си и не се отдалечаваше много.
Като стъпваше бавно след старото куче, Джими водеше трима английски туристи, двама мъже и една жена, към върха на Ледената планина — най-високото място на Фокс Айлънд. Гледката оттам беше великолепна.
Прадедите му инуити2 бяха идвали тук, за да отдават почит на великия Орка, като издигали дървени тотеми и принасяли в жертва свещени камъни, които хвърляли от скалите в морето.
За първи път тук го бе довел прадядо му. Беше още малко момче, когато стъпи на свещеното място. Това бе преди тридесет години.
Днес мястото фигурираше в безбройните туристически карти и корабчетата на „Зодиак“ пристигаха от различни посоки, за да избълват човешкия си товар върху пристанищните докове на живописното селце Порт Ройсън.
Освен старото пристанище, другата основна забележителност на острова бяха скалите на Ледената планина. В ясен ден като днешния можеше да се види целият Алеутски архипелаг, прострял се в една безкрайна дъга. Гледката е била безплатна за предците му, но в съвременния свят струваше четиридесет долара в ненатоварените сезони и шестдесет — през по-топлите месеци.
— Още колко остава да се катерим, по дяволите? — обади се глас зад гърба му. — Задникът ми замръзна!
Джими се обърна. Беше предупредил групата, че температурите ще спаднат, когато се изкачат по- нависоко. Тримата бяха облечени с якета, ръкавици и обувки по последния писък на модата, диктувана от Еди Бауер. Скъпите екипи бяха току-що купени. На якето на жената още висеше етикет с цена.
Джими посочи към мястото, където току-що бе изчезнало кучето, и кимна.
— Ще стигнем след това изкачване. Пет минути. Там има заслон.
Недоволният турист погледна часовника си и изсумтя.
Джими изви очи към небето и продължи катеренето. Ако не беше заплащането, с радост би метнал цялата компания от скалите. Жертвоприношение за океанските богове на предците му. Но както винаги, той просто продължи напред и най-сетне стигнаха.
Чу зад себе си как спътниците му ахнаха. Такава бе реакцията на повечето посетители. Джими се обърна, за да изговори обичайната си реч за значението на това място, но откри, че вниманието на спътниците му не е насочено към забележителните пейзажи. Те трескаво се опитваха да скрият всеки сантиметър от кожите си, изложен на мекия вятър.
— Ама че студ! — обади се вторият мъж. — Дано обективите издържат. Не ми се мисли, че съм се мъкнал до проклетото място, а може да не покажа нищичко от него.
Джими стисна юмрук. Положи усилие, за да овладее тона си.
— Заслонът е в онази горичка от черни борове. Искате ли да отидем да се стоплим? Ще трябва да почакаме до затъмнението.
— Слава Богу! — жената се облегна на мъжа, който се беше оплакал пръв. — Да побързаме, Реджи.
Сега беше ред на Джими да ги следва. Англичаните се понесоха към линеещите борове, сгушили се в малката падина. Нанук се приближи до него и тикна нос в дланта му. Просеше си почесване зад ухото.
— Добро момче, Нанук — смънка Джими.
Погледът му се спря върху струйката дим в небето. Синът му явно бе приключил със задълженията си и бе сложил въглища, преди да отиде на континента. Щеше да празнува затъмнението с приятели.
Вълна от меланхолия връхлетя Джими при мисълта за единствения му син. Не можеше да си обясни защо бе обхванат от това внезапно чувство. Поклати глава. Мястото му въздействаше. Тук сякаш винаги имаше нечие присъствие. Може би боговете на предците ми, полу на шега си помисли той.
Продължи нататък към топлината на заслона. Изведнъж му се прииска да избяга от студа не по-малко, отколкото на туристите. Очите му проследиха димния стълб към слънцето, издигнало се над хоризонта на изток. Затъмнение. Предците му го описваха като кит, който поглъща слънцето. Щеше да настъпи през следващите няколко часа.
Нанук внезапно Заръмжа. Джими се обърна към кучето си. Маламютът гледаше на юг. Джими се намръщи и проследи погледа му.
Скалите бяха пусти, като се изключи дървеният тотем. Беше залъгалка за туристите, изработен на струг някъде в Индонезия и докаран тук. Дори дървото не бе характерно за този регион.
Нанук продължаваше да ръмжи. Джими не можеше да разбере какво го обезпокои.
— Тихо, момче.
При тези думи винаги послушният Нанук млъкна, но не престана да трепери.
Джими присви очи и се загледа в пустото море. Устните му замълвиха стара молитва, която бе научил от дядо си. Учуди се, че изобщо си спомня думите. Не можеше да обясни защо изпита нужда да ги произнесе тъкмо сега. За да оцелее в Аляска, човек трябваше да се научи да уважава природата и собствените си инстинкти. Сега Джими се довери на своите.
Сякаш редом до него стоеше дядо му. Две поколения, наблюдаващи морето. Дядо му имаше любим израз за моменти като този: „Вятърът мирише на буря.“
На сутринта преди затъмнението Джефри Хесмайър ругаеше лошия си късмет, докато бързаше по коридорите на губернаторската резиденция. Първата сесия на конференцията бе прекъсната за закуска. Представителите на Съединените щати и Китайската народна република щяха да заседават отново едва след предвиденото наблюдение на затъмнението.
През това време Джефри в качеството си на младши помощник трябваше да преписва и ксерокопира бележките на държавния секретар от сутрешната сесия, след което да ги раздаде на членовете на американската делегация. И докато останалите асистенти се тълпяха пред бюфета в градинския атриум и установяваха контакти със старшите служители от екипа на президента, той трябваше да се прави на стенограф.
Отново прокле късмета си. Какво изобщо търсеха тук, в средата на Пасифика? По-скоро адът би замръзнал, отколкото да се сключи някакъв договор за ядрено оръжие между двете тихоокеански сили. Нито една от страните не бе склонна на отстъпки, особено по отношение на най-важните точки. Президентът отказа да спре разширяването на новата система за противоракетна отбрана към включването на Тайван. Китайският министър-председател пък отхвърляше всички опити да се ограничи разпространението на техните междуконтинентални ракети, способни да носят ядрени бойни глави. Конференцията, проточила се вече цяла седмица, успя само да засили напрежението.
Единственият светъл момент бе през първия ден, когато президентът Бишоп прие подаръка на китайския министър-председател — нефритена скулптура в естествен ръст, изобразяваща древен китайски воин на боен кон, точно копие на една от прочутите теракотени статуи от Ксиан. Пресата трескаво снимаше двамата държавни глави, застанали до поразителната фигура. Беше ден, изпълнен с надежда, която и до този момент не бе дала никакъв плод.
Джефри стигна до офисите, определени за американската делегация, и размаха пропуска си към мъжа от охраната, който студено му кимна. Стигна до бюрото си и се свлече в коженото кресло. Макар че негодуваше срещу подобна унизителна задача, трябваше да покаже най-доброто от себе си.
Внимателно подреди записките до компютъра и се захвана за работа. Пръстите му летяха по клавиатурата и бележките на секретаря Елиът се превръщаха в ясен и жив текст. Постепенно раздразнението изчезна. Надзъртането в задкулисните политически игри по време на конференцията го бе заинтригувало. Изглежда президентът бе склонен да се откаже от Тайван, но се пазареше за възможно най-много отстъпки от страна на китайското правителство и настояваше за мораториум върху всякакво бъдещо разпространение на ядрено оръжие и влизането на Китай в Режима за контрол над ракетните технологии, който ограничаваше износа на информация за ракетите. Очевидно Елиът мислеше, че целите са постижими, стига президентът да изиграе картите си правилно. Китайците не искаха война заради Тайван.
