— Какво искаш да кажеш? — попита тя смутено. — Та това изглежда идеален път.
— Не му се вижда краят. Откъде можем да бъдем сигурни, че ще ни отведе отново в пещера. Възможно е краят му да е запушен.
— Обърни внимание на въздушното течение, Бен. То направо ще те засмуче нагоре. Нали ти ми бе казал, че подобни течения говорят за наличието на други тунели?
— Вярно е. Аз ти го казах — прошепна той.
Тя го погледна в очите, като се опита да разбере какво го смущава. Невъзможно бе да е самото изкачване. Та то и на нея щеше да бъде по силите.
— Бен?
Той разтърси глава, сякаш отмяташе паяжини.
— Да, разбира се, ти си напълно права — съгласи се. — Добре, да си подготвяме въжетата. Ще се изкачваме.
Ашли се вгледа отново в австралиеца. Познаваше го от малко време, но реакциите му вече и бяха понятни. Очевидно нещо продължаваше да го смущава.
— Бен, сред нас ти си експертът по пещерите… Той закрепи въжето си и се насочи към процепа.
— Напълно съм съгласен с теб. Просто у мен се появи един внезапен порив да…, Както и да е, няма значение. Да вървим.
Тя забеляза, че лявата му ръка потрепера, когато направи първата крачка.
Линда се събуди внезапно. Главата и пулсираше. Халид, легнал наблизо, силно хъркаше. Очевидно бе я разбудило именно неговото хъркане. Тя погледна часовника си. Бяха изминали четири часа, откакто двамата решиха да подремнат след обяда. Погледна Вилянуева. Той също спеше дълбоко.
Странна работа. Тя не обичаше да си подремва. Още по-малко пък в течение на цели часове. Стана и се протегна. Разбира се, сегашните обстоятелства бяха необичайни. След като вчера цял ден бе бягала от чудовища, тялото и заслужаваше малко почивка.
Изправи се и пещерата веднага се завъртя около нея. В ретината и се взривиха светещи точици. Причерня и пред очите и насмалко не се свлече на колене. След няколко секунди кръженето на свят секва. Вероятно се изправих твърде рязко, помисли си и поклати глава. Сърцето и туптеше в ушите и сякаш раздуваше слепоочията и. Тя се присегна към манерката и отпи голяма глътка.
Като дишаше тежко, видя нещо, от което насмалко не изтърва манерката си. Стените! От покритата с гъби, но гладка доскоро повърхност се подаваха множество топки. Докато ги наблюдаваше, няколкостотин от тях избухнаха и от тях се изсипа прашно облаче. Спори! На светлината на фенера се виждаше как цели облаци от спори се носят из пространството. Видя как Халид вдиша от наситения със спори въздух.
Това нямаше как да е здравословно. Тя коленичи до Халид и го стисна за рамото. Той не се събуди. Опита се да го разтърси. Отново никакъв резултат. Повдигна клепачите му. На ярката светлина видя, че зениците му бяха разширени и не реагираха. Дявол да го вземе, спорите действаха като наркотик! Приспиваха ги. Даде си сметка, че ако продължават да вдишват спорите, това щеше да бъде гибелно.
Гъбата се опитваше да ги убие!
Въпреки че бе превъзбудена, усети как се затруднява дишането и. Пред очите и заиграха цветни пламъци. Отново спорите! Трябваше да запази спокойствие. Да диша по-бавно. Да поема по-малко наркотик. Задържа въздух. Въпреки това продължи да и се вие свят. Измисли нещо, дявол да го вземе!
Хрумна и нещо. Взе носна кърпа и я намокри. Сетне я закрепи върху устата и носа си. Влажният плат трябваше да изиграе ролята на филтър. Поне на това се надяваше.
С бързи движения постави подобна маска и върху лицето на Халид, за да го опази от поемането на повече спори. Само не си позволявай да умреш, помисли си.
Отиде при Вилянуева. За миг и се стори, че е престанал да диша. След като се взря по-дълго обаче, се убеди, че гърдите му се повдигат. При все това лицето му бе започнало да придобива синкав оттенък. Цианидово отравяне. Тя намокри трета носна кърпа и я уви около лицето на тюлена. Огледа го по- внимателно. Дишането му бе измъчено и слабо. Неговият отслабнал организъм очевидно бе по-уязвим за наркотика.
Линда се огледа още веднъж. Фосфоресциращата гъба бе започнала да свети по-слабо по време на отделянето на спорите. Очевидно съхраняваше част от енергията си за тяхното производство. Какво обаче я бе задействало? Топлината, излъчвана от телата им? Или пък промяна в концентрацията на въглероден двуокис в резултат на тяхното дишане? Така или иначе сега нямаше време за отговори. Незабавно трябваше да се измъкнат оттам. Къде обаче можеха да отидат? Дали пък в съседната пещера не се криеха чудовища? А и можеха ли да знаят какво друго ги дебне, ако вземеха решение да тръгнат по следите на предишния екип?
Едно нещо обаче бе сигурно. Ако останеха тук, щяха да умрат.
Отиде до отвора, в който Ашли и придружителите и се бяха вмъкнали преди няколко часа. Отдолу идваше лек бриз, който развя нежно кичури от русата и коса. Въздухът бе по-хладен и чист откъм спори.
Тя взе решение. Ще и се наложи да довлече двамата мъже в този тунел. Ако нещо ги застраши от другата страна, там ще бъдат в безопасност. По-важното — бе, че бризът щеше да отхвърли спорите далеч от входа на тунела. При мисълта, че може да и се наложи да се крие в течение на дни в тесния тунел, я обхвана тревога, но бързо съумя да я потисне. Отново погледна мъжете. Щеше да и бъде трудно да ги влачи по грапавата повърхност. Назъбеният диамантен под правеше шейните безполезни. Можеше да ги използва едва след като достигнеше отвора на тунела.
Отиде при двете неподвижни тела. Като хвана тюлена за краката, започна да го влачи към отвора на тунела, задъхвайки се от усилие. След петнайсетина минути и двамата мъже се оказаха в тунела, проснати върху шейните си. Слепоочията и пулсираха, по лицето и струеше пот. Олюляваше се като пияна и не знаеше как да обясни безсилието си, дали с умората, или с въздействието на спорите.
Наплиска лицето си още веднъж с вода, преди да продължи. Пое си дъх и се опита да не обръща внимание на стените около себе си. Съсредоточи мислите си единствено върху мъжете, лежащи пред нея. Тласна напред неподвижното тяло на Халид, при което рамото му се блъсна в шейната на Вилянуева. Тя се придвижи няколко метра и спря.
Напредването по този начин бе бавно. Колкото повече обаче се отдалечаваше от пещерата, толкова по-ясни ставаха мислите и. Линда се спря за миг, за да си отдъхне, като подпря бузата си с ръка. Бе успяла! Въздухът тук бе чист.
Халид изстена. Бе започнал да се пробужда. Тя си позволи лека усмивка. Удовлетворението и бе помрачено единствено от надвисналите над нея скали. Този път обаче те предизвикаха у нея само досада, а не паника. Тунелът бе изгубил властта си над нея. Тя бе успяла да спаси спътниците си.
Ашли тръгна подир Бен, като стъпваше и се залавяше за местата, където бе минал той. Пръстите я боляха, а тялото и бе изтръпнало. Стените бяха хлъзгави заради налепите от гъби по тях, но колкото по- нависоко се изкачваха, толкова повече се разреждаха гъбите. В един момент им се наложи да запалят лампите на каските си. Вечният мрак отново се спусна над тях, след като налепите изчезнаха.
Вървящият подир Ашли Майкълсън понякога и помагаше, като я изтласкваше нагоре в по-трудните места.
Тя проследи с поглед как Бен закова длето в една цепнатина и прикрепи въжето си към него. Той си тананикаше тихо, докато работеше. След двучасовото катерене това тананикане я раздразни.
— Бен, колко още път ни остава? — попита Майкълсън.
— Около час.
Ашли изстена и подпря лице на скалата.
— На десетина метра над нас, изглежда, че има широка площадка — продължи Бен. — Добре ще е да обядваме и да си починем там, преди да покрием последната част от трасето.
Като чу тези думи, Ашли благодари на боговете, отговарящи за изкачванията.
— Да побързаме да стигнем на нея, Бен, че ми омръзна да вися — каза. После проследи с поглед как Бен се хвана за една изпъкналост и се изтласка нагоре.
— Именно ти настоя да минем оттук — отвърна и той весело. — Аз ти предложих да тръгнем по по-лекия
