вместо каменна повърхност се оказа дървена. Като разпери ръце, достигна края на гредата и скочи.
Опита се да се хване за въжето, като протегна ръцете си колкото се може по-широко встрани. Успя да се залови за въжето с една ръка и се намръщи, тъй като рамото го заболя от рязкото движение. Сетне се хвана за въжето и с другата ръка. Остана да виси една секунда в това положение, като дишаше тежко.
Въжето се разлюля. Какво, по дяволите, ставаше? Бен се извърна и видя как Малкия Тим бе започнал да блъска стълба, на който Нобкоби бе вързал въжето. Ако стълбът не издържеше, въжето нямаше да има на какво да се крепи.
Бен погледна надолу и видя още веднъж черната бездна. Започна да се придвижва с ръце по въжения мост, но засилващото се люлее на въжето затрудняваше движенията му.
Нямаше да успее.
Когато въжето внезапно омекна в ръцете му, разбра, че е познал.
Глава 33
Линда, присвила се в полуразрушената тоалетна, осъзна две неща. Първо, че не бе възможно да поставят с Халид всички взривни заряди, преди времето на Джейсън да изтече. Оставаха само двайсет минути, през които трябваше да поставят цели три заряда. Второ, разбра, че Халид въобще не бе имал намерение да освобождава Джейсън.
Погледна Халид, подал глава през счупената врата на сградата. Силно миришеше на дезинфектиращо вещество с ухание на шишарки. След започването на стрелбата той прекрати поставянето на заряди и се скри в най-близкото убежище.
— Времето на Джейсън изтича — каза му Линда.
— Знам, но престрелките се водят точно между нас и момчето — каза Халид. — Очевидно има оцелели. Не знам по какво стрелят, но предпочитам да съм по-далеч от него.
Отвратително копеле, помисли си Линда. Веднага си намери извинение. Мръсникът въобще не бе имал намерението да се връща при Джейсън. Така или иначе проумя намеренията на Халид. Той поставяше взривните заряди в основата на най-големите колони. На тези, които свързваха пода на пещерата с тавана и. Намерението му бе да взриви основните от тях така, че таванът да се срути. Вулканът да се стовари върху пещерите.
Забеляза освен това, че той се движеше в кръг и крайният му пункт беше близо до асансьора. Смяташе да постави зарядите, да се качи на асансьора и да избяга. Като остави Джейсън, превърнат в човешка бомба.
Разбира се, стрелбата наруши хитро скроените му планове.
Внезапно из пещерата се разнесе сърдит рев. Бе едно от тези създания. Изглеждаше ядосано. Тя забеляза, че при всеки пореден рев Халид се присвива. Тези създания предизвикваха у него нещо по-силно от обикновен страх. Започна да мърмори под носа си нещо на арабски. Звучеше като молитва.
Стана и приятно да наблюдава как хладнокръвният Халид най-сетне се бе уплашил. Бе парализиран от страх и се боеше да излезе от скривалището си. Времето обаче изтичаше.
— Трябва да тръгваме — каза твърдо Линда. Халид я погледна с мътни очи. Тя не изчака той да я наругае и продължи.
— Стрелбата се доближава до нас, Халид — каза тя и посочи към вратата. По каквото и да стрелят, то идва в тази посока. Към нас.
Той стисна юмруци, но жестът му издаде, не гняв, а страх и безсилие.
— Ами тогава, да тръгваме — каза. Обикновено спокойният му глас този път бе изпълнен със страх.
— Да тръгваме.
След като Малкия Тим събори стълба, на който бе вързано въжето, прозвуча изсвистяване, подобно на удар с камшик. Бен стисна с все сила омекналото въже, когато полетя в бездната. Надяваше се Нобкоби да бе успял да го закрепи здраво откъм другия край. Примига, когато видя как стената на бездната стремглаво се доближава към него. Щеше много да го заболи, но не трябваше да изпуска въжето. Ако го пуснеше, щеше да се превърне в размазано петно върху дъното на пропастта.
Извърна се, за да поеме удара в стената с краката си, но това не се оказа от голяма полза. Когато се удари в стената, стори му се, че е скочил от десететажно здание. Ударът на лявото му бедро в стената почти го заслепи от болка, но той не му обърна внимание. Бе съсредоточил вниманието си само върху едно нещо да не изпусне въжето, да накара своите десет пръста да го стискат с все сила. Отблъсна се от стената и после отново се доближи до нея. Този път двата му крака поеха спокойно сблъсъка и той остана да виси на пет метра от ръба на пропастта.
От другата и страна Малкия Тим си съдираше гърлото от гняв. Суетеше се като безумец напред-назад около разрушения мост, сякаш търсеше начин да премине от другата страна.
— Върви по дяволите! — изкрещя му Бен в отговор.
Малкия Тим застина при този звук и се наведе ниско над пропастта. Бен знаеше, че животното го вижда. За миг се побоя дали краканът няма да скочи върху него, независимо че щеше сам да загине. Чудовището обаче вместо това изсъска за последен път и се устреми обратно към плетеницата от сгради. Слава Богу, отърва се от него.
Бен въздъхна и реши за малко да си почине. Усещаше как във вътрешността на единия му крачол течеше кръв. Трябваше да се изкачи, преди силите му да отслабнат.
Омота единия си крак с въжето и си позволи да освободи едната си ръка, за да го прикрепи по-здраво към пояса си. Вече обезопасен, започна спокойно да се изкачва нагоре.
Когато достигна ръба на пропастта, Нобкоби му помогна да се претърколи над ръба и. Бен легна на каменния под и започна да диша учестено. Ловецът докосна с пръст окървавения крачол на панталоните му и каза нещо на гърления си говор. В думите му прозираше загриженост.
— Това е дреболия. Нищо ми няма — каза той, като се повдигна на лакти. — Да не забравя, приятелю благодаря ти за спасението. По едно време си помислих, че чудовището ще ни изяде.
Нобкоби, объркан, смръщи вежди.
— Както и да е, това няма значение. — Бен се опита да стане. Раненият му крак обаче му попречи. Не беше счупен, но адски го болеше. Като заподскача на един крак, Бен се отдалечи от ръба на пропастта.
— Да вървим, че трябва да намерим касата. Нобкоби го последва, но след няколко метра хвана Бен за ръката и му посочи капките кръв, които капеха от раната му.
— Казах ти, че ми няма нищо. В кабинета на Блейкли трябва да има пакет за оказване на първа помощ — обясни Бен и понечи да продължи. Дребният ловец обаче бе настоятелен и не го пусна. Почна да поема въздух с носа си и след това доста убедително възпроизведе ръмженето на кракан.
— Искаш да кажеш, че оставям следа? Всъщност прав си. По-добре е да не им оставяме такива покани.
Бен съблече окървавените си панталони и ги изцеди. Останал по гащета, огледа раната си. Бе голям разрез, преминаващ по горната част на бедрото. Щеше да остави грозен белег, но нищо повече. Като се намръщи, използва последните капки вода в манерката си, за да промие раната. Сетне пристегна горната част на бедрото си с кърпа, за да спре кървенето.
— Сега доволен ли си? — попита Бен, като навлече отново панталоните си.
По лицето на ловеца отново се бе изписало отегчение. Очевидно бе доволен.
— Добре, да тръгваме — каза Бен и отново започна да се прехвърля от една сянка към друга. Една среща с миризливите кракани му бе достатъчна и не искаше да се сблъсква с други.
Пътят бе чист. След пет минути се озова пред вратата на офиса на Блейкли. Стъклената врата бе разбита, но инак бетонната административна сграда бе непокътната. Като се промъкна през развалините, стигна до металната врата, водеща към канцеларските помещения. Нищо и нямаше. Опита се да я отвори, но бе заключена.
— Майната му! — изруга и удари с юмрук по вратата. Натисна още веднъж дръжката.
— Ало? Има ли някой там? — чу се глас иззад вратата. Слава Богу! Някой бе оцелял. Бен забарабани с юмрук по вратата.
— Отворете! Аз съм Бен Бръст от изследователския екип.
— Това безопасно ли ще е? — попита гласът след малко.
