„Наутилус“ нагоре и напред към по-студените води с максималната скорост от четири възела7.
Обърна се и погледна назад.
— Мамка му!
Предната част на „Кочи Мару“ се бе разтопила наполовина в езерото от магма. Огнените цепнатини бяха станали още по-широки. Но най-зловещата гледка представляваше дъното. То се издуваше като мехур, който ще се пръсне всеки миг. Джак натисна и двата педала до пода и рязко насочи подводницата към далечната повърхност. Изхвърли целия баласт. Двигателите завиха от напрежението.
— Мамка му, мамка му, мамка му… — ругаеше монотонно той.
— Джак, нещо се случва. Показанията…
Чу го, преди да го усети. От хидрофоните се разнесе чудовищен рев, подобен на гръмотевичен тътен. След това ударната вълна настигна подводницата и я запремята във всички посоки.
Главата му се удари в акрилния купол. Докато се мъчеше да се задържи, пред очите му попадна морското дъно.
Под него бе зейнала огнена рана, бълваща магма. Пръските се носеха нагоре към него. Намираше се точно над кратера на изригнал вулкан. Докато изгубилата управление подводница се мяташе във всички посоки, водата около Джак започна да кипи. Мехури с размерите на „Наутилус“ се пукаха около съда и нанасяха удари като някакви гигантски юмруци.
Джак правеше всичко възможно да поддържа някаква посока, но без успех. Усети в устата си вкус на кръв. Закрещя, мъчейки се да предупреди „Дийп фатъм“. Но единственият отговор бе пращене.
Сякаш цяла вечност прекара в борба с управлението, носен от верига мехури нагоре към повърхността. Трябваше да се измъкне от вулканичния поток. И докато корабът му се мяташе напред-назад, той се сети. За да се спаси от мъртвото вълнение, плувецът не трябваше да му се съпротивлява.
Вдигна крак от десния педал и остави да работят само левите дюзи. Вместо да се мъчи да спре въртенето, накара подводницата да се завърти още по-бързо. Не след дълго центробежните сили го притиснаха към левия борд. Въпреки това не престана да натиска педала.
— Хайде… хайде…
Един от огромните мехури удари кила. Въртящата се подводница вдигна нос нагоре. От внезапната промяна в посоката „Наутилус“ изхвърча от потока мехури като изстрелян с прашка камък.
Когато мятането позатихна, Джак се върна обратно на седалката си и заработи с педалите. Въртенето спря. Той въздъхна с облекчение и се насочи към повърхността. Забеляза, че заобикалящият го мрак се бе сменил със смътен здрач. Погледна нагоре и забеляза неясното петно на далечното слънце.
Пращенето в слушалката изчезна.
— Джак… отговори… чуваш ли ни?
Джак постави обратно микрофона на гърлото си. Беше се отлепил по време на бурята.
— Всичко е наред — дрезгаво отвърна той.
— Джак! — с облекчение възкликна Лиза. — Къде си? Провери дълбокомера. Шестдесет и седем метра. Не можа да повярва на скоростта, с която се издигаше. За щастие налягането в подводницата бе константно — една атмосфера. В противен случай досега щеше да е мъртъв от декомпресията.
— Ще изплавам след около три минути.
Хвърли поглед към компаса и се намръщи. Стрелката продължаваше да се върти бясно, сякаш още се намираше сред мехурите. Почука компаса, но стрелката не спираше. Накрая се отказа и докосна микрофона си.
— Компасът е гръмнал. Не зная къде съм, но веднага щом изляза, ще пусна GPS8 сигнал, за да ме засечете.
— А ти как си? Всичко наред ли е?
— Малко понатъртен и насинен. Нищо сериозно.
— Извади луд късмет, Джак — обади се Чарли. — Особено за човек, под чийто задник е изригнал вулкан. Как ми се иска да можех да го видя…
Джак се ухили. Естествено, раждането на подводен вулкан си е направо върхът на мокрите сънища на всеки геолог. Опипа цицината на главата си и трепна от болка.
— Честно, Чарли, и аз бих предпочел ти да си на моето място.
Водите наоколо променяха цвета си от тъмнопурпурно до светъл аквамарин.
— Излизам — докладва Джак.
— А „Кочи Мару“? — с надежда се обади друг глас.
Джак се изненада, когато разпозна професор Джордж Клейн, историк и картограф в екипа. Професорът рядко излизаше от богатата библиотека на „Дийп фатъм“.
С мъка потисна напиращия стон.
— Съжалявам, професоре. Вече го няма… както и златото.
— Е, какво пък… — разочаровано отговори Джордж след известно мълчание. — Дори не сме сигурни, че товарителницата на „Кочи Мару“ е достоверна. Японците често са фалшифицирали документите, за да запазят пратките в тайна.
Джак си спомни голямата купчина кюлчета.
— Достоверна беше — отговори глухо той.
— Хей, Джак, май не си единственият пораздрусан — обади се отново Чарли. — Отвсякъде получаваме сигнали. Има земетресения и изригвания из целия Пасифик.
Джак се намръщи. Какво му пукаше? Откакто обърна гръб на света преди дванадесет години, останалата част от планетата малко го интересуваше. Единственото, което се бе оказало от значение, бе това изригване. Струваше му не само огромно състояние, а може би дори собствения му кораб.
— Изключвам се — отговори той с тежка въздишка. — Ще изляза след минута.
Гледаше как водата става все по-светла. След малко куполът изскочи на повърхността. Яркото следобедно слънце почти го заслепи. Прикри очи с длан. На запад морето кипеше — потокът мехури маркираше мястото на подводния вулкан. А на югоизток забеляза тъмна сянка. „Дийп фатъм“.
Включи GPS-локатора, облегна се назад и зачака. Нещо проблесна над самата вода и привлече вниманието му. Понадигна се любопитно и посегна към контролерите, за да вдигне двете механични ръце. От Титаниевите им стави закапа вода.
Джак рязко се изправи и отново удари главата си в купола.
— Не може да бъде…
Слънчевите лъчи ярко се отразяваха от двете големи блокчета, стиснати в щипците. Съвсем беше забравил, че ги бе взел, преди да избяга от трюма на „Кочи Мару“. Златните кюлчета бяха очистени от водораслите по време на резкия полет към повърхността и по някаква щастлива случайност бяха останали заклещени в хидравличните хватки. Подсвирна от възхищение.
— Нещата изведнъж приеха по-ярък облик. Отново се разнесе гласът на Джордж: — Джак, уловихме сигнала ти!
— Страхотно! — тържествуващо възкликна Джак, като едва чуваше думите си. — И се погрижете шампанското да е изстудено!
— Ооо… — Гласът на Джордж определено прозвуча объркано. — Добре… Само искам да ти съобщя, че току-що получихме сигнал по Глобълстар.
Джак веднага стана сериозен, усетил скритото напрежение.
— Кой се обади?
Последва дълга пауза.
— Адмирал Марк Хюстън.
Джак се почувства така, сякаш някой го е изритал с все сила в стомаха. Някогашният му флотски командир.
— Ка… какво? Защо?
Беше се надявал никога повече да не чуе това име. Този период от живота му бе приключил веднъж завинаги.
— Нарежда ни да се прехвърлим на други координати. На около четиристотин морски мили оттук, както и…
