облаче. Бяха се качили на предната палуба, за да посрещнат развръзката.
Другите четирима бяха долу и в лабораторията бе станало прекалено претъпкано и тясно. Лиза искаше да почувства бриза в лицето си… пък било и за последен път.
Джордж смучеше лулата си, а Робърт си бе сложил слушалките на уокмена. Лиза чу Брус Спрингстийн да пее „Роден, за да бяга“.
Въздъхна. Ако можеха да избягат…
Но не можеха. „Дийп фатъм“ трябваше да бъде наблизо, за да осигури връзката между подводната база долу и сателита над главите им. Никой не можеше да се спаси. Дори планът им да успееше, малко по-късно районът щеше да бъде изпепелен от ядрения взрив.
Джордж мълчаливо посочи с лулата си към хоризонта.
Лиза погледна натам. От североизток нагоре към небето се издигаше тънка опашка. Предохранителната ракета.
Джордж отново засмука лулата си, без да откъсва очи от небето.
Никой не каза нито дума.
Затворен в тежководолазния си костюм, Джак опря гръб в кристалния обелиск. Около него цареше мрак. Преди малко бе наредил на Карън да изключи външното осветление. Той също изключи фенерите на скафандъра си. Не можеше да рискува да възбуди кристала предварително и да заглуши GPS сигнала.
— Добре ли ме виждаш? — попита той.
— Ясно и чисто — отвърна му Чарли от „Дийп фатъм“. — Прехвърлям данните на Гейбриъл.
Огледа се около себе си. Единствената светлина идваше от жълтите илюминатори на „Нептун“. Макар че не можеше да я види, Джак чувстваше, че Карън също гледа към него. Въздъхна. Би се радвал, ако можеше да я опознае по-добре. Съжаляваше единствено за това.
Зачака. Не му оставаше нищо друго. Сега беше просто една жива и дишаща мишена за космическата оръжейна система.
Погледна през горното стъкло на шлема си, сякаш се надяваше да види сателита. Винаги бе имал смътното чувство, че един ден пътищата им ще се пресекат отново. Провидение, което трябваше да бъде изпълнено. Веднъж беше избегнал смъртта. Единственият оцелял. И сега стоеше на прицела на същия този сателит. Не можеш да откажеш на смъртта втори път.
Затвори очи.
— С теб сме, Джак — прошепна като призрак в ухото му Карън. — Всички сме с теб.
Мълчаливо й благодари. Дълги години бе заобиколен от призраци. От спомените за мъртвите. Едва сега, в последните мигове на живота си, разбра колко много енергия е отделял на сенките от миналото си.
Е, стига толкова. В този момент искаше до него да бъдат единствено приятелите му от плът и кръв. Отвори очи.
— Успех на всички. Да действаме!
— Почна се — обади се Чарли.
Слънчевата светлина се отразяваше в крилете на блестящия сателит. Отличителните знаци върху тялото му, отчетливи като в деня, когато бяха поставени, се виждаха ясно — малко знаме, идентификационни номера и големи червени букви, оповестяващи името му — „Спартак“.
Докато се носеше над ширналия се Пасифик, сателитът бавно се завърташе. Вътрешният му жирокомпас се въртеше като детски пумпал и нагласяваше батериите към слънцето. Те на свой ред започнаха да захранват високоенергийния химически лазер.
Това бе балет на сила и мощ.
В долната страна се отвори люк, от който се подаде телескопична тръба.
В горните слоеве на йоносферата около сателита проникнаха йонизирани частици, подобно на дъждовни капки, падащи в езерце. Разбягаха се вълнички. Комуникационната система на „Спартак“ започна да прекъсва.
Нещо там вътре слушаше и компенсираше, отстранявайки смущенията.
Но тези дъждовни капки бяха само предвестници на прииждащия потоп. Истинската буря бе преминала орбитата на Луната и се носеше към Земята — същинска хала от бушуваща енергия със скорост три милиона километра в час.
Без да обръща внимание на заплахата, сателитът приключи каскадата си. Химическият лазер пренасочи енергията на микроимпулси към генератора на лъча от заредени частици. Мощта нарастваше до прагове, които можеха да бъдат сдържани единствено от силното поле на двата лудо въртящи се електромагнита. Централният процесор регистрира напрежението и направи последната настройка — прицели се в целта някъде далеч долу.
Енергията бушуваше между магнитите, мъчейки се да намери път навън.
И изведнъж успя. Тесният лъч от неутрони прелетя през атмосферата, вряза се морето и мина през водата също толкова лесно, колкото и през въздуха. Натрупана в космоса, енергията се понесе към вечния мрак на океанските дълбини, където никога не бе прониквал слънчев лъч.
Карън стоеше, залепила лице на прозореца. На слабата светлина на илюминаторите се опитваше да открие някаква следа от Джак, но не можеше да види нищо.
Беззвездна нощ.
Изведнъж кристалът заискри в ослепително ярка светлина.
Карън ахна, затвори очи и прикри лице с ръка, но обелискът продължаваше да свети — образът му гореше в ретината на очите й. Направи няколко крачки назад, обляна в сълзи. Изминаха няколко секунди без да може да отвори очи. Когато най-сетне успя, илюминаторите светеха толкова ярко, сякаш самото слънце се бе спуснало върху базата.
— Господи!
Като предпазваше очите си, Карън отиде до един от илюминаторите и се опита да погледне навън. Нищо не се виждаше. Нито Джак, нито океанското дъно. Светът бе само светлина.
— Джак…
Лиза, Джордж и Робърт продължиха да стоят на носа.
Старият историк издиша дълга струйка дим, видимо без да се притеснява от ракетата, носеща се в небето към тях. Вече ясно се виждаше огнената й опашка.
Лиза протегна ръка и го хвана за ръката. Той леко стисна пръстите й.
— Не се безпокой — прошепна и бащински, без да откъсва очи от небето.
И както гледаха, ракетата замръзна във въздуха, подобно на уловено в смола насекомо. Лиза зяпна и челюстта и увисна. Зрителна измама, разбира се.
Мина секунда… после още една. И още една.
Ракетата продължаваше да виси неподвижно.
Робърт отвлече вниманието й от небето. Беше се навел през парапета и гледаше надолу. Обърна се към тях и свали слушалките си.
— Хора… къде изчезна океанът?
