разказваше за него… дори ми четеше части от дневниците му за лека нощ. Именно те ме запалиха по Южния Пасифик.
— И смяташ, че Драконите могат да докажат лудите идеи на прадядо ти?
— Кой знае? — сви рамене Карън.
— Продължавам да смятам, че всичко това си е чисто гонене на вятъра.
Карън отново сви рамене. Гонене на вятъра ли? Случвало се е в семейството ми, горчиво си помисли тя. Преди двадесет години баща й напусна жена си и малките си дъщери, за да преследва мечтата си за нефт и богатства в Аляска. Повече не чу нищо за него — с изключение на документите за развод, които пристигнаха по пощата година по-късно. След изчезването му лишенията направо изсмукаха живота от дома им. Майка й, останала сама да се грижи за двете си дъщери, вече нямаше време за мечти, захвана се с една тъпа и монотонна работа като секретарка и си уреди още по-монотонен втори брак. Емили, по-голямата сестра на Карън, след завършването на гимназията се премести в затънтеното градче Мууз Джау. Беше бременна с близнаци.
Карън обаче бе наследила от баща си страстта към приключения и не можеше да остане на едно място. Между смените като келнерка в „Летящата пъстърва“ и благодарение на няколкото оскъдни стипендии тя успя да се запише в университета в Торонто и да се дипломира в Британска Колумбия. Така че никой от познатите й не се учуди особено, когато Карън Грейс се озова на другия край на Тихия океан. Но бе научила още едно важно нещо след изчезването на баща си и всеки месец изпращаше запис на сметката на майка си. Макар да бе наследила кръвта му, не можеше да приеме студеното му сърце.
Глас от капитанската кабина привлече вниманието й.
— Йонагуни! — извика капитанът през тътена на двигателя и посочи към големия остров от лявата страна.
Гемията направи широк завой около южния му бряг.
— Стигнахме — каза Карън и засенчи очите си. — Това е остров Йонагуни.
— Нищо не виждам. Сигурна ли си…
Точно тогава ги видяха зад високите скали, на не повече от стотина метра навътре в морето, обвити от сутрешната мъгла — две пирамиди, издигащи се над вълните, с покрити с водорасли стъпаловидни тераси. С приближаването започнаха да различават отделни детайли. По стъпалата на пирамидите се разхождаха бели жерави и ловяха оказалите се на сухо морски таралежи и раци.
— Истински са — обади се Карън.
— И това не е всичко — добави Миюки. Гласът и бе изпълнен с благоговение.
Докато малкото корабче кръжеше около острова, мъглата започна да се разсейва и гледката стана по- ясна. Покрай пирамидите над вълните се издигаха редици покрити с корали колони и сгради без покриви. В далечината се виждаше базалтова статуя на облечена в роба жена, потопена до кръста в морето. Каменната й ръка бе вдигната, сякаш ги викаше на помощ. Още по-нататък купчини от съборени тухли и напукани каменни обелиски се спускаха към дълбините на Пасифика.
— Мили Боже! — възкликна Карън в захлас.
Заедно с Драконите от дъното се бе издигнал цял древен град.
3.
Останките
Джак се бе изтегнал мързеливо в креслото си на капитанския мостик на „Дийп фатъм“, вдигнал босите си крака на съседния стол. Беше облечен в бяла памучна риза и червен бански „Найки“. Макар че в помещението имаше климатик, не му пукаше. Наслаждаваше се на влагата и горещината.
Едната му ръка бе лениво отпусната върху руля. „Дийп фатъм“ плаваше на автопилот, откакто вчера бяха напуснали мястото на потъналия „Кочи Мару“, но Джак се чувстваше много по-комфортно с ръка на руля. Неясна недоверчивост към автоматиката. Обичаше да държи нещата под непосредствен контрол.
Седеше и дъвчеше края на висящата от устата му пура. Кубинска „Ел Президенте“. Едно димно колелце лениво заплува към отворения прозорец. Зад гърба му от компактдисковата уредба „Сони“ се разнасяха нежните звуци на „Концерт за кларинет в А мажор“ от Моцарт. Нищо друго не му трябваше — само открито море и хубав кораб под негово управление.
Но днес нещата не стояха точно така.
Джак хвърли поглед към показателите на „Нортстар 800 GPS“. При сегашната скорост щяха да стигнат на местоназначението си след около три часа.
Изпусна струя дим и се загледа през прозореца към горната палуба. Разбираше защо корабът му бе призован на помощ за търсенето на Еър Форс 1. „Дийп фатъм“ бе най-близкият спасителен кораб, екипиран със средства за потапяне на големи дълбочини. По договор бяха длъжни да се озовават при критични ситуации.
Но макар да знаеше задълженията си, това не означаваше, че трябва да ги харесва. Извади пурата от устата си и яростно я изгаси в пепелника. Това бе неговият кораб.
Преди дванадесет години с парите, които получи като обезщетение от „Дженеръл Дайнамикс“ след катастрофата със совалката, Джак бе купил на търг „Дийп фатъм“. Двадесет и пет метровият кораб бе построен първоначално като изследователски съд за институт Уудс Хол през 1973 г. Като добавка към цената се наложи да вземе голям заем, за да превърне остарялото изследователско корито в модерен спасителен кораб — да го снабди с хидравличен товарителен кран, да заздрави носещите ребра така, че да имат капацитет 5 тона, както и за основен ремонт на дизеловия двигател марка „Катерпилър“. Смени навигационните прибори и приведе „Дийп фатъм“ в състояние да действа седмици без външна помощ. Добави стабилизатори „Наяд“, компресор за гмуркане „Бауер“ и водни пречистватели „Вилидж Марийн“.
Това му бе струвало всичките спестявания, но накрая „Дийп фатъм“ се превърна в негов дом и свят. През годините успя да събере около себе си група учени и ловци на съкровища. Те станаха неговото семейство.
И сега, дванадесет години по-късно, го бяха призовали да се върне отново в света, който бе оставил зад гърба си.
Вратата изскърца и се отвори. В капитанската рубка нахлу свеж бриз.
— Джак, какво правиш тук?
Беше Лиза. Докторката се намръщи, докато влизаше. Носеше само шорти и горнище от бански и видът й не отговаряше на представата за опитен медик изследовател. Кожата й беше придобила шоколадов цвят, а дългата й руса коса бе съвсем избеляла през месеците, прекарани под яркото слънце. Изглеждаше като момиче от крайбрежието, което търси да се завърти около някой мускулест сърфист. Но Джак знаеше истината. Никъде в открито море не можеше да се намери по-добър лекар.
Лиза задържа вратата, за да влезе още един член на екипажа. Едра немска овчарка се вмъкна в помещението и се настани до Джак, за да си изпроси почесване зад ухото. Кучето бе родено на борда по време на една ужасна буря в Южнокитайско море. Майка му го беше изоставила и Джак пое грижите за него. Това се бе случило преди почти девет години.
— Елвис се тревожеше за теб — каза Лиза, избута краката на Джак от съседния стол и седна.
Джак потупа кучето и посочи към кедровата постелка в ъгъла.
— Лягай — нареди той.
Елвис прекоси помещението и се отпусна на постелката си с дълбока въздишка.
— Като стана въпрос за лягане — обади се Лиза, — сещам се, че би трябвало някой да те е сменил по изгрев слънце! Трябваше да се опиташ да заспиш.
— Не бих могъл да заспя. И реших, че поне мога да свърша нещо.
Лиза бутна пепелника настрана, за да направи място за керамичната чаша, която носеше със себе си. Хвърли поглед върху навигационните уреди. През петте години пътешествия с „Дийп фатъм“ се бе превърнала в доста опитен лоцман.
— Изглежда ще пристигнем на мястото на срещата след по-малко от три часа. — Тя погледна Джак в очите. — Май все пак няма да е зле да поспиш малко. Чака ни тежък ден.
