през старите защитни стени. Процесорът на сателита все още работи.
— Стига бе… след толкова много години? — скептично се обади Карън.
— Захранва се от слънцето. Така че разполага с неизчерпаем енергиен източник.
Докато разговаряха, Джак седеше притихнал. Спомни си как яркият сателит се издигаше бавно от товарния отсек и разгъваше широките си сребристи криле. Опита се да затвори ума си за последвалите събития, но не успя. Експлозията, писъците, безкрайното падане…
Потръпна — но не от студ, а от надигналия се в гърдите му суеверен ужас. „Спартак“ бе прокълнат. Около него витаеше смърт. Нищо добро не би могло да излезе от проклетото нещо.
— Няма да стане — промърмори той.
— Имаме ли друг избор? — попита го Карън. Сложи ръка на рамото му и се обърна към Чарли: — Кога можем да опитаме?
— Точно това е проблемът. Ще имаме право само на един опит. Сателитът ще излезе на позиция след четиридесет и осем минути.
Джак погледна часовника.
— Три минути преди слънчевата буря.
— Три минути са ми напълно достатъчни. Или ще проработи, или не.
Джак поклати глава.
— Това е безумно.
— Какво трябва да направим? — възрази Карън.
— За да се прицели, Гейбриъл се нуждае от активна GPS мишена. Нещо, към което да насочи оръдието. Ще трябва да поставиш GPS устройството на „Наутилус“ до самия обелиск. То ще прехвърли данните на „Дийп фатъм“, а аз ще ги препратя на Гейбриъл.
Джак отново поклати глава.
— В такъв случай имаме проблем. „Наутилус“ е все още извън базата. Трябваше да освободя капсулата, за да вляза в пристана. Няма начин да стигна до „Магелан“.
— Ами ако опитаме с робот? — предложи Карън.
— Прекалено груб е, за да извади „Магелан“, без да го повреди. Трябва да се направи ръчно.
Настъпи мълчание. И изведнъж Карън светна.
— Имам идея.
Джак стоеше в пристана и гледаше как нивото на водата се издига до шлема му. Раздвижи ръце, за да свикне с тежководолазния костюм. Беше от онези, които използваха сапьорите. Големият шлем имаше четири отвора за виждане — отпред, от двете страни и отгоре. Беше толкова широк, че се закрепяше направо за раменете, и му придаваше вид на куршум с ръце и крака. Върху шлема и на китките бяха прикрепени малки фенерчета. Имаше също ускорителни дюзи на гърба, подобни на ракетните раници в старите научнофантастични филми.
Докато се движеше бавно в пълнещия се с вода пристан, Джак интуитивно откри, че може да управлява костюма както скафандър за работа в открития космос.
— Как си? — разнесе се гласът на Карън по радиото. Видя я да му маха зад наблюдателното прозорче. След като говориха с Чарли, Карън бе завела Джак в долното ниво и му бе показала „гаражите“, където се съхраняваха костюмите. Нямаше спор, решението й бе страшно находчиво.
Махна й в отговор.
— Чудесно.
— Чарли се включи в радиосистемата. Той също наблюдава.
— Чарли? — повика го Джак.
— Тук съм, човече.
— Как се справя Гейбриъл?
— Малкият мошеник приключи с проверката на системите. В момента се зареждат и чакат сигнал. Просто занеси GPS-а до обелиска и си омитай по-бързо задника оттам. Времето ни изтича.
Джак хвърли поглед към компютърния екран в шлема. Шестнадесет минути.
— Виждам.
— Внимавай — обади се отново Карън. — Люкът се отваря.
Джак леко се наведе и погледна надолу. На няколко крачки от него огромната врата пълзеше настрани. Зад нея беше океанът.
Джак се насочи към отвора.
— По-добре да тръгвам.
Видя лицето на Карън през прозореца. Беше притиснала юмрук към гърлото си. Разтревожена и уплашена. Джак изпита чувството, че страхът й е повече за него, отколкото за онова, което може да се случи на целия свят.
Махна й за последен път, прекрачи и се спусна надолу към океанското дъно. Нагласи тежестта си с помощта на панела, закрепен на лявата му ръка. Останките от „Наутилус“ се намираха на два метра от него. Джак се завъртя с помощта на дюзите към подводницата и я доближи.
Опря коляно на дъното и затърси. GPS устройството се намираше точно пред страничните ускорители. Зашари с ръце, докато не го откри. Протегна ръка и с помощта на тройните щипци започна да отвинтва плочата. Наложи се малко да се понапъне, защото от неотдавнашните блъскания по дъното панелът леко се беше огънал навътре.
Най-накрая плочата се освободи.
Джак тромаво се наведе още по-напред и освети с фенера на китката си нишата. „Ох, мамка му…“ Устройството с размери на кутия за обувки беше смачкано и частите му се подаваха навън. Изстена на глас.
— Добре ли си, Джак? — веднага реагира Карън. Той се изправи.
— „Магелан“ е станал на пихтия. — Заля го чувство на безсилие и безнадеждност. — Проклет да е Спенглър!
— Но аз получавам GPS сигнал, Джак — обади се Чарли.
— Не е възможно. Не е от „Наутилус“.
— Я се дръпни малко — каза Чарли. — Отдалечи се от базата.
Като използваше реактивните дюзи, Джак се плъзна между двата опорни крака към открития океан.
— От теб е! — каза Чарли. — Явно костюмът е оборудван с GPS устройство. Предпазна мярка, ако някой загази!
Надеждата се върна отново.
— Значи ми остава само да отида до обелиска.
— Имаш осем минути. — Чарли замълча. — Но, Джак, ако устройството е част от костюма, ще трябва да останеш там.
Джак разбра какво намеква Чарли. Това щеше да означава, че отива към смъртта си.
Карън също се досети.
— Трябва да има друг начин. Ами вторият план? Последната възможност. Да задействаме експлозивите и да откъснем само пилона.
— Но ответната кинетична енергия… — понечи да възрази Чарли.
Джак включи дюзите на пълна скорост.
— Народе, така и така атомната птичка вече е полетяла към нас. Това е единствената осъществима възможност, — Завъртя се и полетя ниско над океанското дъно. Обелискът се намираше на петдесетина метра. — Бъдете готови.
Лиза стоеше на носа заедно с Робърт и Джордж. Слънцето ярко светеше. В небето нямаше нито едно
