Стигнаха до входа на пристанището, когато слънцето изскочи над източния хоризонт. Миюки и Карън благодариха още веднъж на Хари и си взеха довиждане. Щом морякът си тръгна, двете забързаха към дългите кейове.
Карън хвърли поглед през рамо, за да се увери, че морякът наистина си е тръгнал. Нямаше и следа от него. Въздъхна с облекчение и се обърна към Миюки, която наместваше чантата на рамото си.
— Направо не мога да повярвам. Миюки се усмихна и се изчерви.
— Голям майтап. Добре че получих чантата заедно с абонамента.
Двете започнаха да се смеят така силно, че от очите им потекоха сълзи.
Карън поведе към дванадесети док. Забеляза малката рибарска гемия, която все още стоеше привързана до брега.
Двадесетметровият дървен съд бе натоварен с дървени сандъци с ярки червени кръстове по страните. Двама души отвързваха въжетата и се готвеха да отплават.
— Уейто! Чакайте! Единият от мъжете погледна към тях и извика на другия в гемията. Побелял японец остави руля и ги посрещна на кърмата. Протегна ръка и им помогна да се качат на борда.
— Само ни праща — каза Карън на развален японски.
— Зная — отговори на английски мъжът. — Американка.
— Всъщност съм канадка — поправи го тя.
— Все тая. Трябва да тръгваме. И без това вече закъснява.
Карън кимна и свали чантата си. Двете с Миюки бяха отведени до изцапана дървена пейка, край която лежеше навита рибарска мрежа. Вонята на рибешки вътрешности и кръв, пропита в дъските, почти ги зашемети.
Двучленният екипаж освободи въжетата от дока и скочи на борда. Капитанът, застанал зад руля в кабината си, изджавка някакви заповеди. Двигателят Заръмжа. Водата закипя и гемията бавно потегли напред. Членовете на екипажа заеха място в предната част — единият на десния борд, другият на левия — и наблюдаваха водата напред. Потъналите останки правеха пристанището опасно.
Ясно беше защо капитанът бе настоявал да отплава по изгрев слънце. С настъпването на деня водите щяха да станат още по-опасни.
Минаха покрай дървения кей, след което се насочиха към централния канал на пристанището и бавно заобиколиха наклонен прът, който стърчеше от водата. На върха му се вееше флаг.
Карън погледна през перилата и едва тогава си даде сметка, че вижда мачта на потънал съд. За щастие гемията газеше плитко и успяха да минат над всички останки.
От другата страна на залива лежеше изгорялата американска военна база. Над рафинерията все още бушуваха пламъци — трусовете бяха разбили намиращите се под земята резервоари. Високо в утринното небе се издигаха кълбета мазен дим. Във въздуха кръжаха хеликоптери с контейнери, пълни с морска вода и пясък, с които се опитваха да загасят пожара. Засега не успяваха.
Тумбест транспортен самолет, боядисан в характерното за военните сиво, мина с гръм ниско над главите им. Капитанът размаха юмрук към него. Американското присъствие тук (и особено базата) продължаваше да дразни местните. Още през 1974 г. бе постигнато съглашение, че земята ще бъде върната на жителите на острова, но и досега не се предприемаха никакви реални стъпки.
Най-сетне гемията излезе от пристанището и се насочи към открито море. Далеч от задимените райони бризът стана по-свеж. Капитанът кимна на единия от помощниците си да поеме руля и без да бърза, отиде при двете пътнички.
— Казвам се Оши — обяви той. — Аз води вас до Дракони. След това се връща преди слънце залезе.
— Чудесно — кимна Карън.
Той протегна ръка. Чакаше си парите.
Карън се изправи и измъкна пачка банкноти от вътрешния джоб на якето си. Забеляза, че морякът гледа пистолета й. Добре. Нека нещата да са ясни. Отброи уговорената сума и прибра половината обратно.
— Останалата част ще получиш, като се върнем в Наха.
Лицето на мъжа остана твърдо за миг, след което се свъси. Той промърмори нещо на японски и напъха парите в джоба на джинсите си.
Когато японецът се отдалечи, Карън отново седна на мястото си.
— Какво каза той?
Миюки се беше ухилила до уши.
— Каза, че всички американци били еднакви. Никога не спазват собствените си обещания и не може да им се вярва.
— Не съм американка — остро отговори Карън. Миюки я потупа по коляното.
— Щом говориш английски, имаш руса коса и безразборно пилееш пари около себе си, значи си американка.
Карън направи всичко възможно да се нацупи, но не успя.
— Хайде стига. Щом съм си платила за екскурзията като американка, ще поискам и по-добри места за сядане.
Стана и поведе Миюки към предната част на кораба. Докато отиваха към перилата при носа, гемията заобиколи южния край на Окинава и мина покрай мъничкия остров Токашики Шима. Островите Рюкю се простираха на юг в дъга, която стигаше почти до Тайван. Драконите се намираха недалеч от остров Йонагуни — на цял час път, но въпреки това в рамките на префектура Окинава.
Появи се другият моряк и леко им се поклони, след което остави две малки порцеланови чашки със зелен чай и паничка с кейк на пейката до тях.
Карън благодари, взе чашата си и я обгърна с ръце, за да се стопли. Миюки последва примера й и щипна от края на кейка. Известно време двете безмълвно гледаха как зелените острови бавно се носят покрай тях. Кораловите рифове оцветяваха плитчините в оттенъци на аквамарин, розово и смарагдово зелено.
Накрая Миюки наруши мълчанието:
— Какво всъщност се надяваш да намериш там?
— Отговори. — Карън се облегна на парапета. — Чела си тезата на професор Масаки.
Миюки кимна.
— Че някога тези острови са били част от изгубен континент, който сега е под водата. Доста шантаво предположение.
— Не е точно така. През холоцена — преди около десет хиляди години — морското равнище е било с около деветдесет метра по-ниско. Ако е вярно, тогава много от тези острови са били едно цяло.
— Но въпреки това от собствените си изследвания знаеш много добре, че островите са били заселени само преди около две хиляди години. А не преди десет хиляди.
— Така е. Не казвам, че грешиш, Миюки. Просто искам да видя пирамидите с очите си. — Карън стисна перилата по-здраво. — А ако успея да намеря доказателства за твърденията на професор Масаки? Представяш ли си какви последствия ще има подобно откритие? Ще преобърне цялата историческа парадигма за региона. Ще обедини толкова много коренно различни теории… — Тя се поколеба, след което продължи: — Може дори да обясни тайната на изчезналия континент Му.
— Му ли? — сбърчи нос Миюки.
Карън кимна.
— В началото на двадесети век полковник Джеймс Чърчуърд заявил, че попаднал на табли на маите, в които се говорело за изчезнал континент, подобен на Атлантида, само че в Тихия океан. Нарекъл го Му. Написал цяла поредица книги и есета за него… докато накрая бил дискредитиран.
— Дискредитиран ли?
— Никой не вярваше на прадядо ми — сви рамене Карън. Веждите на Миюки се извиха нагоре и в гласа й прозвуча искрена изненада:
— Прадядо ти!
Карън усети, че се изчервява. Никога не бе споменавала за това някому. Заговори бавно и малко объркано.
— Полковник Чърчуърд е мой прадядо по майчина линия. Когато бях малка, майка ми често ми
