забързано. Ако ги хванеха, и двете рискуваха да бъдат изхвърлени от университета. Е, може би на Миюки ще и се размине, помисли си Карън. Приятелката и бе сред най-често издаваните и награждавани професори. Радваше се на международна известност и бе първата жена, номинирана за Нобелова награда в областта на компютърните науки. Именно затова Карън не бе възразила, когато Миюки реши да тръгне с нея. Ако ги хванеха заедно, авторитетът и известността на Миюки можеше да смекчи последиците за самата нея. Поне така се надяваше.
Погледна часовника си. Щяха да стигнат точно навреме. Пътищата бяха сравнително чисти. Тази част от града бе леко засегната от земетресенията — изпочупени прозорци, напукани основи и само няколко срутени сгради. Слаби поражения в сравнение с другите квартали, които бяха изравнени със земята.
— Няма да успеем — обади се Миюки и намести чантата с фотоапаратите на рамото си.
Макар че Карън носеше един евтин „Кодак“ в джоба на якето си, Миюки бе настояла за пълно оборудване — цифрови и полароидни фотоапарати, видеооборудване, дори малък Палм-компютър. Всичко това бе натъпкано в рекламна чанта с логото на списание „Тайм“.
Карън взе чантата от приятелката си и я преметна през рамо.
— Напротив, ще стигнем — отговори тя и ускори крачка. Миюки, която бе с цяла глава по-ниска, трябваше да подтичва, за да не изостава.
Стигнаха до края на улицата. Заливът Наха започваше само стотина метра нататък по следващата пресечка. Карън предпазливо погледна зад ъгъла. Улицата бе празна. Продължи, следвана по петите от Миюки. Мирисът на море се засили — мирис на сол и водорасли. Не след дълго се появиха светлините на пристанището. Окуражена, Карън продължи още по-бързо напред.
Намираше се в края на улицата, когато я стресна рязка команда:
— Йобитомеру! Стой!
Ярък лъч я заслепи и тя замръзна на място.
От сянката между две сгради излезе тъмна фигура. Светлината се измести надолу — достатъчно, за да може Карън да разпознае униформата на американски моряк. Той насочи лъча за миг към Миюки, след което освети улицата в двете посоки. От прикритието си във входа на сградата се появиха още двама моряци. Очевидно се бяха натъкнали на един от мотаещите се американски патрули. Първият моряк пристъпи напред.
— Говорите ли английски?
— Да — отговори Карън.
Той като че ли се отпусна и насочи лъча на фенерчето надолу.
— Американка ли сте?
Карън се намръщи. Вече бе свикнала с подобна реакция.
— Канадка.
Морякът кимна.
— Все тая — промърмори той и направи знак на спътниците си да продължат нататък по улицата. — Връщайте се към базата — каза им той. — Тук всичко е под контрол.
Другите двама преметнаха пушките си обратно на раменете и тръгнаха, но не и преди да огледат хубаво двете жени. Единият промърмори нещо, което предизвика смях и последен похотлив поглед към Миюки.
Карън скръцна със зъби. Макар и да не беше вътре в нещата, неофициалната представа на флота за контрол звучеше гадничко.
— Дами, не знаете ли за полицейския час?
— Какъв полицейски час? — опита се да изглежда объркана Карън.
Морякът въздъхна.
— Не е безопасно за две жени да излизат сами по такива места. Ще ви изпратя. Къде сте отседнали?
Карън смръщи чело, опитвайки се да измисли подходящ отговор. „Време е за импровизации.“ Смъкна чантата от рамо и посочи голямата емблема на „Тайм“.
— Ние сме нещатни сътрудници на списанието. — Извади университетската си лична карта и я размаха пред лицето му. Изглеждаше съвсем достоверна, а японските йероглифи бяха повече от нечетивни. — Акредитивите ни са потвърдени от местните власти.
Морякът се наведе по-близко и сравни лицето на Карън със снимката в картата. Кимна в знак на одобрение. Мъжкарското му самочувствие бе прекалено силно, за да признае, че не може да чете на японски.
Карън прибра картата си, като се мъчеше да изглежда колкото се може по-делово. След това представи Миюки.
— Тя е моята свръзка и фотограф. Събираме снимки от различните острови. Корабът ни тръгва по изгрев към външните острови и Тайван. Наистина нямаме много време.
Морякът все още я гледаше подозрително. Малко оставаше да повярва на думите й, но все още не се колебаеше.
Преди Карън да продължи натиска си, Миюки се пресегна, разкопча чантата и извади цифровия фотоапарат.
— Всъщност донякъде извадихме късмет, че попаднахме на вас — каза тя на безупречен английски. — Мис Грейс тъкмо спомена, че страшно й се иска да снима някой от военните. Да покаже как Съединените щати помагат за опазването на реда в това хаотично време.
Обърна се към Карън и кимна към моряка.
— Какво ще кажете?
Карън бе шокирана от неочакваната дързост на дребната компютърна специалистка. Докато кашляше, за да прочисти гърлото си, мислеше трескаво.
— Ъъъ… да, за приложението за американските умиротворителни сили. — Наклони глава настрани и замислено огледа мъжа. — Има онова типично американско изражение, което търсим.
Миюки вдигна фотоапарата и го насочи към моряка.
— Какво ще кажете да се видите в списанията из цялата страна?
Очите му се разшириха.
— Сериозно?
Карън скри усмивката си. Не познаваше нито един американец, който да не си загубва ума от тайнството на известността. При внезапно открилата се възможност за влизане в този бленуван кръг всякакъв разум отиваше на заден план.
Миюки обиколи моряка и го огледа от няколко различни ъгъла.
— Не мога да гарантирам нищо. Всичко зависи от редакторите.
— Ще направим няколко снимки — обади се Карън. — Поне една със сигурност ще мине през цедката.
Тя направи рамка пред очите си към моряка, сякаш го гледаше на снимка.
— „Американски миротворец“… Мисля, че наистина ще се получи.
Миюки започна да снима, като караше моряка да заема най-различни пози. Накрая прибра фотоапарата и си записа името и номера му.
— Ще ви пратим формуляра по факса. Но, Хари, ще трябва да го върнете в Ню Йорк преди края на седмицата.
— Разбира се — енергично закима мъжът. Карън погледна към изсветляващото небе.
— Миюки, трябва да тръгваме. Журналистическият кораб ще отплава всеки момент.
— Ще ви изпратя. И без това съм към залива.
— Благодаря, Хари — каза Миюки. — Ако ни изпратиш до втория пристан, ще бъде чудесно.
Тя му се усмихна лъчезарно, след което се обърна към Карън и завъртя очи.
— Да тръгваме.
Водени от моряка, те забързаха към залива. Сивкавото разсъмване караше водата да изглежда като от матово сребро. Сред пилоните и лодките на кейовете се рееха чайки. Навсякъде се виждаха разрушени съдове, които се бяха блъснали във вълноломите и рифовете по време на земетресението. Крановете и тежките машини вече бяха заели позиция за разчистване. Пристанището беше жизненоважно за острова и трябваше да се освободи възможно най-бързо.
