Седнал сковано и без да помръдва в тапицирания стол, Дейвид продължаваше да изучава помещението, като улавяше всичко около себе си — подхвърлени шеги, части от вицове, лек полъх на парфюм. Дишаше дълбоко. Във въздуха витаеше някаква възможност.
Собственият му шеф, директорът на ЦРУ Никълъс Ружиков, беше на среща с новия лидер на Съединените щати — вицепрезидента Лоурънс Нейф.
Всички членове на бившия кабинет на Бишоп се срещаха на четири очи с Нейф. Кой ли щеше да бъде изхвърлен? Кой ще запази работата си? Из правителствените зали слуховете се разпространяваха като пожар. Много добре се знаеше, че между бившия президент и заместника му имаше същинска пропаст по отношение на политическите възгледи. Нейф бе включен в предизборната кампания само като маневра за спечелване на Юга. След изборите между двамата непрекъснато прехвърчаха искри. Дейвид подозираше, че този ден задникът на Нейф е целуван повече от когато и да било — но не и от шефа на ЦРУ. Нейф и Ружиков винаги са били близки приятели — състуденти от Йейл и съмишленици, когато ставаше въпрос за разчистване на сметки с чужди агресори.
Веднъж Дейвид се бе ръкувал с Нейф в Белия дом. Стори му се, че човекът е слаб и непочтен като всеки политик — само фалшиви усмивки и благосклонно-снизходителни погледи. Но по негово мнение Нейф бе за предпочитане пред бившия обитател на Белия дом. Президентът Бишоп бе прекалено миролюбив и склонен на отстъпки пред китайците, докато Нейф клонеше към твърдолинеен подход.
Секретарката на вицепрезидента пишеше нещо на компютъра си. На ухото й бе закрепена слушалка на диктофон.
Докато чакаше края на срещата, Дейвид забеляза, че жената го поглежда от време на време и тайно и срамежливо се усмихва, когато очите им се срещнат. Беше свикнал с подобни реакции от страна на жените. Бе висок, раменете му бяха широки и яки, русата му коса бе подстригана късо и подхождаше на изсечените черти на лицето му, а кожата му бе бронзова от годините, прекарани под слънцето в различни далечни страни. Последната мисия преди прекъснатата в Турция бе в Ливан, където той и групата му се погрижиха за един местен терорист с обичайната акуратност — елиминираха семейството му и пуснаха запалителни гранати в хотела, с което заличиха всички следи. Операцията бе чиста.
Кръвта му закипя от гордост при мисълта за групата. Внимателно бе подбрал и обучил всеки от хората си. Знаеше, че са готови да умрат за него. „Омега“ бе една от най-успешно действащите специални части. Жертвите им вече бяха над хиляда.
Телефонът на бюрото на секретарката избръмча. Дейвид погледна към нея. Тя вдигна слушалката.
— Да, сър. Веднага, сър.
Затвори и вдигна очи към Дейвид.
— Президентът… — усети грешката си и пламна. Формално Нейф още не бе положил клетва. Нямаше конкретни доказателства за смъртта на Бишоп. — Вицепрезидентът ви вика в Овалния кабинет.
Дейвид плавно се изправи. Единствено бръчката на челото му издаваше изненадата от поканата.
Секретарката посочи вратата и отново се върна към заниманието си. Той прекоси помещението, като се чудеше защо го викат на срещата. Вратата отвори агент на тайните служби, но Дейвид дори не го забеляза.
Направи три крачки навътре и застана мирно до ръба на кръглия килим, върху който бе изобразена емблемата на президента. Орелът сякаш се взираше в него, както и двамата мъже в кабинета. Шефът му бе седнал в кресло пред бюрото. Бившият морски пехотинец, макар с посивели коси и наближаващ шейсетте, бе жилав и издръжлив, както по време на службата. Студените му сини очи бяха непроницаеми. Дейвид дълбоко уважаваше Ружиков.
— Заповядайте, командир Спенглър — каза вицепрезидентът и го покани с жест, докато вратата се затваряше зад гърба му. Лоурънс Нейф стоеше прав, облегнат на ръба на огромното бюро. На външен вид бе пълна противоположност на шефа на ЦРУ. Чертите на лицето му бяха меки — дебели устни, начало на двойна брадичка, влажни очи. Шкембето му леко провисваше над колана, а кафеникавият цвят на косата му — доколкото все още я имаше — очевидно се дължеше на някакви оцветители. — Моля, седнете.
Дейвид отсечено кимна и пристъпи навътре, като запази стегната стойка.
Вицепрезидентът заобиколи бюрото и се настани непринудено в креслото, сякаш го бе правил хиляди пъти досега. Побутна някаква папка.
— Господин Ружиков ми разказа много за подвизите на екипа ви. — Очите му се вдигнаха изпитателно към Дейвид, който продължаваше да стои прав. — Моля, седнете — повтори Нейф, този път с леко раздразнение.
Дейвид погледна към шефа на ЦРУ, който му посочи съседния стол. Седна с изправен гръб, без да докосва облегалката. Подозрително и нащрек.
— Група „Омега“ е служила добре на страната, независимо дали обществото знае за това или не — продължи Нейф.
— Благодаря, сър.
Нейф се облегна назад в креслото и скръсти пръсти върху шкембето си.
— Четох доклада за Сомалия. Чудесна работа. Не можехме да позволим издаването на комунистически вестници в такъв взривоопасен район.
Дейвид кимна. Четиринадесет мъртви. Всичко бе нагласено така, че да прилича на масово самоубийство. Операцията бе изпипана до съвършенство — дискредитира комунистическите бунтовници и сложи край на заплахата от метеж. Освен членовете на група „Омега“, истината знаеха само двама души. В момента те бяха в тази стая.
— Обсъждахме нова мисия за вас. Смятаме, че вие и хората ви сте идеални за целта.
Мълчаливият въпрос увисна във въздуха.
— Както кажете, сър — отвърна Дейвид.
Отговорът му предизвика лека усмивка върху лицето на Нейф, отново с ледения намек за снизходителност.
— Отлично! — Вицепрезидентът се изправи в креслото, взе папката и я подаде на шефа на ЦРУ. — Заповедите и подробностите са тук.
Никълъс Ружиков на свой ред предаде папката на Дейвид. Така се запазваше веригата на командването. Ако станеше нещо непредвидено, Дейвид с пълно основание би могъл да заяви, че е получил заповедта от шефа на ЦРУ, а не от вицепрезидента.
Остави папката в скута си.
Шефът му заговори за първи път, като описа най-общо мисията. Нейф запази мълчание, облегнат в креслото с ръце на корема.
— Както знаете, китайците са трън в очите ни от десетилетия. Докато се мъчим да ги вкараме в двадесет и първия век с всякакви помощи и търговски привилегии, в отговор на това те стават все по- войнствени и неотстъпчиви.
— Искат да захапят ръката, която ги храни — обади се Нейф.
— Именно. Докато правителството ни се кланяше до земята на комунистическите лидери, китайците ставаха все по-силни — трупат нови запаси от ядрени оръжия, крадат тайни за междуконтиненталните ракети, увеличават флота си и разширяват морското си присъствие. Само за десет години се превърнаха от поредната комунистическа напаст в заплаха от глобален характер. На това трябва да се сложи край.
Дейвид усети как пръстите му се впиват в облегалките на стола. Не можеше да има по-верни думи от казаните. Кимна отсечено.
— Да, сър.
Ружиков хвърли бърз поглед към Нейф, след което отново се обърна към Дейвид.
— Обществената нагласа обаче не подкрепя подобни действия. Средният американец се интересува предимно от цената на акциите си и от телевизионните програми. Конфронтацията с Китай не е сред приоритетите му. Всъщност обратното е по-вярно. Станали сме самодоволни. Ако искаме да обуздаем тази надигаща се вълна на комунизъм, тогава нагласата също трябва да се промени.
Дейвид кимна в знак на разбиране.
Ружиков го изгледа изпитателно, след което продължи:
— Знаете за мобилизацията, свързана с търсенето на Еър Форс 1.
Дейвид не отговори. Думите на шефа на ЦРУ не бяха въпрос. Разбира се, че знаеше за мобилизацията.
