поглед. Ако има някакви релефи или петроглифи, ще са вътре. Запазени от ерозията. — Свали якето си и се отпусна на колене. — Май ще ми е доста тесничко.
Махна колана, за да не и пречи катарамата, после свали кобура и остави пистолета.
— Фенерчето писалка още ли е в чантата ти?
Миюки измъкна мъничко пурпурно флуоресцентно фенерче. Карън го взе, лапна го откъм дръжката и легна по корем.
— Сериозно ли смяташ да го направиш?
В отговор Карън пъхна глава в отвора, насочила фенерчето напред. Запълзя навътре, като се мъчеше да намери с ръце издатини в камъка, но напредваше предимно с краката. Не обърна внимание на надвисналите отгоре й дебели плочи. Навремето бе влизала в пещери, но никога в толкова тесни процепи. Мъчеше се да диша спокойно и си повтаряше да не спира, а просто да продължава напред.
— И краката ти изчезнаха! — извика й Миюки.
Гласът на приятелката й звучеше приглушено. Тялото на Карън плътно опираше в стените на тунела. Откри, че й е трудно да диша. Стените я притискаха. Беше на ръба на паниката, но я потисна. С няколко бързи плитки вдишвания. Нямаше опасност да се задуши.
Продължи напред. Ако се заклещеше, щеше да използва ръцете си, за да се избута обратно. А и Миюки щеше да и помогне, като я издърпа за глезените. Не съществуваше истинска опасност. Въпреки това устата й пресъхна, когато пръстите на краката и започнаха да се пързалят по мокрия камък.
— Как си?
Карън отвори уста да отговори и откри, че няма достатъчно въздух, за да извика.
— Добре съм — думите излетяха като сподавен шепот от устата й, в която все още държеше фенерчето.
— Какво?
Карън протегна ръце напред. Пръстите на дясната й ръка напипаха ръба на плочата. Краят бе близо! Стигна ръба и се издърпа, като си помагаше с крака. Тялото й се плъзна напред. Сърцето вече туптеше в ушите й. Челюстта я болеше от стискането на металното фенерче.
— Хайде, по дяволите! — изруга през зъби тя.
Най-сетне успя да напипа опора и за лявата си ръка. Ухили се, придърпа се напред и най сетне измъкна глава от тунела. Спря да огледа. Лъчът на фенерчето зашари наоколо.
Намираше се в тясно помещение, не по-голямо от половин баня. Онова, което привлече погледа и, бе нещо подобно на олтар в отсрещния край. На пода между водораслите лежаха покрити с раковини урни и парчета от керамични съдове. По ръба на олтара се виеше релефно изображение на змия. Карън проследи тялото й с лъча. Зъбатата й глава бе заобиколена от грива каменни пера. Очите й, направени от червени камъни, отразяваха светлината на фенерчето. Най-вероятно бяха рубини.
Без да се захласва по скъпоценните камъни, тя върна лъча обратно, по-силно впечатлена от перата. Напомняха й за Кетцалкоатл — пернатата змия и върховен бог на маите. Можеше ли това да се смята за доказателство, че маите са построили града?
Изплю фенерчето и като се избутваше с ръце, най-сетне успя да се измъкне от влажния тунел и се озова в помещението. Вдигна фенерчето и се обърна към входа. Миюки трябваше да види това.
Тъкмо се наведе, когато се разнесе изстрел.
Гърмежът изкънтя в малкото пространство, последван от ужасен писък.
Карън се отпусна на колене и се опита да погледне през тунела.
— Миюки!
6.
Задълбаване
За първи път от дванадесет години Джак стъпи на борда на американски военен кораб — при това не някой малък влекач. Излезе от хеликоптера „Сий Найт“ и се озова на летателната палуба с площ почти четири декара. „Гибралтар“ бе дълъг колкото две футболни полета и широк половин поле — чудовищен звяр, задвижван от две машини. Навсякъде по палубата проблясваха огромни цифри — площадки за приземяването на девет вертолета.
Приведе глава и побърза да се отдалечи от хеликоптера. Ревът на перките над главата му бе оглушителен. Въздушната струя почти разкъса незакопчаното му яке. Измъкна се изпод перките и едва не се препъна в една от многото закрепващи скоби. Почувства се като пълен глупак. Грешка на новобранец. Наистина бе минало много време, откакто бе ходил по тази палуба.
Измъкнал се от обсега на смъртоносните перки, Джак най-сетне се изправи и погледна към морето. Едва успя да различи малката точка на „Дийп фатъм“ почти на хоризонта. Докараха го тук за организационна среща, която трябваше да започне по обед. От двете страни на огромния кораб имаше три по-малки разрушителя.
При гледката Джак се намръщи. Чиста демонстрация на сила. Добре че вицепрезидентът не е изпратил цяла бойна група, по дяволите!
Обърна се и погледна към гората от дула, стърчащи от надстройката на „Гибралтар“. Защо е нужна бойна група при наличието на такава огнева мощ? „Гибралтар“ и сам би могъл да се справи с някоя по-малка държавица. Въздушният му контингент се състоеше от четиридесет и два хеликоптера „Сий Найт“, пет прехващача „Хариър“ и шест хеликоптера за борба с подводници. Освен това корабът разполагаше и със собствена защита — ракетни системи земя-въздух „Сий Спароу“, система за близък бой „Фаланкс“, оръдия „Бъшмастър“ и дори противоторпедна система „Никси“. С две думи, повече от достатъчно, за да стовари същински ад върху който и да е враг на Съединените щати.
От лявата му страна забръмча двигател. Платформа елеватор издигна поредния хеликоптер „Сий Найт“ от хангара отдолу. По палубата сновяха мъже и жени в якета на червени и жълти ивици. С приближаването на центъра на катастрофата грамадният звяр започваше да се раздвижва.
Забеляза, че в Кърмовата част има допълнения към летателната палуба — три големи крана и лебедки. Сега разбра една от причините за закъснението на кораба. Очевидно са го подготвили за спасителната операция, преди да тръгне насам.
— Господин Къркланд — разнесе се отсечен глас.
Джак се обърна. Към него се приближаваха трима униформени членове на екипажа. Не познаваше никого от тях, но видя отличителните им знаци. Усети, че инстинктивно се изправя и изпъчва гърди. Водеше ги капитанът на „Гибралтар“.
— Капитан Джон Бренинг — представи се мъжът, когато застана пред Джак. Не протегна ръка, а посочи към спътниците си. — Моят пръв помощник капитан трети ранг Джули Нъдсън и старши офицер Хейуърд Линкълн.
Двамата кимнаха. Жената изгледа Джак от горе до долу, сякаш бе някаква противна буболечка. Чернокожият старши офицер остана невъзмутим и едва кимна.
— Контраадмирал Хюстън желае да се срещне с вас насаме преди срещата. Капитан Нъдсън ще ви заведе до офицерската каюткомпания.
Капитанът и старшият офицер се обърнаха с намерението да тръгнат към главната палуба и хеликоптерите. Жената офицер се завъртя на пети, готова да поведе Джак надолу.
Но Джак остана на място.
— Защо насаме?
Три чифта очи се извърнаха към него. Явно заповедите ям рядко предизвикаха въпроси. Джак устоя на погледите им и зачака отговор, без да помръдне. Слънцето безмилостно блестеше по металната палуба. Джак беше извън обсега на военната йерархия. Беше цивилен. Човек, който сам си е господар.
Капитан Бренинг въздъхна.
— Адмиралът не обясни причините. Просто нареди да ви заведем при него веднага.
— Последвайте ме, ако обичате — обади се Нъдсън с едва доловима нотка на раздразнение в
