— Бързо! — Шефът отново бе поел командването. — Всеки да застане на безопасно място!
Дорийн се затича към вътрешните офиси, но дълбоко в себе си знаеше, че там няма безопасно място. „Всички ще умрат.“
Джими Помаутук се взираше в затъмненото слънце от скалите на Ледената планина. До него Нанук нервно пристъпваше напред-назад. Някъде отляво тримата англичани възторжено си крещяха един на друг. От възбуда отдавна бяха забравили за студа. Блясъкът на светкавиците и бръмченето на камерите допълнително подсилваха несвързаните им възклицания.
— Видя ли това изригване!
— Господи, мамка му! Какви снимки ще излязат! Джими въздъхна и се намести на импровизирания си стол от студен камък. Облегна се на дървения тотем и продължи да гледа към черното слънце над Пасифика. Светлината бе странна. Островите изглеждаха като изсечени, почти нереални. Дори самият океан сякаш бе от стъкло със синкавосребристо сияние.
Нанук отново започна тихо да ръмжи. Кучето бе неспокойно цялата сутрин. Нямаше как да разбира какво става със светлината.
— Просто един гладен дух на кит изяжда слънцето — тихо прошепна Джими на кучето си и посегна да го погали, но откри, че то е изчезнало.
Джими се намръщи и погледна през рамо. Едрият маламют стоеше на няколко крачки от него и трепереше. Не гледаше към слънцето над океана, а на север.
— Господи! — Джими се изправи и погледна в същата посока.
Цялото северно небе, помръкнало от затъмнението, бе залято с вълни и вихрушки от искрящ лазур и трептяща жарава. Разперваха се над хоризонта и се катереха високо в небето. Джими знаеше какво е това — aurora borealis, Северното сияние. През целия си живот не го бе виждал толкова ярко. Светлините се плискаха и завихряха в надигащи се вълни, сякаш и в небето имаше блестящ океан.
— Мислех си, че по това време на годината не може да се види Северното сияние — обади се един от англичаните, привлечен от възклицанието му.
— Не може — тихо отговори Джими.
Жената, името й беше Ейлийн, се приближи до него. Камерата беше залепена за лицето й.
— Прекрасно е. Почти колкото затъмнението.
— Сигурно слънчевите изригвания го причиняват — отговори приятелят й. — Бомбардират горните слоеве на атмосферата със заредени частици.
Джими запази мълчание. За един инуит Северното сияние бе свързано с важни знамения и поличби. Сияние през лятото бе предвестник на катастрофа.
Сякаш чул мислите му, тотемът затрепери под дланта му.
Нанук започна да вие — нещо, което не бе правил никога досега.
— Да не би да има земетресение? — разтревожено попита Ейлийн и най-сетне свали камерата.
Вместо отговор силен трус разлюля острова. Ейлийн падна на четири крака и изпищя задавено. Двамата англичани се спуснаха да и помагат.
Джими запази равновесие. Пръстите му все още се впиваха в дървения тотем.
— Какво ще правим? — извика жената.
— Всичко ще се оправи — опита се да я успокои приятелят й. — Тук сме в безопасност.
Джими гледаше към островите, окъпани в неземната светлина. „0, Господи!“ Зашепна благодарствена молитва, че синът му бе отишъл на континента.
Навътре в Пасифика най-отдалечените острови от архипелага потъваха в дълбините подобно на някакви гигантски морски чудовища. Морските богове най-сетне се бяха появили, за да си ги поискат обратно.
Джефри Хесмайър стоеше в градината на губернаторската резиденция и гледаше в захлас пълното слънчево затъмнение. През своите двадесет и шест години бе виждал и други затъмнения, но само частични. Неслучайно за място на конференцията бе избран остров Гуам — той бе единствената американска територия, където можеше да се наблюдава пълно затъмнение.
Джефри изпитваше трепетно вълнение от възможността да наблюдава рядкото явление. Беше приключил с копирането на бележките на държавния секретар и му остана достатъчно време, за да хване края на природния спектакъл.
Сложи се евтини защитни очила и застана при другите американски делегати до западния вход в градината. Китайците се бяха скупчили в отсрещния край на атриума. Между двете групи почти нямаше контакти. Сякаш самият Пасифик продължаваше да ги разделя.
Без да обръща внимание на напрежението в атриума, Джефри продължи да гледа слънчевата корона и могъщите изригвания зад луната. Няколко протуберанса пробляснаха далеч в тъмното небе.
— Поразително, нали? — произнесе нечий глас до рамото му.
Джефри се обърна и за втори път видя президента точно зад гърба си.
— Господин президент! — той понечи да свали очилата си. — Оставете ги. Наслаждавайте се на гледката. През следващите две десетилетия не се очаква втора такава.
— Д-да, сър. — Джефри бавно обърна отново поглед към небето.
Президентът също гледаше нагоре, когато тихо заговори: — За китайците затъмнението е предупреждение, че вълните на съдбата ще се променят съществено. Или за добро, или за лошо.
— За добро — отговори Джефри. — За добро и на двата народа.
— Оптимизмът на младостта — потупа го по рамото президентът. — Трябва да ви уредя да си поговорите с вицепрезидента.
Последните думи бяха съпроводени с насмешливо сумтене.
Джефри разбра намека. Вицепрезидентът Лоурънс Нейф имаше свои собствени възгледи как да се справи с една от последните комунистически твърдини. Макар че външно подкрепяше опитите на Бишоп за дипломатическо решаване на китайския въпрос, зад кулисите Нейф яростно настояваше за по-агресивни действия.
— Ще успеете да изгладите недоразуменията около съглашението — каза Джефри. — Убеден съм.
— Отново този проклет оптимизъм. — Президентът се обърна и кимна на знака, даден му от държавния секретар. Въздъхна уморено и отново потупа Джефри по рамото. — Май е време пак да опитаме да оправим отношенията между двете страни.
И тъкмо направи крачка встрани, когато земята се разтресе.
Джефри усети как ръката на Бишоп се впи в рамото му. И двамата с мъка успяваха да се задържат на крака.
— Земетресение! — извика Джефри.
Разнесе се силен звън на счупено стъкло. Джефри погледна нагоре и закри лице с ръка. Всички прозорци на резиденцията на губернатора бяха изпотрошени. Неколцина членове на делегацията, които се намираха най-близко до стените на атриума, лежаха на земята, целите нарязани и кървящи от посипалите се парчета.
Джефри понечи да им се притече на помощ, но не посмя да изостави президента. В другия край на атриума китайците тичаха към вътрешността на сградата, търсейки прикритие.
— Господин президент, трябва да отидем на безопасно място — каза Джефри.
Тътенът под краката им се засилваше. Една ледена скулптура на лебед с дълга шия се сгромоляса на земята.
Обграден от двама едри агенти на тайните служби, държавният секретар си проправи път през ужасената тълпа към тях и сграбчи президента за лакътя. Трябваше да крещи, за да надвика рева и трясъка наоколо.
