илюминаторите на базата изглеждаше анемична и слаба.
— Джак! — уплашено извика Карън. — Все още съм тук.
Тя въздъхна с облекчение и в същия миг се намеси Чарли:
— Ами обелискът?
Джак се завъртя с помощта на дюзите и включи светлините на костюма си. Лъчите пробиха тъмнината.
Нищо.
Кристалната колона беше изчезнала. Единственото, което бе останало от нея, бяха разпилени по дъното парчета, проблясващи под лъчите като разсипани звезди. Пристъпи напред сред блестящите съзвездия.
— Джак? — прошепна Чарли.
— Успяхме. Обелискът е разрушен. Чарли нададе победоносен вик.
Джак се намръщи. Трудно му бе да сподели тази радост. Светът бе спасен, но самите те?
— А ядрената ракета? — попита Джак. — Отмъщението на Спенглър. Кога ще удари?
— На твое място не бих се притеснявал за това, човече.
Чарли седеше в Лоцманската кабина, почти опрял микрофона до устните си.
— Джак, миналия път пропусна затъмнението. Може би ще поискаш да се върнеш горе и да видиш повторението.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
Чарли се ухили на смаяния му тон. Просто не можеше да се сдържи да не се бъзика с капитана си. Цялото му същество беше изпълнено с изумление и радост. Стана и се загледа през широкия прозорец. Останалите се събираха на палубата и сочеха нагоре.
В ясното небе светеше черно слънце. Океанът сияеше като платина.
Погледна ръчния си часовник. Малко след дванадесет. Отново погледна към слънцето. Беше ниско над хоризонта. Прекалено ниско.
Чарли поклати слисано глава и хвърли поглед към сателитната навигационна система. Нейният часовник и дата се осъвременяваха непрекъснато от дузина сателити в геосинхронна орбита. Аномалията се потвърждаваше и от данните на спътник.
— За Бога, Чарли, какви ги дрънкаш? Чарли въздъхна и заобяснява:
— Натъкнахме се на малка аномалия, Джак. Както вече казах, не съм експерт в областта на тъмната енергия.
— Да, и какво? Какво стана?
— Ами когато бомбардирахме обелиска, тази енергия реагира точно по начина, по който се бях надявал — излъчи се навън, вместо надолу. Но имаше и страничен ефект, който не бях предвидил.
— Какъв?
— Вместо да разбърка магмата, тъмната енергия предизвика глобален времеви прилив и върна батерията на Земята в състоянието й от момента, когато енергията е била възбудена за последен път. По време на слънчевата буря преди две седмици. В деня на слънчевото затъмнение.
— Какви ги приказваш? — невярващо попита Джак. — Да не искаш да кажеш, че сме се върнали назад във времето?
— Не ние, а целият свят. Като изключим нашия малък район тук, останалата част от планетата се е върнала назад с шестнадесет дни.
Базата „Нептун“
Карън помагаше на Джак да се освободи от обемистия тежководолазен костюм. Беше чула разговора между него и геолога.
Глобален времеви прилив.
Звучеше прекалено лудо, за да го осмисли точно в този момент. Единственото, което можеше да проумее, бе, че са останали живи. Стълбът го нямаше. Светът бе спасен. Мистериите на Айнщайновите аномалии, на тъмната материя и тъмната енергия можеха да почакат.
Джак изстена, докато се измъкваше през раменете на разкопчания костюм.
Карън го хвана за ръка, за да му помогне. Пред нея имаше нещо, което можеше да разбере — плът и кръв. Джак бе жив и се бе върнал, както бе обещал.
Най-сетне свободен, той се изправи с широка усмивка.
— Успяхме.
Карън отвори уста да го поздрави… и погледите им се срещнаха. Разбра, че думите са прекалено слаби, за да изразят истинските й чувства. Хвърли се на врата му. Той залитна назад и се блъсна в костюма.
Преди да се усетят, устните им вече се търсеха.
Карън го целуна силно, сякаш да се увери, че не е призрак. Той я придърпа по-близо до себе си. Устните му се спуснаха от устата към шията й. Топлината на докосването му беше като ток, неговата тъмна енергия. Прошепна името му, прокара пръсти през косата му, стискайки и стискайки, без да помисли да го пусне.
Пламтящата им страст не бе любов, нито дори похот. Бе нещо повече. Двама души, които се нуждаеха от доказателства, че са живи. Чрез топлината на устните и докосването на кожата те празнуваха живота с всичките му физически нужди, усещания и чудеса.
Притисна се към нея, нетърпелив и гладен. Тя го прегърна още по-силно. Ръцете й трепереха.
Но Джак се отдръпна.
— Ние… ние… не сега, не по този начин. Нямаме време. — Отстъпи назад и неопределено махна с ръка. — Трябва да измислим начин да излезем на повърхността.
Карън го сграбчи за китката.
— Ела.
Тръгна енергично към стълбата. Докато се катереше, още чувстваше горещината от докосването му по кожата си — нежна топлина, която се разливаше по цялото й тяло. Стигна до най-горния пръстен и му помогна да изкачи последните стъпала.
— Минах инструктаж по безопасност, когато ме доведоха тук — обясни Карън. — Има вградена аварийна система за евакуиране. — Тя забърза към една ниша в стената, оградена с големи предупредителни надписи, и отвори вратата. Вътре имаше голям Т-образен лост. — Помогни ми.
Джак застана до нея. Раменете им се допряха.
— Какво е това?
— Горният пръстен играе ролята и на спасителна капсула, нещо като евакуационната система на подводницата ти. Този лост освобождава горното ниво от другите две и то — ако се вярва на спецификациите — изплава на повърхността. Готов ли си?
Джак кимна. Двамата заедно дръпнаха дръжката. Прозвуча приглушен взрив и подът се разлюля. Светлините примигнаха и изгаснаха, когато пръстенът се освободи от долните два.
Карън намери в тъмното ръката му. След няколко секунди се включи червеното аварийно осветление.
Подът се разлюля и после се наклони. Карън залитна и се озова в ръцете му.
Той я прегърна.
— Свободни сме. Издигаме се към повърхността. След малко се обърна към нея с блеснали очи.
— След колко време ще стигнем?
Карън разпозна жаждата в гласа му. Същата като нейната.
— Тридесет или четиридесет минути — дрезгаво прошепна тя. Освободи се от прегръдката му и посегна към блузата си. Разкопча горните копчета и отстъпи назад към спалните помещения. Очите им се срещнаха. — Май така и не те разведох, както подобава, а?
