— Нарежда ли? — прекъсна го Джак и стисна юмруци. — Кажи му да вземе заповедта и да си я натика…
— Имало е самолетна катастрофа — прекъсна го на свой ред Джордж. — Събират кораби за спасителна операция.
Джак прехапа устни. Военноморските сили имаха право да изискват сътрудничество от негова страна. „Дийп фатъм“ бе регистриран като спасителен кораб. Въпреки това усети, че ръцете му треперят.
В съзнанието му ярко пламнаха образи и емоции от миналото. Спомни си благоговението при вида на совалката „Атлантис“, проблясваща под слънчевите лъчи във Флорида. Гордостта, когато разбра, че ще бъде първият тюлен от Военноморските сили, който ще полети с тази птица. Но сред тези приятни спомени се прокрадваха и сенки — пламъци, изгаряща болка… облечена в ръкавица ръка, протегната към него, викове… разтърсване, въртене… безкрайно пропадане…
Седнал удобно в „Наутилус“, на Джак изведнъж му се стори, че пропадането продължава.
— Чу ли ме, Джак?
Така трепереше, че не можеше дори да си поеме дъх, камо ли да отговори.
— Джак, катастрофиралият самолет е… Еър Форс 1.
2.25 юли, 06:30.
Наха, префектура Окинава, Япония
Приклекнала зад контейнера за отпадъци, Карън Грейс правеше всичко възможно да избегне военния патрул. Скри се, когато пред нея изникнаха двама спокойно разхождащи се въоръжени мъже в униформи и с фенерчета в ръце. Единият спря, за да запали цигара. Затаила дъх, Карън се молеше да я отминат. Пламъкът на кибритената клечка бе осветил нашивката на ръкава — „ВМС на САЩ“.
След земетресенията предния ден във всички префектури на Япония бе обявено военно положение, включително по южната верига острови, сред които бе и Окинава. Из целия град и околностите му бяха плъзнали грабители. Заради огромните разрушения и настъпилия хаос местните власти се бяха обърнали за помощ към американските военни бази, за да могат да разчистят и предпазят разрушения град и да спасят оцелелите.
Бе обявен полицейски час от залез до изгрев слънце. Карън го бе нарушила. До изгрева на слънцето оставаше още час и половина.
„Хайде… продължавайте нататък“ — мислено ги отпрати тя.
Единият от мъжете сякаш я чу, вдигна фенерчето си и освети алеята. Карън замръзна, стиснала силно очи. Страхуваше се, че и най-малкото движение ще привлече вниманието му. Бе облечена в тъмно яке и широки черни панталони, но й се искаше да беше покрила с нещо русата си коса. Чувстваше се незащитена и бе сигурна, че всеки момент ще я видят. Най-сетне светлината изгасна.
Отвори очи. Дочу мърморене, последвано от рязък смях. Някаква мръсна шега. Двамата продължиха обиколката си. Карън с облекчение облегна гръб на металния контейнер.
— Отидоха ли си? — разнесе се шепот от сенките.
Карън се изправи.
— Да, но се разминахме на косъм.
— Не трябваше да го правим — изсъска съучастникът й, като се измъкваше от тъмното.
Карън помогна на Миюки Накано да излезе навън. Приятелката й тихо изруга — доста убедително, като се имаше предвид, че английският не и бе матерен език. След като напусна преподавателското си място в японския университет, Миюки бе работила две години в интернет фирма в Пало Алто и бе овладяла много добре английски. Дребната японка очевидно не се чувстваше на мястото си, докато изпълзяваше от купчината стари вестници и гниещи зеленчуци. Миюки почти не напускаше стерилната си компютърна лаборатория в университета в Рюкю и рядко ходеше облечена в нещо различно от колосана и току-що изгладена бяла престилка.
Тази сутрин обаче беше различно.
Миюки бе облечена в тъмночервена блуза и черни джинси, вече доста позацапани. Абаносовочерната и коса бе стегната в консервативна опашка. Хвана листо спанак от блузата си и го изхвърли с погнуса.
— Ако не беше най-добрата ми приятелка…
— Зная… и ти се извинявам за стотен път — Карън се извърна. — Но нямаше нужда да идваш с мен.
— И да те оставя самичка да скиташ из Наха и да се натъкнеш на кой знае какви негодници? Просто е опасно.
Карън кимна. Последните думи бяха самата истина. Из опустошения град се чуваха сирени. Нощното небе се озаряваше от кръстосващите прожектори на временните лагери. Въпреки полицейския час отвсякъде се чуваха викове и изстрели. Карън не бе очаквала, че ще завари града обхванат от такъв хаос.
— Кой знае що за хора ще ни чакат? — продължи да мрънка Миюки. — Търговци на роби? Контрабандисти на наркотици?
— Просто местен рибар. Само гарантира за него.
— И ти ще се довериш на думата на един изкуфял портиер? Карън извъртя очи. Миюки можеше да пробие дупка и в закалена стомана.
— Само е всичко друго, но не и изкуфял. Щом казва, че рибарят може да ни откара да видим Драконите, значи е така. — Разтвори леко якето си и показа черен кожен кобур.
— А и имам това.
Дръжката на 38 — калибров автоматичен пистолет се подаваше изпод мишницата й.
Очите на Миюки се разшириха и тя пребледня.
— Носенето на оръжие е в нарушение на японските закони. Откъде…
— В моменти като този всяко момиче има нужда от малко повече средства за самозащита.
Карън се прокрадна до края на пресечката и погледна към улицата.
— Чисто е.
Миюки я последва, като се криеше в сянката й.
Карън водеше, едновременно развълнувана и неспокойна. Погледна към небето. След час щеше да е светло. Въпреки полицейския час тя бе твърдо решена да не пропусне срещата. Такава възможност изникваше веднъж в живота.
Преди три години бе дошла тук от Британска Колумбия, за да продължи обучението си в университета в Рюкю и да довърши доктората си върху микронезийските култури. Търсеше следи за произхода и миграцията на ранните полинезийци. Докато учеше, Карън чу за Драконите на Окинава — две потънали пирамиди, открити през 1991 г. недалеч от брега от Кимура Масаки, професор по геология в университета в Рюкю. Той ги бе сравнил с пирамидите, издигнати от древните маи в Централна Америка.
Карън бе настроена скептично до момента, когато видя снимките — две стъпаловидни пирамиди с плоски върхове, издигащи се на двадесет метра над песъчливото дъно. Заинтригува се на мига. Дали не е имало някакви връзки в древността между маите и полинезийците? През изминалото десетилетие продължаваха да се откриват и други потопени структури недалеч от съседните острови, които се простираха на юг до Тайван. Скоро стана трудно да се разделят фактите от измислицата, естествената топография от издигнатата от човешка ръка постройка.
А сега сред рибарите от Рюкю се разпространяваше най-новата вест: „Драконите се надигат от морето!“ Независимо дали бе истина или не, Карън не можеше да пропусне възможността да види пирамидите с очите си. Един местен рибар, когото бяха натоварили да снабдява с медицински принадлежности и други помощи съседните острови, й бе предложил да я откара до мястото. Но смяташе да отплава на разсъмване — със или без нея. Това бе причината за ранното каране на велосипед от университета до покрайнините на Наха, последвано от играта на котка и мишка с полицията и военните патрули.
Карън продължи по улицата. Усещането, че отново се движи, я ободряваше. Утринният бриз разрошваше разпиляната й руса коса. Махна немирните кичури от лицето си и продължи да крачи
