Хари, застанал на няколко метра от него, раздвижваше вратните си мускули.
— Моамба ми каза, че по средата на пътя има място за почивка на поклонниците. Реших, че тук можем да се поразкършим, да се изпикаем и да оставим двигателят да изстине.
Нобкоби и другите двама ловци вече бяха напуснали шейните си и се бяха отдалечили на максимално възможното разстояние от влака. Бяха подели оживен разговор. От жестовете им по посока на устройството дори и без превод личеше, че не го одобряват.
— Бензинът ще стигне ли? — обърна се Бен към Хари.
— Ще стигне. Не се безпокой.
— Колко време ще му трябва на двигателя, за да се охлади?
— Нямам представа. Половин час или час.
Бен кимна с разбиране, но продължи да стиска юмруци и да се разхожда напред-назад из тясното пространство. Докато се движеха, не се чувстваше зле. Принудителната почивка обаче направо го убиваше.
— Отпусни се, де! Разполагаме с предостатъчно време — подкани го Хари.
— Знам, знам. — Бен се опита да открие нещо, което да го поразсее. В пещерата обаче такова нещо нямаше. Погледна тримата ловци. — За какво си говорят? — попита.
— Просто си чешат езиците — отвърна Хари. От прозрачна ножница измъкна диамантен нож и започна да си чопли ноктите с него. — Говорят си също за разни стари легенди за времената, когато са живели горе, преди да се спуснат към сегашното си селище.
— Защо са напуснали предишния си дом?
— Доколкото мога да разбера, имало е някакво земетресение, което е наводнило пещерата им. Много от тях измрели. Горе има някакво светилище, което Нобкоби иска да посети. Нещо, свързано с древните им прадеди, които загинали по време на внезапно наводнение. Главите им били заровени в прозрачни камъни. Това нещо не мога да го разбера.
— Предполагам за какво става дума — каза Бен. Спомни си пещерните бисери с черепите. От погледа на Хари разбра, че той го взима за откачен.
— Добре, добре — рече примирено Хари. — Както и да е, след като те се махнали, пещерата им била завзета от краканите. Мръсните гадини я превърнали в място за чифтосване. От тези животни очевидно има няколко стада. Веднъж на десетилетие се събирали в пещерата, за да си търсят партньори.
— Нещо ми подсказва, че сега сме в десетата година — предположи Бен. Опита се да си представи огромните стада от кръвожадни чудовища, подгонени към пещерата от нагона си. Базата Алфа очевидно е била обречена.
— По-добре да проверя шейната — каза Хари.
Като си поигра с двигателя в течение на още двайсетина мъчителни минути, Хари даде знак за тръгване. След кратко суетене ловците отново се наместиха в шейните си и композицията потегли отново на път.
Останалата част от пътуването премина без произшествие. Нямаше никакви пречки или проблеми. Въпреки това пътешествието се стори на Бен продължително. Докато пътуваха, погледна часовника си поне шейсет пъти.
Най-сетне Хари изключи двигателя.
— Последна спирка, приятели.
Един от ловците прескочи Хари, за да стигне до каменната врата пред тях. Задвижи нещо отдясно на вратата, след което тя се отмести и се озоваха в светилището на она. Хари последва ловеца в малката пещера, като изтегли шейната зад себе си.
Когато се озова в пещерата, Бен веднага се изтърколи от шейната си и отиде до изхода. Бързо огледа територията в непосредствена близост до него в очакване да види групи от чифтосващи се чудовища. Нямаше обаче никакви живи същества. Както и преди, водите на тихото езеро нежно се блъскаха в скалите на брега.
Погледна по-надалеч. На километри от тях се виждаха блещукащите светлинки на базата Алфа. На пръв поглед изглеждаше добре, но при по-внимателно вглеждане се забелязваше, че не бе достатъчно осветена. Бе частично затъмнена.
Въздухът, някога кристално чист, сега буквално порази ноздрите му. Вонеше на застоял пушек и горящо масло. Вещаеше недобри неща.
Глава 32
Първото нещо, което изненада Джейсън, когато се приближиха до базата, бе миризмата. Бе по-силна дори от вонята на мазни сажди. Джейсън защипа носа си с пръсти и се опита да диша през устата. Изпита желание да превърже лицето си с кърпа.
Линда потупа арабина по гърба. На лицето и бе изписана тревога.
— Халид, вече сме близо до базата — каза. — На таймера на Джейсън остават още седем минути.
— В такъв случай ускори ход. Ще го настроя едва след като достигнем лагера.
— Опасно е да се придвижваме така бързо. Нищо чудно наоколо да има още от тези чудовища. Би трябвало да вървим по-бавно.
— Димът навярно ги е прогонил от пещерата, по това няма да трае вечно. Трябва да нанеса удара сега, преди пушекът напълно да се е разсеял.
— Джейсън, хайде да побързаме — подкани го Линда. Джейсън погледна бомбения си колан и видя как цифрата след примигване се промени от шест на пет. Без майтап.
Когато наближиха периферията на базата, източникът на вонята стана видим и всички забавиха ход.
— Джейсън, по-добре не гледай — помоли Линда и се опита да го придърпа към себе си.
Джейсън пренебрегна предупреждението и и проследи с поглед как Халид заобиколи отдалеч трупа на един мъртъв звяр. Линда и Джейсън го последваха. Когато наближиха трупа, разбраха причината за смъртта на чудовището. Стомахът му бе разкъсан от някакво взривно вещество. На метри от туловището се търкаляха късчета метал и части от вътрешности. Джейсън преглътна и насмалко не повърна. Трудно му бе да определи кое бе по-противно, миризмата или гледката.
След като заобиколиха вонящия труп, Линда внезапно изстена и притисна главата на Джейсън към гърдите си. Преди това той обаче успя да види обезглавеното тяло на един от хората от базата, захапано от челюстите на чудовището. Този път не се опита да се измъкне от прегръдката на Линда.
Когато отминаха останките, Линда го пусна и го потупа по гърба. Видя, че Халид бе спрял, очевидно потресен от видяното. Лицето му бе побледняло.
— Не искам Джейсън да гледа повече такива неща — каза Линда. Халид кимна с разбиране.
— Всъщност ние почти достигнахме мястото, където исках да се озова. То се намира недалеч оттук. Движете се тихо.
Халид тръгна по пътеката между две разрушени дървени сгради. Когато го последва, Джейсън видя как изпод купчина счупени дървени греди и стъкла стърчат крака във войнишки обувки. Веднага отмести поглед от тях.
Базата бе съвсем безмълвна и единственият звук бе шумът от техните стъпки.
Халид спря за миг и се огледа, сякаш, за да определи координатите им, и сетне продължи на север. След по малко от минута достигна един от широките над метър естествени стълбове, свързващи далечния таван с пода на пещерата.
Свали раницата от гърба си и я разтвори. Извади оттам алпинистко въже и го подхвърли на Линда.
— Вържи момчето тук — нареди той.
— Какво? — Тя захвърли въжето и отказа да изпълни заповедта, — Останали са му три минути. Ще пренастроя таймера едва след като го вържеш.
— Защо…
— Времето ти изтича! Направи го веднага.
Линда погледна таймера на Джейсън. Сетне се наведе и взе въжето.
— Съжалявам — каза на Джейсън, докато го притискаше към каменната колона.
— Вържи първо ръцете зад гърба му.
