За нея се говореше по новините. Целият свят бе вперил поглед в онзи район сред океана. Въпреки това ноздрите му се разшириха. Почти подуши неудобството на шефа си.
— Смятаме, че подобна възможност не бива да бъде изпускана. Така ще имаме шанс да извлечем някаква полза от загубата на президент Бишоп.
— И как точно? — заинтригува се Дейвид.
— Ще се присъедините към спасителния екип на мястото на катастрофата.
Лявото око на Дейвид потрепери от изненада.
— За да помагаме при спасяването?
— Да… но и да помогнете информацията, която идва оттам, да е в наша полза.
— Не разбирам.
— Искаме вината за катастрофата да падне върху китайците — обясни Нейф.
— Независимо какво сочат фактите — завърши шефът му. Дейвид учудено вдигна вежди. Никълъс Ружиков се изправи.
— Ако китайците бъдат обвинени за убийството на президента, обществото ще поиска възмездие.
— И ние ще удовлетворим искането му — добави Нейф.
Дейвид оцени плана по достойнство. Целият свят бе в суматоха след бедствията в района на Пасифика и за подобна промяна не можеше да има по-подходящ момент.
— „Омега“ приема ли мисията? — формално попита Ружиков.
Дейвид се изправи.
— Безусловно, сър.
Нейф прочисти гърлото си, за да привлече вниманието към себе си.
— Още нещо, командир Спенглър. Изглежда там вече има ваш колега. Тюлен… някой, с когото навремето сте работили заедно.
Дейвид отново се почувства така, сякаш всеки момент ще избухне бомба.
— Кой?
— Джак Къркланд.
Дейвид рязко издиша. Едва успя да чуе следващите няколко думи на вицепрезидента. Пред очите му притъмня.
— Знаем, че все още го обвинявате за инцидента с „Атлантис“. Цялата страна оплака смъртта на сестра ви.
— Дженифър — промърмори Дейвид.
Спомни си лицето на сестра си, изпълнена с гордост в деня на старта — първия й космически полет, — а до нея Джак Къркланд, също член на екипажа, изтипосал мазна усмивка на лицето си. Джак бе спечелил мястото на военен в совалката. И двамата с Дейвид се бяха готвили за този полет, но НАСА не допускаше в една и съща мисия да участват роднини — просто в случай че се случи нещо непредвидено. Дейвид затвори очи. Тялото на Дженифър така и не бе открито.
— Съжалявам за загубата ви — обади се Нейф и изтръгна Дейвид от унеса.
Той се изпъна и си върна самообладанието.
— Благодаря, сър.
— Искаме да сме сигурни, че присъствието на Къркланд няма да попречи на мисията ви — обади се до рамото му Ружиков.
— Не, сър. Миналото си е минало. Разбирам важността на мисията и няма да позволя нещо да застане на пътя ми. Най-малко Джак Къркланд.
— Много добре! — Ружиков се обърна към изхода. — В такъв случай съберете хората си. Корабът ви тръгва след два часа.
Дейвид кимна на новия лидер на страната и се завъртя на внезапно вцепенените си крака. Щеше да направи онова, което му бе наредено. „Омега“ никога не се бе проваляла в мисия. Но този път щеше да свърши и една лична работа. Да отмъсти за смъртта на сестра си.
5.
Сърцето на змията
Карън цъфна на пристанището още по изгрев слънце и се спазари за наема на моторната лодка. Гледаше към морето. Двойката пирамиди лежеше само на двеста метра навътре в океана. След вчерашното откритие тя бе отказала да се върне в Наха. Вместо това, без да обръща внимание на протестите на Миюки, бе наела една рибарска лодка да ги остави в градчето Чатан на брега на остров Йонагуни.
— Трябваше да се върнем в Наха още вчера — каза Миюки, като се мръщеше при вида на лодката. Старият съд от стъклопласт бе доста износен — металните перила бяха огънати и изкривени, пластмасовите седалки — напукани и назъбени по сглобките, но самият корпус изглеждаше достатъчно здрав, за да успее да пресече стотина-двеста метра до пирамидите. — Там можехме да намерим нещо по-добро.
— И да загубим половин ден, докато се върнем — отвърна Карън. — Не мога да си позволя риска Драконите бъдат разбити от иманяри… Ами ако междувременно потънат отново?
Миюки въздъхна. В очите й личеше умора.
— Добре, добре. Но ти ще управляваш.
Карън, която все още кипеше от вълнение въпреки безсънната нощ, кимна и се покатери на кърмата.
Двете с Миюки бяха разговаряли до късно през нощта, а между тях кръстосваше бутилка саке. От мъничкия балкон на хотелската им стая се откриваше чудесен изглед към морето и двата Дракона. Под лунните лъчи забулените в лека мъгла пирамиди меко сияеха, сякаш със собствена светлина. През остатъка от безкрайната нощ Карън многократно ставаше от неудобното легло и се взираше през прозореца, сякаш се страхуваше, че гледката ще изчезне. Но пирамидите си останаха там, в плитчините недалеч от брега.
Още при първите признаци на зазоряване Карън сръчка Миюки да става и я измъкна от завивките. В утринния хлад двете жени прекосиха краткото разстояние до пристанището и уредиха да наемат за цял ден рибарска лодка с мотор. Цената беше безбожна — колкото месечния доход на рибаря. На Карън не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Други лодки просто нямаше.
Застана зад руля, докато Миюки поемаше въжето от ухиления рибар, доволен от печалбата си.
— Естествено, даваш си сметка, че току-що те ограбиха — каза Миюки.
— Може би — отвърна Карън. — Но бих платила и десетократно повече, стига да съм първата, която ще изследва тези руини.
Миюки поклати глава и се настани на мястото до водача, а Карън натисна газта. Двигателят рязко избоботи. Разнесе се миризма на изгоряло гориво. Миюки сбърчи нос.
— Това си е чисто пиратство.
— Не се бой, ако се появят и други пирати…
Карън потупа якето си, под което криеше 38 — калибровия автоматичен пистолет.
Миюки драматично изстена и потъна в седалката си. Карън се усмихна. Въпреки протестите на приятелката си тя бе забелязала пламъчето в очите й. Строгата сериозна японска професорка тайничко се наслаждаваше на авантюрата. Миюки бе имала предостатъчно възможности да се върне в университета, но въпреки това остана. Именно в това бе разковничето на приятелството им. Миюки укротяваше по-буйните й изблици, а тя на свой ред вливаше малко свежа жилка в монотонното ежедневие на компютърната специалистка.
Щом се отдалечиха от кея, Карън увеличи скоростта. Воят на двигателя огласи утрото. Щом заобиколиха вълнолома, се появи останалата част от древния град, пръснат по цялото водно пространство и изпълващ морето пред тях. Двете гледаха мълчаливо, докато моторницата подскачаше върху вълните. Зад тях крайбрежното градче се смаляваше все повече и повече и се стопяваше в утринната мъгла, спуснала се върху острова и морето около него.
Най-накрая слънцето се показа зад хоризонта и озари с розов блясък руините.
— Кой ли е построил този потънал град? — запита се гласно Карън.
