Извърна се. Вече не можеше да понася дори собственото си отражение.
Отдавна превърнал се в част от кораба си, Джак долови лека промяна в обичайния шум на двигателите. Намаляваха скоростта. Набързо навлече някаква широка риза и без да я закопчава, отиде бос до вратата. Изненада се, че Робърт Бонацек все още го чакаше.
Биологът изглеждаше нервен, пристъпваше от крак на крак и не смееше да погледне Джак в очите. Бе едва двадесетгодишен — най-младият член на екипажа, но и най-сериозният и мрачният. Рядко се усмихваше. Бе завършил с магистърска степен морска биология на крехката възраст осемнадесет години и последните две години прекара на борда. Работеше върху доктората си. Лиза го наричаше „стара душа, заклещена в младо тяло“. Тази преценка сякаш се потвърждаваше и от факта, че русата му коса бе започнала да оредява.
— Какво има, Робърт? Биологът поклати глава.
— Сам трябва да видиш.
Младежът се обърна и тръгна към вратата за палубата. Джак го последва, като се промъкна през вратата след него.
Макар да се бе спуснало към хоризонта, слънцето го ослепи. Примигна няколко пъти и вдигна ръка, за да вижда. Всички останали членове на екипажа вече се бяха събрали на палубата с изключение на Чарли Мълиър. Джак мерна едрото му тяло зад прозореца на Лоцманската кабина. Геологът му махна с ръка.
Присъедини се към останалите на перилата. Робърт стоеше от едната му страна, а Лиза — от другата.
— Как спа? — попита го лекарката.
— Пробута ми нещо, нали? Тя сви рамене.
— Имаше нужда от малко сън.
Дали да не я скастри? Откъде накъде ще го третира като малко дете! Та той беше проклетият капитан на този кораб! Но вместо това отклони поглед.
Отпред обикновено пустите океански простори бяха претъпкани с кораби — риболовни траулери, товарни кораби, военни катери. По мачтите се развяваха флагове на най-различни държави. Над главите им прелетяха двойка хеликоптери „Джейхоук“. Джак проследи курса им и предположи, че са излетели от военновъздушната база на остров Уейк. Ниско над хоризонта се носеше тумбест С — 130, като очевидно претърсваше района. Вероятно самолетът бе сканирал с хидролокатора си през цялата нощ. Очевидно Американската комисия по безопасност на движението бе мобилизирала всичките си налични ресурси.
Джордж Клейн пристъпи зад Джак. Сякаш бе прочел мислите му.
— АКБД е била доста заета. Впечатляваща мобилизация, като се има предвид колко сме далеч.
Професорът изпуфтя с лулата си, загледан в суетенето наоколо. Като се изключеше лулата, Джордж изобщо не изглеждаше като шестдесетгодишен професор в Харвард. Бе твърде мускулест за годините си и облечен само по шорти. Рошавата му бяла коса се развяваше на слабия бриз. Джак винаги си бе мислил, че Джордж поразително напомня за Жак Кусто.
— Каква е тази миризма? — обади се Кендъл Макмилън и сбърчи нос.
Джак също усети острия мирис.
— Разлято гориво.
Едва сега забеляза петното на повърхността пред носа на кораба. Горивото се разливаше като разцъфващо черно цвете. Несъмнено бе станала катастрофа.
Сред петното Джак забеляза няколко олюляващи се на вълните шамандури. Обозначителни, досети се той. Бяха спуснати тук, за да предупредят търсещите, че в района евентуално могат да се открият плаващи тела и останки.
— Трябваше да ме събудите по-рано.
Джордж хвърли поглед към Лиза, която изведнъж започна да проявява подчертан интерес към океана.
— И да се оставя на гнева на Лиза ли? По-скоро бих скочил в басейн с акули. Освен това Чарли се свърза с командващия операцията едва преди час. — Джордж погледна към Джак с вдигнати вежди. — Самият вицеадмирал на Бреговата охрана… е долетял през нощта от Сан Диего. Не бил особено дружелюбен според описанието на Чарли.
— Как трябва да им помогнем?
— Ще стоим в готовност, докато засекат сигналите от черните кутии на Еър Форс 1 и не обявят плана за действие. Очевидно АКБД се интересува единствено от нашия „Наутилус“. Ние оставаме тук, докато им трябва подводницата ни.
— А адмирал Хюстън? — попита Джак. Именно бившият му командир от Военноморските сили им бе наредил да се включат в операцията. — Той тук ли е?
— Трябва да пристигне утре.
— Защо толкова късно?
— Предполагам, че е нужно малко повечко време, за да се задвижат колелата на огромната военна машина. Трябва да пристигне на разсъмване на борда на „Гибралтар“. — Джордж посочи с лулата си напред. — Цялата тази суматоха е само приготовления. Всички трябва да са на линия преди началото на сериозното подводно търсене.
— „Гибралтар“ — промърмори Джак.
— Бил си на това корито, нали?
Джак кимна. Бе служил на борда му цели седем години. „Гибралтар“ бе плаващ хангар за вертолети клас „Оса“, един от най-големите съдове във флота, превъзхождан само от гигантските самолетоносачи. Корабът бе част от прочутите „Алигатори“ — специална част, съчетаваща бойната мощ на морската пехота и скоростта и подвижността на флота.
— Вижте — обади се Робърт и посочи с ръка.
Сред шамандурите се носеше някакво парче. Само миг преди това го нямаше там. Явно току-що бе изскочило на повърхността. Джак присви очи.
— Дайте ми бинокъл.
Робърт забързано се отдалечи и след малко се върна с една „Минолта“. Джак вдигна бинокъла към очите си. Отне му известно време да фокусира изображението. Беше облегалка от самолетно кресло. Президентската емблема се открояваше с яркосиния си цвят на тъмночервения фон.
Внезапно надигнала се вълна преобърна седалката. Мярна се бледа плът. Безжизнено отпусната ръка. След това всичко изчезна.
— От катастрофата ли е? — попита Робърт.
Джак не можеше да отговори. Пред очите му преминаваше собственото му премятане във въздуха преди дванадесет години. Катастрофата на „Атлантис“. Гледката уцели прекалено близко до раната.
— Джак, добре ли си? — докосна рамото му Лиза.
Той свали бинокъла, пребледнял и треперещ.
— Не трябваше да идваме тук. Нищо добро няма да излезе от това.
4.
Обвинения
Дейвид Спенглър чакаше пред Овалния кабинет. Около него — дори в този късен час — Западното крило на Белия дом гъмжеше от асистенти, служители и куриери. Суетнята не се ограничаваше единствено до Пенсилвания авеню. Целият Белтуей беше под пара — провеждаха се безброй пресконференции, извънредни заседания в Капитолия, из всички помещения се носеха безброй слухове и препирни.
Целият този пандемониум бе заради загубата на един-единствен човек — президента Бишоп.
Самият Дейвид бе пристигнал сутринта със специален полет от Турция. Той и екипът му бяха изтеглени преждевременно от мисия по иракската граница, но все още не му бяха казали защо.
— Желаете ли кафе, сър? — попита една помощница с поднос.
Отговори на плоскогърдото момиче с едва забележимо поклащане на глава.
