— Точно в момента ме е грижа единствено за моя град и за лабораторията ми — отвърна Миюки и направи жест към развалините. — Миналото си е минало.
— Но чие минало? — продължи Карън с почуда и благоговение.
Миюки сви рамене, порови в чантата си и измъкна Палм-компютъра. Намести се удобно и започна да натиска малкия дисплей с електронната писалка.
— Какво правиш?
— Свързвам се с Гейбриъл. Искам да съм сигурна, че в лабораторията всичко е наред.
От малкото преносимо устройство се разнесе тих синтезиран глас:
— Добро утро, професор Накано!
Карън се ухили.
— Вие двамата май вече трябва да се замислите за сериозно обвързване.
Миюки само я изгледа намръщено и продължи да работи.
— Вече съвсем сте затънали — подразни я Карън.
— А пък ти ревнуваш.
— От някакъв компютър?! — изсумтя Карън.
— Гейбриъл е повече от компютър — възрази Миюки с напрегнат глас.
— Знам, знам — вдигна ръка Карън, за да прекъсне тирадата. Гейбриъл бе невероятно сложен изкуствен интелект, проектиран и патентован от Миюки. Разработването на теоретичната основа на алгоритмите й бе донесло Нобеловата награда. За последните четири години тя бе превърнала теорията в практика. Резултатът бе Гейбриъл, кръстен на един от архангелите. — Как се справя?
— Подредил ми е електронната поща и продължава да следи сигналите за бедствие в различни сайтове.
— Някакви новини?
— Трусовете са престанали навсякъде, но има мащабна мобилизация на американски сили в Централния Пасифик, макар че данните са непълни. Опитва се да се промъкне в мрежата на АМО.
— АМО ли?
— АМО е съкращение от Американско министерство на отбраната — обясни гласът от компютъра.
Карън слисано погледна приятелката си. Не само че се нервира, дето Гейбриъл отговори на въпроса й, но и това ровене в компютърната мрежа на военните… Можеше здравата да загазят.
— Редно ли е Гейбриъл да прави това? Миюки не обърна внимание на тревогата й.
— Никога няма да успеят да го хванат. — И защо?
— Не можеш да хванеш нещо, което не съществува. Макар и роден в моя компютър, сега Гейбриъл живее в тъканта на интернет. Няма определен адрес, до който да може да бъде проследен.
— Дух в машината — промърмори Карън.
— Всъщност, доктор Грейс, духът в машината. Аз съм единствен по своята същност.
По гърба на Карън пробягаха тръпки. Веднъж Миюки се бе опитала да й обясни цикличните алгоритми и самообучаващите се модули на Гейбриъл — вид синтетичен разум, — но всичко това бързо бе излетяло от главата й. Никога не се чувстваше особено комфортно в лабораторията на Миюки. Сякаш непрекъснато я наблюдаваха нечии невидими очи. По същия начин се почувства и сега.
— По дяволите! — тихо изруга Миюки.
— Какво има?
— Университетът затваря за цял месец. Ректорът току-що разпрати имейли на деканите. На студентите се разрешава да се завърнат по домовете си и да помогнат на семействата си.
— И защо това са лоши новини? — вдигна вежди Карън.
— Без помощници няма да мога да продължа проучванията си. Трябва да предам отчета за работата си след три седмици, за да получа стипендия.
— Като се има предвид ситуацията, сигурно ще успееш да си издействаш отлагане.
— Може би… — Миюки постави писалката в гнездото и. — Благодаря, Гейбриъл. Ще ти предавам видеоматериали през целия ден. Моля те да запишеш данните на твърдия диск на главния компютър и на DVD.
— Име на файла? Миюки погледна към Карън.
— Дракон.
— Отварям файл „Дракон“. Очаквам следващата трансмисия.
— Благодаря, Гейбриъл!
— Довиждане, професор Накано. Приятен ден, доктор Грейс!
Карън прочисти гърлото си.
— Довиждане, Гейбриъл.
Миюки закачи компютъра на колана си. Вече бяха стигнали до наполовина потопените руини. Карън намали скоростта.
— Миюки, би ли направила една панорамна снимка? Приятелката й се разрови в чантата, извади компактната видеокамера и я свърза с компютъра. След това се изправи и засне гледката — цифровото изображение се прехвърляше през преносимия компютър към компютъра в лабораторията.
— Готово.
Карън бавно подкара лодката напред. Моторът едва-едва пърпореше. Знаеше, че трябва да внимава. Около развалините бе плитко — нямаше метър и осемдесет. Бавно се носеха сред издигащите се колони, покрити с водорасли. Белезникави раци се разбягваха от пътя им. Погълната от този древен свят, Карън бързо забрави за Гейбриъл и сложните компютърни алгоритми.
— Невероятно!
В далечината сред руините се виждаха още няколко лодки. Над водата се носеха възбудени гласове — твърде далечни, за да се разберат отделните думи. Една плоскодънна лодка мина покрай тях. Трима тъмнокожи микронезийци гледаха в захлас древните колони и потъналите във водата постройки.
„Възможно ли е техните предци да са построили този град? И ако е така, какво се е случило?“ — питаше се Карън.
Лодката изчезна, докато Карън бавно завиваше покрай ниска постройка без покрив, чиито прозорци зейнаха срещу тях. Всички сгради изглежда бяха построени по еднакъв начин — от плътно прилепнали блокове и плочи от един и същи тъмен камък. Вулканичен базалт. Някои от плочите вероятно тежаха по няколко тона. Личаха архитектурни умения, каквито рядко се срещаха в Южния Пасифик — съперничеха на строителното майсторство на инките и майте.
Заобиколиха сградата и пред тях се извиси единият от Драконите.
— Снимай — каза Карън със затаен дъх.
— Вече го правя. — Миюки държеше камерата пред себе си.
Върхът на пирамидата се извисяваше на двадесет метра над вълните. Виждаха се осемнадесет стъпаловидни тераси, всяка с височина около метър, които водеха към равната площадка отгоре. Лъчите на слънцето огряваха полуразрушения храм на върха — малка постройка, изградена от плоски плочи.
Шумът от двигателя подплаши ято жерави, които се вдигнаха във въздуха. Костенурки, излезли да се пекат върху стъпалата, цопнаха във водата. Карън обиколи пирамидата. От другата страна се появи вторият Дракон. Беше досущ като първия — с тази разлика, че върху плоския връх нямаше и следа от храм.
— Да погледнем по-отблизо.
Карън насочи моторницата към първата пирамида и доближи най-долното стъпало. Малкото базалтово стълбче на североизточния ъгъл бе идеално място за акостиране.
— Дръж руля — каза Карън и спря двигателя.
Вълните люлееха лодката. Карън хвана въжето на кърмата, качи се на перилата и със засилване скочи над водата. Приземи се на стъпалото и се подхлъзна на водораслите.
— Внимавай! — извика Миюки, докато Карън размахваше ръце, за да запази равновесие.
Когато стъпи здраво на крака, Карън отметна няколко кичура от очите си и се ухили.
— Права и читава.
Този път с повишено внимание пристъпи към високия около метър стълб с въжето в ръце. Когато се наведе да завърже лодката, видя, че стълбът всъщност е статуя на облечен в роба човек. Пясъкът и водата бяха заличили всички детайли, дори очите не бяха нищо повече от две плитки вдлъбнатини.
