливо повдигна топлия чайник от печката. — После наля част от сладникавата течност в тенекиено канче.
Линда разсеяно му подаде и своето канче, без дори да поглежда в посока на Халид. Досущ като стара семейна двойка по време на закуска. Линда отпи от канчето си и се намръщи.
— Това е ужасно — промърмори, но отпи още една глътка и въздъхна. — Знаеш ли — каза на Ашли, — след като аз така или иначе ще остана будна, защо не си полегнеш?
Ашли не бе мислила за такъв вариант, но и се стори разумен и привлекателен.
— Ако наистина си решила да… — започна.
— Ти действително се нуждаеш от сън — каза Линда. — Очите ти са направо кръвясали.
Ашли усещаше, че са зачервени, и погледна хъркащия Бен. Реши да не изчаква повторна покана от Линда.
— Добре. До утре.
— Преди това обаче бих искала да ти задам един въпрос — каза Линда.
— Какъв въпрос? — попита неохотно Ашли, която искаше час по-скоро да си легне.
— За тези двуутробни ми е думата. Те безспорно са хищници. Откъде могат такива едри животни да си набавят тук достатъчно храна?
— Нямам представа — повдигна рамене Ашли.
— Мисълта ми е, че те трябва да се намират в най-горната част на една хранителна верига. Кой обаче се намира под тях? Да погледнем например африканските лъвове. Изхранването на дори едно немного числено семейство лъвове изисква наличието на множество растителноядни: антилопи, биволи и зебри например. От биологическа гледна точка и тукашните хищници се нуждаят от изобилна плячка.
— Навярно си права — отвърна Ашли и разтри уморените си очи.
— Та къде е тази плячка? — попита Линда, като отпи още една глътка кафе. — Откъде си набавят храна?
— За мен е важно ние да не станем част от нея — вметна сърдито Халид.
Ашли кимна с разбиране. Въпросът бе наистина интересен. Какво ловуваха тези създания? Нападенията им в предишната пещера бяха осъществявани групово. Значи притежаваха някакъв първичен разум. Дори и хитрост.
— Не знам. За мен това е тайна, която ще трябва да бъде разкрита от някой от следващите екипи.
Линда кимна с разбиране и огледа внимателно втора епруветка, фосфоресцираща в жълт цвят.
— Твърде много тайни се насъбраха тук, долу… — прошепна тя. После погледна в бележника си и присви устни.
Ашли и пожела лека нощ и се вмъкна под одеялото си, все още запазило топлината на тялото и. Въздъхна и затвори очи, но продължи да мисли над въпроса на биоложката. С какво се хранеха все пак?
Бен започна да се мята насън. Знаеше, че сънува, но не бе в състояние да прекъсне съня си. Отново се бе озовал в проклетата пещера. Продължаваше да върви сред отрупаните с плодове дървета. Червените месести плодове висяха едва ли не предизвикателно.
— Здрасти — извика той в посока към дърветата. Отговор не последва.
Последния път, когато бе тук, бе видял образа на дядо си. Тук, в пещерата. Къде обаче се намираше тя? Тръгна в посока, която му се стори позната. Премина покрай ниски храсталаци с малки сини цветя. Не бе ли виждал и преди подобни храсталаци? Чувстваше се, сякаш се завръща в родния си край след десетилетия отсъствие. Краката му сякаш бяха запомнили мястото, откъдето бяха минавали преди това.
Когато наближи отсрещната стена, разбра, че се движи в правилна посока. Дори успя да забележи черния отвор в сияещата стена. Защо пък и тя сияеше? Изглежда, това бе същата гъба, която откри във вътрешността на пещерата геод. Странна работа.
Продължи да напредва към стената, като очакваше дърветата да препречат пътя му, както се бе случило по време на предишния му сън. Този път обаче не се появиха дървета, които да го спрат. Направи още няколко крачки и се озова пред стената. От гъбите излизаха малки стъбълца с размерите на главичките на карфици. Разтри стената с ръка и мускусната миризма, която бе усетил преди, стана непоносимо силна. Разумът му се замъгли. Пред очите му избухнаха разноцветни взривове. Опита да се задържи на коленете си и да запази съзнание, обаче разумът му потъна във фантастични видения, изпълнени с цветове и образи. Свлече се на пода и тилът му се взриви от болката, когато главата му се удари в земята.
— Бени, тези твои глупости ми омръзнаха — рече глас зад него.
Този глас му бе познат още от детството. Бе гласът на неговия дядо.
— Хайде, мой човек, свести се.
Зрението му се възвърна, след като дядо му размаха смачкан лист под носа му. Миришеше на мента и череша. С всяко поредно размахване цветните водовъртежи изчезваха, сякаш листът ги изтриваше като гъба.
— Ето те и теб, Бени. Отдавна те очаквах. Естествено това бе сън. Изглеждаше обаче напълно реален. Успя дори да забележи паяжината от разкъсани кръвоносни съдове на върха на носа на дядо си. Забеляза и белите косми, никнещи по ушите му. И насмешката, която никога не изчезваше от погледа му.
— Дядо, ти ли си?
— Ами кой друг може да е?
— Ами, след като знам, че си погребан под два метра австралийска земя не очаквах скоро да те видя — отвърна Бен и се опита да се изправи. Мускусната миризма бе все още твърде силна. — За какво си дошъл?
— Дойдох да те предупредя.
— Ако си решил да ме предупредиш за черните животинки, закъснял си.
