— Значи успяхме — зарадва се Линда. — Значи стигнахме.
Халид продължи да върви по тунела, като следваше кабелите.
— Линда — каза Джейсън, като стисна ръката и. — Линда, той няма да ме пусне.
— Ще те пусне, Джейсън. След като вече престанеш да си му нужен като заложник, ще те пусне.
Момчето помълча известно време, преди да продължи.
— Когато стигнем до базата… — гласът му се разтрепери.
— Какво, Джейсън?
— Когато стигнем до базата, ако можеш да избягаш, направи го. Не мисли за мен.
— Няма да те оставя на него — прошепна тя, като спря за миг. — Уверявам те, че ще излезем от положението.
— Той така или иначе е решил да ме убие. Това ми е ясно.
— Джейсън… миличък… Няма да му позволя…
— Изписано му е на лицето — прекъсна я Джейсън. — Гледа ме така, сякаш вече не съществувам. Сякаш вече съм мъртъв.
Линда коленичи и закри лицето му с ръце.
— Обещавам ти, че ще се спасим. И двамата.
Джейсън поклати глава и отмести ръцете и.
— Той е решил да ме убие — повтори и продължи напред.
Тя видя как гърбът му изчезна зад един завой. Дявол да го вземе. Като се изправи на крака, тя го последва. Бе изпълнена с решимост да не позволи на този звяр да стори зло на Джейсън. Настигна момчето и го прегърна през рамо. Двамата не си казаха нищо, докато продължиха да вървят по стъпките на Халид и да следват виещия се кабел.
След още трийсетина минути в тунела се появи светлина. Джейсън я погледна. Тя изключи лампата на каската си и констатира, че повече няма нужда от нея. След като минаха през още един завой, видяха лампи, прикрепени към стените.
Все още светеха! Значи генераторите продължаваха да работят. От разказа на Джейсън бе останала с предположението, че базата е разрушена и потънала в мрак. Може би тя вече бе освободена. Може би вече бяха изпратили подкрепления.
Като продължи по осветената част, тя видя, че Халид бе достигнал изхода на тунела и бе спрял.
— Базата Алфа — каза, без да я поглежда.
Тя с бързи крачки го отмина. Пое си дъх, изпълнена с надежда. Погледна, и сърцето и се сви. Изходът на тунела се намираше на западната страна на пещерата, над малко възвишение. Цялата пещера се разстилаше пред краката и. На около километър и половина се намираше самата база.
Или по-точно това, което бе останало от нея. Базата бе превърната в развалини. Тук-там продължаваха да блещукат светлини, но повечето осветителни стълбове бяха съборени. Малкото оцелели сгради бяха обезобразени от пожари и взривове, а няколко петна с червено сияние навеждаха на мисълта, че някои пожари все още не бяха потушени. Над базата се бе образувала пелена от мръсни облаци, които сякаш се опитваха да прикрият опустошенията. Дори от това разстояние можеха да се забележат човешки тела, разхвърляни като парцалени кукли по пустите улици между разрушените сгради. И което бе най-лошо, нищо, абсолютно нищо не се движеше. Базата бе мъртва.
Линда се опита да попречи на Джейсън да види тази гледка, но той се шмугна покрай нея и втренчи поглед в развалините.
— Асансьорът е изправен — каза Халид. — Можем да продължим.
Джейсън стисна Линда за ръката. Тя обърна изпълнените си със сълзи очи от пепелищата към него. Той бе повдигнал ризата си и и сочеше светещия дисплей на токата. Върху него светеше числото трийсет. Оставаха трийсет минути до избухването на пластичния взрив.
— Халид, време е да се пренастрои таймера на Джейсън — напомни тя.
— Ще оставим това за после — отговори той с груб глас.
Линда погледна Джейсън. Той и отвърна с поглед, изпълнен с примирение.
Оглушен от шума на транспортната шейна, Бен виждаше пред себе си единствено косматия задник на ловеца, пътуващ зад него.
Ловецът се казваше Нобкоби и бе представен от Хари като кръвен брат на Денис. Бе настоял да бъде включен в групата, след като самият Денис не можеше да дойде с тях. Нобкоби щеше да изгуби престиж, ако му откажеха участие в групата. Възприемаше го като задължение към кръвния си брат. Но ако се съдеше по начина, по който Нобкоби се бе притиснал върху шейната си и подскачаше при преминаването над всяка неравност, можеше да се предположи, че съжаляваше, че се бе включил в пътуването независимо от престижа. Другите двама ловци от племето не създаваха впечатлението, че се чувстват по-добре.
Бен присегна и потупа Нобкоби по крака, за да го поуспокои. От допира с него обаче ловецът изпищя от ужас и насмалко не падна от шейната.
— Спокойно, мой човек — изкрещя Бен, опитвайки се да заглуши шума на двигателя и в същото време да изглежда спокоен. Нещо, което е трудна работа, когато крещиш. — Чудесно се справяш. Потрай още малко.
Бен погледна часовника си. Вече пътуваха около час. Ако изчисленията му бяха правилни, щяха да пътуват още около три часа. Трябваше да се озоват горе преди пладне. Нямаше да е зле.
Бен положи чело върху ръката си и затвори очи. Искаше му се равният шум на шейната и равномерното клатушкане да го приспят. Щеше да е хубаво и ловците да се поотпуснат. Помисли си за Нобкоби, оказал се въвлечен в тази история.
Без дори да отваря очи, Бен си представи Нобкоби, чувстващ се като удавник сред морски вълни. Роденият от въображението му Нобкоби обаче се извърна към него и го заговори.
— Аз мога да се движа почти толкова бързо със собствените си крака. Това… това е направо лудешко.
— Ти можеш, но ние не можем — отговори Бен. — Не сме толкова дребни като вас.
— Това е ужасно.
— Престани да се оплакваш — помоли го Бен. Нобкоби внезапно го погледна и разтвори широко очи. Толкова широко, че сякаш напълно побеляха.
— Та ти наистина си хери-хути!
В разговора внезапно се включи още един глас. Познат глас.
— Добре се справяш, Бени. Добре се учиш — каза гласът на Моамба и започна да заглъхва.
— Почакай… Кой се обади? — Бен отвори широко очи и видя, че Нобкоби продължава да го гледа.
— Хери-хути — каза Нобкоби и се извърна.
Бен се замисли за случилото се. Бе успял. Така, както Моамба бе успял да установи контакт с него, той установи такъв контакт с Нобкоби. Дори главата леко го заболя от този безмълвен разговор. Как бе успял да постигне това така лесно? Никога преди не бе притежавал подобно умение.
Отново се разнесе безплътният глас на Моамба.
— Ловците са свикнали да слушат думите на хери-хути. Мозъците им са така обучени, че да приемат нашите мисли. Вашите хора не могат това. — Гласът на Моамба отново заглъхна.
Ужас, помисли си Бен. Много ми дойде. Нали не на Моамба щеше да се наложи да измъква статуетката от касата на Блейкли?
В този момент шумът на двигателя се промени. Хари намаляваше скоростта.
— Какво става? — извика Бен.
— Наближаваме средата на пътя.
— Защо трябва да спираме? — попита Бен, като погледна часовника си. Бе изминал още един час.
— Защото двигателят трябва да изстине. Нагорещил се е до червено. Когато го монтирах, търсех скорост. Не съм го правил да мъкне товари. Все едно да се опиташ да влачиш ТИР със спортна кола.
Влакът внезапно се измъкна от тунела и се озова в пещера с размерите на гараж за два автомобила. На отсрещната стена се виждаше входа на друг тунел.
— Това пък какво е? — попита Бен, като се изтърколи от шейната си. При изправянето си изстена. След това свали раницата си.
