Карън издърпа въжето, докато лодката не се удари в долното стъпало, и го завърза здраво за основата на статуята.
— Ще ми помогнеш ли? — помоли Миюки и протегна чантата, пълна с фотографска техника.
Карън я пое, за да може дребната професорка да прескочи перилата.
Миюки направи кисела физиономия, когато петата й потъна в нещо лигаво и жвакащо.
— Дължиш ми чифт обувки, да знаеш.
— Чисто нови „Феррагамос“, обещавам ти — саркастично отговори Карън. — Направо от Италия.
Миюки се усмихна за миг, но все още отказваше да признае, че страшно се забавлява от приключението.
— Е, тогава май всичко е наред.
— Хайде. Искам да разгледам храма на върха. Миюки погледна нагоре.
— Има много за изкачване.
— Няма да бързаме.
Карън се изкачи на първото стъпало и се обърна да помогне на Миюки. Тя обаче бутна ръката й и се изкатери сама. Но щом стъпи на стъпалото, хвана с два пръста някакво дълго водорасло от глезена си и го изхвърли настрани с погнуса, като гледаше укорително към Карън.
— Добре де, значи ще идем и до „Нордстром“ и ще ти купим нов костюм.
Това вече предизвика истинска усмивка.
— Нови обувки, нов костюм. Хм, да продължаваме тогава. Преди да сме приключили, ще си сменя целия пролетен гардероб.
Карън я потупа по ръката и продължи нагоре, но скоро се озова далеч пред приятелката си. На половината на пътя спря и докато изчакваше Миюки, се загледа в ширналия се под нея потънал град. Слънцето вече бе изгряло и ослепителното му кълбо висеше над източния хоризонт. Колоните и сградите хвърляха дълги сенки върху синята вода. Оттук можеше да види, че руините се простират на цели два километра, преди да изчезнат в океана. Поразителните размери на града подсказваха за десетки хиляди жители население. „Къде ли са отишли всички те?“ Отстъпи встрани, когато Миюки най-сетне я настигна.
— Остава още малко — увери я тя.
— Всичко е наред — махна с ръка Миюки, като дишаше тежко. — Да продължаваме.
— По-добре си почини — рече Карън, въпреки че изгаряше от нетърпение да се втурне нагоре.
— Щом настояваш…
Миюки седна, без да обръща внимание на водораслите под себе си.
Карън извади бутилка вода и й я подаде. Миюки отвъртя капачката и пи жадно, без да откъсва поглед от панорамата.
— Толкова е голям. Изобщо не бих могла да си го представя.
Карън се настани до нея и също отпи от бутилката.
— Как е възможно всичко това да е останало неоткрито досега?
— Тук е… по-скоро беше твърде дълбоко и имаше коварни течения. Само много опитни гмуркачи можеха да се спуснат до дъното. Но виж сега! Само да се разчуе и тук ще бъде претъпкано от посетители.
— И изпотъпкано — добави Карън. — Сега е най-добрият момент да се проучи градът.
Миюки се изправи.
— Ако си готова, да тръгваме.
— Да починем още малко. Тези руини са чакали векове, за да бъдат открити. Няколко минути повече едва ли са от значение.
Миюки седна отново. Карън също се настани по-удобно. Гледката бе изумителна.
— Благодаря ти за помощта, Миюки. Не бих могла и да си помисля за по-добра приятелка.
— Аз също — с мек глас каза Миюки.
Бяха се срещнали в социалния отдел на университета. И двете бяха неомъжени, на една и съща възраст и работеха в области, в които традиционно доминираха мъжете. Започнаха да излизат заедно — посещения в местния караоки бар, късни вечери след сесиите, ходене на кино в съботите — и станаха близки приятелки.
— Казах ли ти какво чух от Хироши вчера? — попита Миюки.
— Не! Не си! — Карън се изправи. Хироши Таката, също преподавател в университета, бе годеник на Миюки, но нейните успехи бяха породили професионална ревност, довела до проблеми във връзката им. Преди две години той внезапно бе развалил годежа и се бе преместил в Кобе. — Копеле! Какво иска?
— Просто се обади, за да ми каже, че той бил добре след земетресенията. Дори не си направи труда да ме попита как съм.
— Да не би да иска да се помирите?
— Как ли пък не! — изсумтя Миюки.
— Май привличаме най-противните мъже — засмя се Карън.
— По-скоро най-безгръбначните.
Карън кимна утвърдително. В Канада бе минала през своята дълга поредица неуспешни връзки — от студени до чисто оскърбителни. Не бързаше да продължи в същия стил. Това бе и една от причините да приеме четиригодишната стипендия в Окинава. Нов град, ново бъдеще.
— И какво мислиш за всичко това? — смени темата Миюки.
— Може ли да е част от изгубената Атлантида на прадядо ти?
— Имаш предвид континента Му? — бавно отвърна Карън.
— Съмнявам се. Пасификът е осеян със стотици други мегалитни паметници — статуите на Великденския остров, каналния град в Нан Мадол, камъните Лате в Гуам, Грамадата в Тонга. Всички те са по-стари от историческите свидетелства за островите. Досега никой не е успял да намери връзка между тях. — Загадката започна да я разгорещява.
— И се надяваш ти първа да го направиш?
— Кой знае какви отговори лежат тук? Миюки я дари с крива усмивка и стана.
— Има само един начин да разберем.
Карън също скочи на крака с подобна усмивка на лицето си.
— И аз така мисля.
Двете продължиха нагоре, без да се разделят, като си помагаха по високите стъпала. Стигнаха до върха за двадесет минути, когато слънцето вече се бе изкачило по-високо. Карън изпълзя първа, като дишаше тежко.
Върхът представляваше една-единствена чудовищно голяма плоча. По повърхността й минаваше дълга пукнатина, която очевидно бе нова — най-вероятно причинена от неотдавнашната сеизмична активност. Карън предположи, че когато са строили пирамидата, плочата е била поставена на върха неповредена. Обърна се бавно. Доколкото можеше да прецени, страните бяха по десет метра. Дебелата цял метър плоча би трябвало да тежи стотици тонове. Как са успели древните строители да я качат дотук?
Миюки се изкатери зад нея и също се огледа бавно във всички посоки. Очите й блестяха.
— Направо изумително.
Карън кимна. Все още бе прекалено зашеметена, за да говори. Отиде до полуразрушения храм в центъра, построен от плочи и базалтови блокове. Можеше да си представи как е изглеждал. Масивна ниска постройка, покрита с плочи. Заобиколи, за да я разгледа от всички страни. Миюки я следваше по петите с видеокамерата в ръце.
Карън огледа внимателно храма. Не беше украсен. Или може би украсата отдавна е била унищожена. Накрая взе решение.
— Влизам вътре.
— Какво? — отпусна камерата Миюки. — Какви ги говориш?
Карън посочи две плочи, които бяха паднали от стените и се подпираха една друга. Между тях имаше тесен отвор, който се спускаше надолу.
— Да не си луда? Не знаеш дали са стабилни тези камънаци! Карън отчупи парче корал, закрепил се между плочите като цимент.
— Щом има корали, значи не са помръдвали от векове. Освен това ще сляза само да хвърля един
