операция от апендицит, когато Джак бе съвсем малък. Той нямаше братя и сестри. Едва си я спомняше — за него тя бе само снимки по, стената и откъслечни мъгляви образи в паметта му. Твърдо бе решен да не ги губи заради липсата на пари.
— Винаги мога да се опитам да си продължа стипендията и да изровя още някакви средства — прекъсна мислите му Лиза.
Именно благодарение на правителствените пари бяха успели да наемат „Наутилус“ и да тестват патентованата от тях биосензорна система.
— Няма да стигнат — мрачно промърмори Джак.
Тайно се бе надявал да спечели достатъчно при тази операция, за да може да покрие дълговете си и да финансира бъдещи експедиции за търсене на изгубени съкровища. Разбира се, ако документите на „Кочи Мару“ казваха истината…
Джак пренебрегна предпазливостта и се подчини на сърцето си. Натисна и двата педала и се понесе в стръмна спирала към разбития корпус. Какво щеше да му навреди да хвърли един последен поглед?
Стрелката на термометъра отново започна да пълзи нагоре: 110… 120… 130…
Извърна поглед.
— Джак… датчиците…
— Зная. Просто ще хвърля един поглед по-отблизо. Никакви рискове.
— Поне си постави биосензорния клипс, за да мога да те наблюдавам.
Джак избърса потта от очите си и въздъхна.
— Добре, мамче. — Постави клипса на ухото си. — Сега доволна ли си?
— На седмото небе съм. Гледай да не се убиеш. Джак долови тревога в гласа й.
— И дръж една „Хайнекен“ студена.
— Нямаш проблем.
Стигна дъното и разположи подводницата зад кърмата, с нос към трюма. Огромните ребра и болтове караха подводницата му да изглежда като джудже. Животът процъфтяваше дори тук. Старият корпус, целият потънал в ръжда, се бе превърнал в изкуствен риф за най-различни мекотели и корали.
Издигна се, колкото да се отдалечи от кила, след което обърна подводницата и насочи светлините към трюма. Хвърли поглед към термометъра. 140. Поне корпусът донякъде стабилизираше покачващата се температура. Оттатък тъмното туловище на кораба морето пламтеше в огненочервено, сякаш някъде наблизо от бездната изгряваше слънце. Не обърна внимание на горещината. Гърбът и седалищните му части бяха залепнали за неопреновия костюм.
Повдигна носа на подводницата и насочи ксеноновите прожектори към сърцето на тънещия в мрак трюм. От вътрешността в него се взираха две огромни очи.
Сърцето му подскочи.
— Какво, по дяволите…
В същия миг чудовището се хвърли срещу него от импровизираната си бърлога. Дълго, змиевидно, сребристо. Морската змия се стрелна срещу него с отворена в безмълвен гневен рев паст.
Джак ахна и сграбчи лостовете за управление на хидравличните манипулатори. Размаха Титаниевите ръце в опит да се защити, но бе така шокиран, че почти се провали.
В последния момент чудовището се дръпна настрана и се метна покрай него. Дългото сребролюспесто тяло мина покрай подводницата като някакъв жилав локомотив. Беше дълго най-малко двадесет метра. От движението му мъничкият съд се завъртя на място като тресчица във водовъртеж.
Джак проточи врат и продължи да гледа как съществото изчезва в тъмните води с ударите на заострената си опашка. Чак сега разбра какво бе това. Рядък звяр, но не змия. Очевидно бе изненадано от срещата не по-малко от самия него. Джак с мъка преглътна, като се мъчеше да успокои биещото в гърлото му сърце.
— По дяволите! — изруга той, след като най-сетне успя да стабилизира бясно въртящата се подводница. — Кой казва, че морски чудовища не съществуват?
Слушалката запращя в ухото му.
— Морски чудовища ли? — Отново бе Лиза.
— Риба миньор — обясни той.
— Господи, пулсът ти се ускори почти двойно! Да не би… Прекъсна я гласът на Робърт Бонацек, морският биолог в групата.
— Риба миньор ли? Regalecus glesne? — използва латинското наименование той. — Сигурен ли си?
— Да, при това доста едричка. Към двадесет метра, доколкото можах да преценя.
— Успя ли да я снимаш?
Джак пламна при спомена за паниката си. Като бивш флотски тюлен съзнаваше много добре, че реакцията му при срещата с чудовището далеч не бе от най-героичните. Изтри потта от челото си.
— Не… ъъъ… всичко стана много бързо.
— Жалко. Толкова малко знаем за тях. Никой не е предполагал, че живеят толкова дълбоко.
— Е, тази живее, при това и доста нашироко, бъди сигурен. Направила си е леговище в трюма.
Джак придвижи подводницата напред и отново насочи прожекторите към вътрешността на кораба. Навсякъде лежаха разпръснати и разбити контейнери. Явно „Кочи Мару“ е бил натоварен догоре. Забеляза мястото, което създанието бе избрало за свой дом — разчистено ъгълче недалеч от края на кораба. Внимателно промъкна подводницата в отворения трюм.
В ушите му се разнесе пращене.
— Джак… не зная, човече…
Разпозна гласа на геолога, но връзката бе прекъсната от стените на трюма в момента, когато подводницата се плъзна вътре. Явно дори патентованата дълбоководна радиостанция не можеше да се справи с осемсантиметровите метални стени.
Джак докосна микрофона на гърлото си.
— Повтори.
В отговор се чу само пращене.
Намръщи се и отпусна педалите с намерение да обърне и да излезе навън. Точно тогава забеляза ярки отблясъци в дъното на трюма. Насочи лъчите към пода.
Гледката в отсрещния край го накара да подсвирне. Ударите на опашката на рибата миньор при изкачването от гнездото бяха разместили няколко блокчета, почернели от полепналите върху тях водорасли, на върха на една внушителна купчина. Сега се виждаха и блокчетата от вътрешността й.
Златото сияеше на ксеноновата светлина по-ярко и от карибско слънце.
Джак се придвижи малко напред. Не вярваше на късмета си. Щом достигна нужното разстояние, постави ръце върху контролерите на външните хидравлични манипулатори. Беше тренирал доста и се оправяше без проблеми с тях. Протегна механичните щипци на лявата ръка на пълната им дължина от четири и половина метра. Улови едно от черните блокчета и го вдигна пред лъча на прожектора. С другата ръка внимателно разчопли повърхността.
Злато. Нямаше никакво съмнение. Ухили се до уши, взе още едно кюлче с другата ръка и почука по микрофона. Трябваше да съобщи на останалите. Отново се разнесе само остро пращене. Беше забравил за стените на трюма. Пое бавно заднешком, като внимаваше да не се закачи за нещо. В главата му се въртяха няколко възможни сценария за измъкване на находката. Балоните нямате да свършат работа. Трябваше да закачат мрежа за „Наутилус“ и да направят няколко курса.
Най-сетне подводницата мина през отвора и се озова навън. Моментално някой изкрещя в ухото му.
— Изчезвай оттам, човече! Веднага! Джак, разкарай си задника оттам!
Беше Чарли. Изпаднал в паника.
— Какво има? — извика в отговор Джак. Хвърли поглед към външния термометър. Беше стигнал почти до сто и петдесет градуса. Златото така му беше взело акъла, че не бе забелязал повишаването на температурата. — Мамка му!
— Сеизмичната активност се засилва, Джак. Центърът й е точно при теб. Размърдай си задника! Намираш се в шибания епицентър!
Флотското обучение си каза своето. Знаеше кога трябва да се подчинява на заповеди. Насочи
