гласа.
Джак скръсти ръце на гърдите си. Нямаше намерение да им се подчинява. Когато нещата опрат до вземане-даване с военни, най-добре е да им дадеш да разберат, че не си един от тях и признаваш само обществената йерархия.
— Съгласих се да предоставя подводницата си за това издирване — каза той. — Нищо повече. Приех да дойда на днешната среща само за да се отърва от това задължение колкото се може по-бързо. И по никакъв начин не съм длъжен да лижа задника на контраадмирала.
— А чий задник би искал да оближеш, Джак? — разнесе се груб глас от отворения люк зад него.
Тримата униформени мигом се изпънаха и козируваха.
— Адмиралът на палубата! — излая старшият офицер.
От сянката на люка излезе едър мъж. Небрежно бе наметнал на раменете си зелено пилотско яке. Военните му отличия се виждаха отдалеч. Пристъпи от прикритието на входа на слънце. За последен път Джак бе разговарял с Марк Хюстън, когато адмиралът бе все още капитан на кораб. Иначе не се бе променил особено. Все същата късо подстригана сива коса и изсечено лице. Студените му сини очи все така пронизително се впериха в Джак.
Хюстън поздрави хората си с кимване. Капитан Бренинг пристъпи напред.
— Нямаше нужда да се качвате, сър. Господин Къркланд тъкмо тръгваше към каюткомпанията.
— Не се и съмнявам — изсмя се адмиралът. — Но трябва да знаете едно нещо за Джак Къркланд, капитане. Заповедите не му понасят.
— Вече забелязах, сър — сковано отвърна капитанът. Макар че Джак бе висок метър и деветдесет, адмиралът сякаш се надвеси над него, опрял юмруци на хълбоците си.
— Джак „Светкавицата“ Къркланд — строго измърмори той.
— Кой би си помислил, че ще те види отново на „Гибралтар“?
— Не и аз, сър. Това е дяволски сигурно. — Макар никак да не му харесваше, че се намира на борда на военен кораб, Джак не можеше да се освободи от топлото чувство, което изпита при вида на стареца. Марк Хюстън бе нещо повече от негов командир. Той му бе приятел и покровител. Именно неговото застъпничество изигра решаваща роля за получаване на мястото в космическата мисия. Джак се изкашля. — Радвам се да ви видя отново, сър.
— А аз се радвам да чуя това от теб. Сега може би ще се съгласиш да слезеш с мен долу в заседателната зала.
— Да, сър.
Адмиралът освободи офицерите с кимане.
— Ела. Долу имам кафе и сандвичи — обърна се той към Джак и тръгна към входа на огромната надстройка над палубата. — Момчетата от АКБД имаха тежка нощ, затова се погрижихме за малко подсилване.
— Благодаря, сър!
Джак затаи дъх, когато минаха през входа и се озоваха вътре в кораба. Тук, далеч от слънчевите лъчи, моментално го побиха тръпки. Бе забравил колко студено може да бъде във вътрешността на „острова“, но миризмата на метал и смазка събуди старите спомени. От дълбочината на кораба ехтяха гласове. Сякаш бе влязъл в живо същество. Йона в кита, мрачно си помисли той.
Адмиралът го поведе надолу към Ниво 2, като от време на време спираше, за да отвърне на поздрава на други офицери, да пусне някоя шега или да издаде заповед. Марк Хюстън открай време бе свикнал да държи нещата в свои ръце. Преди да стане адмирал, когато командваше кораба, никога не се заседяваше много в каютата си. Можеше да бъде открит с еднаква вероятност както долу в помещенията на екипажа, така и в офицерската столова. Тъкмо тази негова черта Джак харесваше най-много. Старецът познаваше до един подчинените си и екипажът бе готов на всичко за него.
— Стигнахме — каза Хюстън, хвана дръжката на вратата и хвърли поглед към залата с уморена усмивка на лице. — „Гибралтар“. Не мога да повярвам, че отново съм тук.
— Разбирам какво имате предвид. Хюстън изсумтя.
— Настаниха ме горе в адмиралския апартамент. Шантава работа. Снощи за малко да вляза в капитанската каюта по навик. Странно как работи мозъкът. Старецът поклати глава и отвори вратата, след което направи знак на Джак да влезе пръв.
В центъра на заседателната зала се простираше дълга махагонова маса. Вече бе подготвена за срещата. Чаши за вода, бележници и химикалки бяха внимателно подредени пред всеки от десетте стола. Имаше също термоси с кафе и подноси с малки сандвичи.
Докато пристъпваше към масата, Джак се огледа. По стените висяха карти и диаграми със забодени в тях малки игли с флагчета. Разпозна карта на теченията в района. Върху нея с туш бе начертана квадратна мрежа. Районът за претърсване. Очевидно адмиралът не бе пропилял времето, докато е пътувал насам.
Огледът му отне само миг. После се обърна към Хюстън, който стоеше точно зад него. Адмиралът сякаш отново го изучаваше.
— Е, Джак, как я караш?
— Оцелявам — сви рамене Джак.
— Хм… лоша работа.
Джак сви вежди, изненадан от отговора. Не предполагаше, че адмиралът му има зъб за нещо.
Но Хюстън изясни обстановката, като се стовари в един от столовете и подритна съседния към Джак.
— Животът не е само оцеляване. Той е и за живеене. Джак седна.
— Щом така казвате.
— Има ли някоя жена около теб?
Джак се намръщи. Не разбираше накъде отива разговорът.
— Знам, че не си женен, но… няма ли някой по-специален човек в живота ти?
— Не. Наистина няма. Само приятели. Защо?
— Просто питам — сви рамене адмиралът. — Не сме общували повече от десет години. Дори и с коледни картички.
— Та вие сте евреин! — вдигна вежди Джак.
— Добре де, картичка за Ханука10, магаре такова. Исках да кажа, че поне можеше да се обаждаш от време на време.
Джак се загледа в ръцете си и зачопли облегалката на стола си от неудобство.
— Исках да оставя всичко в миналото. Да започна отново.
— И как се справяш? — язвително попита Хюстън.
Неудобството се смеси с гняв. Джак го потисна и запази мълчание.
— По дяволите, Джак! Не разбираш ли кога някой се опитва да ти помогне?
Джак погледна бившия си капитан.
— И как по-точно?
— Независимо дали си разбрал или не, държа те под око. Зная финансовите затруднения, които изпитваш. На път си да се простиш с ръждясалото си корито.
— Ще се справя.
— Да, и ще се справиш много по-добре с няколко хилядарки от Военноморските сили за участието си в търсенето на Еър Форс 1.
— Нямам нужда от милостинята ви — поклати глава Джак.
— Имаш нужда от нещо, проклет твърдоглавецо!
Двамата се гледаха мълчаливо няколко вдишвания. Накрая Хюстън стисна юмрук върху коляното си, но гласът му омекна от старата болка.
— Помниш ли кога умря Етел?
Джак кимна. Етел беше съпруга на адмирала повече от тридесет години. Една година преди катастрофата със совалката тя почина от рак на яйчниците. В известен смисъл Етел бе за Джак единствената майка, която бе познавал. Собствената му майка бе умряла, когато той бе на три години.
— В деня преди да изпадне в кома ми поръча да се грижа за теб.
Джак изненадано вдигна очи. Адмиралът извърна поглед, но Джак забеляза блясък на сълзи в очите
