— Какво? — Лиза и Джордж погледнаха надолу и ахнаха. Под кила нямаше вода. Корабът се носеше във въздуха и леко се олюляваше върху невидими вълни.
Лиза се наведе над парапета. Далеч долу видя ослепително ярка светлина. Огледа се във всички посоки. Океанът в радиус стотина метра около кораба беше изчезнал. Отвъд този периметър всичко изглеждаше както обикновено. Сякаш „Дийп фатъм“ се носеше над някакъв дълбок кладенец в океана.
Само дето на дъното на кладенеца имаше слънце.
— Вижте небето! — възкликна Джордж.
Лиза откъсна очи от чудото долу, за да види нещо още по-изумително над главата си. Ракетата, която допреди малко висеше във въздуха, започна да се плъзга обратно по димната си следа като в пуснат назад филм.
— Какво става, по дяволите?
Джак стоеше, закрил прозорчетата на шлема си с ръце. Криеше се от светлината, отворил уста в беззвучен писък. Енергията, течаща на сантиметри от гърба му, караше бронираната му черупка да вибрира. Кожата му гореше, космите по тялото му бяха настръхнали. „Господи!…“ Преди разумът му да се изпари в светлината, усети промяна в тембъра на енергията. Светлината стана по-мека.
Той спусна ръката си.
Вместо ослепяващо, излъчването бе станало сребристо ярко и осветяваше тъмните води. Подводните хълмове, изследователската станция, дори стълбовете от лава бяха очертани рязко, сякаш гравирани със сребро, и самите те се превръщаха в огледала под странната светлина.
Безнадежден, уплашен глас прошепна в ухото му:
— Джак…
Гледаше, съзнавайки, че от смъртта го делят само мигове, и изведнъж долови някакво движение. Обърна се и затърси през прозорците на шлема си.
И ги видя!
Гледаше отразените в сребристите повърхности на близките скали образи на мъже и жени, коленичили с вдигнати към небето ръце. Зад тях прииждаха други. Тълпи облечени в роби и наметала фигури, някои със сложни прически с пера и скъпоценности. Едни носеха пълни с плодове подноси, други караха свине и овце, завързани с кожени върви.
— Господи! — прошепна той.
Огледа се и видя същите образи върху огледалните повърхности — забулени фигури, движещи се по неравната кожа на океанското дъно, начупени образи върху стълбовете от лава, а върху недалечния камък — отражение на висок мъж, коленичил и опрял чело в земята.
Сякаш сребристите повърхности се бяха превърнали в магически прозорци, гледащи към някакъв друг свят.
— Джак, ако ме чуваш, отговори! — Беше Карън.
— Виждаш ли ги? — Гласът на Джак издаваше изумление. Страхът бе изчезнал.
Коленичилият мъж вдигна глава. Беше брадат, с пронизващи очи и силни крайници. Изправи се и излезе от огледалния камък.
Джак ахна, отстъпи назад и опря гръб в обелиска. Навсякъде около него хората пристъпиха напред и излязоха от огледалните си повърхности. Вече чуваше далечни гласове, музика, монотонни припявалия.
Мъжът от камъка вдигна високо ръце и извика ликуващо.
Джак погледна нагоре. Нямаше океан, а само небе. Яркото слънце висеше над главата му, затъмнено от луната. Сведе поглед и видя в далечината обвити в мъгла планини и гъсти гори. И колкото и да бе странно, в същото време усещаше океана, морската база, скалите…
И изведнъж разбра. Това бяха древните, народът, населявал изгубения континент. Надзърташе в техния свят.
Карън прошепна в ухото му. Гласът й едва се чуваше от засилващите се песни и молитви.
— Виждам… виждам хора около теб, Джак.
Значи не бе само плод на въображението му! Джак пристъпи напред, за да види чудото по-добре. В същия миг високият мъж рухна на колене пред него с възторжено изражение на лицето. Гледаше право към Джак.
— Мисля, че и те ме виждат! — потресен, възкликна Джак.
— Но кои са те?
Джак спря и вдигна ръка. Всички мъже и жени на призрачната поляна паднаха на колене и вдигнаха ръце нагоре.
— Това са твоите древни. Същите, които си търсила толкова много години. Гледаме към техния свят през някаква странна пролука във времето. А те гледат нас.
Коленичилият мъж — явно някакъв лидер или шаман — заговори с висок глас. Макар че думите му бяха напълно неразбираеми, очевидно молеше нещо.
На Джак му хрумна идея.
— Карън, още ли имаме връзка с „Дийп фатъм“?
— Да.
— Можеш ли да прехвърлиш думите на този човек на Гейбриъл? Може би ще успее да ги преведе?
— Ще опитам.
Последва дълга пауза. Изумен, Джак се оглеждаше около себе си.
Най-сетне в ушите му прозвуча познатият глас, слаб поради огромното разстояние.
— Ще се опитам да превеждам… но съм едва в началото на фонетичния анализ на древния език.
— Дай всичко от себе си, Гейбриъл.
— Трябва да побързате — обади се Чарли. — Пикът ще настъпи след тридесет и две секунди.
Мъжът в краката на Джак продължаваше да говори. Гейбриъл започна да превежда.
— Нуждата ни е голяма, о, дух на стълба, бог на слънцето! Каква вест ни носиш, та земята се тресе и се изпълва с огън?
Едва сега Джак усети, че земята трепери под краката му. И в същия миг разбра не само къде се намира, но и кога!
В деня на унищожаването на континента.
Разбра каква е и собствената му роля. Спомни си разказа от платинения дневник: „Бог от светлина излезе от своята колона…“ Облечен в бронирания си костюм, окъпан в светлина, самият той бе този бог.
Джак пристъпи напред и вдигна и двете си ръце.
— Бягайте! — извика той, а Гейбриъл успоредно превеждаше. — Време на мрак ще се спусне върху вас! Време на неволи! Водите на морето ще се надигнат и ще погълнат домовете ви. Трябва да сте готови!
Джак видя шокираното изражение на мъжа пред себе си. Беше го разбрал.
— Готови за последния импулс! — извика в слушалките Чарли.
Картината от изгубения континент започна да примигва.
— Построй големи кораби! — нареди бързо Джак. — Съберете стадата си и напълнете трюмовете с плодовете на земята! Спаси народа си!
Шаманът сведе глава.
— Твоят скромен слуга Хорон-ко те чу и ще се подчини.
— Хорон-ко! — изумена прошепна в ушите му Карън. — Същият, който е написал дневника… чиито кости видяхме в ковчега.
Джак кимна, загледан в коленичилия мъж. Разменените послания затвориха кръга. Образите отново се превърнаха в огледални отражения.
— Почва се! — изкрещя Чарли.
Джак се напрегна в очакване на наближаващата експлозия. Но тя така и не настъпи… вместо това светлината помръкна, сякаш някой бе духнал свещта.
Джак се изправи. След ярката светлина мрачните дълбини му се сториха още по-тъмни. Светлината от
