Изрече ги пилотът.
— Наближаваме височина осемнадесет хиляди метра! Почти сме си вкъщи, братлета!
По всички канали се разнесоха радостни възгласи.
Преди още ликуването да утихне, совалката рязко подскочи. Земята се завъртя пред очите му, когато корабът се наклони на едната си страна. Пилотът правеше всичко възможно да го изправи, но безуспешно.
Чак по-късно щеше да разбере, че една повредена част от външното покритие е прегряла, прогорила е дупка в хидравличната система и е възпламенила допълнителния резервоар с кислород. Но в момента единственото нещо, което усещаше, бяха ужасът и болката, докато совалката се мяташе в плътните слоеве на атмосферата.
— Пожар в товарния!
Знаеше, че пилотът напразно се опитва да овладее управлението. Последва нов рязък трус.
— Петнадесет хиляди и двеста метра! — изкрещя пилотът.
— Пригответе се за катапултиране! — разнесе се гласът на командира по интеркома. — Декомпресирайте по мой знак!
— Тринадесет хиляди и седемстотин! — викаше пилотът. — Дванадесет хиляди!
Падаха прекалено бързо.
— Затворете визьорите и активирайте аварийния кислород. Джак, отвори предпазния клапан.
Осъзна, че се изправя от креслото със закрепен парашут на гърба си. Заклатушка се през тресящия се отсек и стигна до кутията с Т-образна дръжка. Издърпа дръжката и я завъртя. Клапанът постепенно щеше да декомпресира кабината, за да изравни външното и вътрешното налягане.
— Готови! — нареди полковник Дюръм. — Превключи на автопилот!
Корабът се разтресе още по-силно, Джак полетя нагоре и удари глава в стената. Един от другите астронавти също бе разкопчал колана си и се удари в поддържа щата решетка над него. Шлемът му се разцепи и край ниците на човека се отпуснаха.
Понечи да се притече на помощ, но вторият астронавт му махна с ръка.
— Стой на мястото си!
— Автопилотът не работи! — изкрещя командирът. — Оставам на ръчно управление!
Погледна през рамо към Дженифър. Тя се мъчеше да се освободи от креслото си, за да помогне на ранения член на екипажа, но очевидно имаше някакво затруднение. Нещо бе закачило лявата й ръка.
— Десет и шестстотин! — оповести пилотът. Совалката продължаваше яростно да се тресе. — Губя контрол! Губя контрол! — Гласът на пилота звучеше така, сякаш спореше със самия себе си, и после… — Исусе Христе!
Порой ругатни изригнаха от устата на полковник Дюръм.
— Катапултирайте се! — изкрещя той по интеркома. — Разкарайте си задниците оттук!
Знаеше, че все още са твърде високо, но се подчини на пряката заповед. Завъртя втората Т-образна дръжка. Аварийният люк излетя навън. В отсека се понесоха вихрушки. Декомпресацията не бе достатъчна. За малко да излети навън. Спаси го само желязната хватка, с която се бе вкопчил в дръжката.
Комуникационните линии прокънтяха от викове и писъци. Совалката започна да се преобръща. Подът затанцува под краката му.
С крайчеца на окото си забеляза движение, обърна се и видя как Дженифър се носи покрай него с корема напред, а пръстите й трескаво търсят да се хванат за нещо. Парашутът й го нямаше. 0, Господи…
Протегна се и я сграбчи за ръката.
— Дръж се!
Зад тях се разнесе мощна експлозия. Таванът на отсека се разлетя навън с ужасяващо стържене на метал. В помещението нахлуха пламъци, изгарящи всичко по пътя си към командната кабина. Не виждаше останалите астронавти. Пламъците се носеха към него и Дженифър.
— Помощ! — изкрещя той в комуникатора. Отговор не последва. Совалката се бе превърнала в падаща към земята скала. Хватката му започна да отслабва.
— Пусни ме! — извика Дженифър, като се мъчеше да освободи ръката си. — Дърпам те навън…
— Мамка му! Дръж се!
— Няма да те завлека със себе си!
Дженифър протегна другата си ръка и освободи металния фланец, който закрепваше ръкавицата към ръкава на скафандъра.
— Не!
Той стисна с все сила, но вече бе късно. Държеше празна ръкавица. Дженифър се беше изплъзнала.
Не можеше да помръдне, както във всеки кошмар. Гледаше като на забавен кадър как Дженифър се понася далеч от него… тъй бавно. Мъчеше се да я достигне, но крайниците му не се подчиниха. Можеше само да гледа.
Последното нещо, което видя, не бе ужасеното лице на Дженифър… а малкия златен пръстен, проблясващ ярко на ръката й с обещания за вечна любов.
Без да чува собствените си крясъци, той се хвърли след нея, гонен по петите от огнената стена. Излетя през люка в мига, когато совалката започна да се премята по дължината си. Огромното й крило разсече въздуха точно над главата му. Пред очите му причерня, докато се въртеше във всички посоки, без да е в състояние да се стабилизира. Не можеше да си поеме дъх.
Правеше всичко възможно да открие някаква следа от Дженифър, но синевата бе пуста. Само огнената следа маркираше пътя на горящата совалка.
Със сълзи на очи дръпна шнура на парашута. Четиридесет и пет сантиметровият парашутводач се освободи и моментално разтвори еднометровия стабилизатор, който прекрати премятането му. Но малките парашути не бяха в състояние да намалят скоростта на падането. Не бяха предназначени за толкова разреден въздух. Едва по-късно се отвори третият парашут и го спусна плавно надолу, но той така и не го видя.
Мракът го бе погълнал.
Джак пропадаше надолу към Земята, чак до леглото в каютата си на „Дийп фатъм“. След силно стряскане клепачите му се повдигнаха. Светлината бе прекалено ярка. Трябваше му известно време, за да си спомни къде точно се намира. С мъка се надигна и седна. Ризата му бе мокра от пот. Потрепери и я смъкна от гърба си. Изправи се полугол на омекналите си крака.
Потрепери отново и отиде до сейфа в стената. Набра комбинацията и го отвори. Сред корабните документи и няколкото хиляди долара в брой лежеше сбръчкана ръкавица. Джак я извади. Пръстите и ръбовете й бяха обгорени, но не можеше да се раздели с нея. Независимо колко силно му се искаше да забрави миналото. Просто не можеше.
— Съжалявам, Дженифър — прошепна той и допря ръкавицата до устните си.
Когато спасителният екип бе освободил безчувственото тяло на Джак от издуващия се на вятъра парашут, бяха открили ръкавицата стисната в ръката му. Той бе единственият оцелял. Дори и сега можеше да почувства как Дженифър уплашено се вкопчва в ръката му.
Някой почука рязко на вратата зад гърба му. Джак бавно върна ръкавицата в сейфа и затвори очи, за да спре напиращите сълзи.
— Какво? — раздразнено изръмжа той.
— Просто реших, че трябва да знаеш, Джак. Скоро ще стигнем мястото на срещата.
Разпозна гласа на морския биолог и погледна часовника си. Бяха минали точно три часа.
— Благодаря, Робърт. Идвам след малко.
Отиде до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Изправи се и се загледа в отражението си в огледалото. По острите черти на лицето и волевата му брадичка се стичаха капки. Черната му коса бе започнала да посивява по слепоочията. Носеше я дълга до раменете. Отдавна не се придържаше към военната прическа. Приглади мокрите косми зад ушите си и избърса загорялото си от слънцето лице.
