Всички щяха да пострадат.
Джефри бе така погълнат от работата, че не усети как някой се беше приближил. Тихото кашляне зад гърба му го стресна. Обърна се със стола си и видя висок мъж с посребрена коса. Носеше риза и вратовръзка, но сакото му бе преметнато небрежно през ръката.
— Е, какво мислите, господин Хесмайър?
Джефри се изправи така енергично, че столът му се плъзна назад и се удари в празното съседно бюро.
— Гос… господин президент!
— Спокойно, господин Хесмайър. — Даниъл Р. Бишоп, президентът на Съединените американски щати, се наведе над бюрото на Джефри и се зачете в недовършения превод на бележките на държавния секретар. — Какво мислите за позицията на Том?
— Държавния секретар? Господин Елиът?
Президентът се изправи и уморено се усмихна.
— Да. Учите международно право в Джорджтаун, нали така?
Джефри примигна. Не беше и подозирал, че президентът Бишоп го е забелязал сред стотиците други сътрудници и асистенти, трудещи се неуморно в Белия дом.
— Да, господин президент. Завършвам следващата година.
— Най-добрият в курса и специализация по проблемите в Азия, доколкото съм осведомен. И какво е вашето мнение за конференцията? Смятате ли, че ще успеем да придумаме китайците да сключат споразумение?
Джефри нервно облиза устни. Не смееше да вдигне поглед към стоманеносините очи на Даниъл Бишоп — героя от войната, държавника и лидера на свободния свят. Започна да мънка.
— Говорете, млади човече. Няма да ви се сърдя. Просто искам да знам откровеното ви мнение. Защо според вас помолих Том да ви възложи тази задача?
Джефри така се слиса, че съвсем изгуби дар слово.
— Дишайте, господин Хесмайър.
Джефри послуша съвета. Пое дълбоко дъх, прочисти гърлото си и се опита да внесе ред в мислите си. Започна бавно.
— Мисля… мисля, че държавният секретар правилно оценява желанието на континентален Китай да интегрира икономически Тайван. — Проучих присъединяването на Хонконг и Макао. Изглежда китайците използват тези райони като експеримент за интегриране на демократични икономики в комунистическа структура. Според някои наблюдатели експериментите са подготовка за опитите на Китай да преговаря за реинтеграцията на Тайван и да демонстрира как от подобен съюз може да има полза за всички.
— А нарастващият ядрен арсенал на китайците? Увлечен в дискусията, Джефри заговори по-бързо. — Откраднали са ядрените и ракетните технологии от нас.
Но сегашната производствена инфраструктура на Китай далеч не е в състояние да се възползва от тези технологии. В много отношения страната си остава аграрна и не е готова за надпревара в областта на ядреното въоръжаване.
— Вашата преценка?
— Китайците видяха как подобна надпревара разори Съветския съюз. Едва ли ще повторят подобна грешка. Ако иска да запази позицията си на световна сила, през следващото десетилетие Китай трябва да обърне сериозно внимание на технологичната инфраструктура. Не може да си позволи състезание по далечно пикаене със Съединените щати.
— Състезание по далечно пикаене ли?
Очите на Джефри се разшириха. Лицето му пламна.
— Съжалявам…
Президентът вдигна ръка.
— Не, оценявам сравнението.
Внезапно Джефри се почувства като пълен идиот. Що за глупости дрънкаше? Как смее да си мисли, че възгледите му заслужават президентът Бишоп да си губи времето с тях?
Президентът се изправи до бюрото и облече сакото си.
— Мисля, че сте прав, господин Хесмайър. Никоя държава не би искала да финансира нова студена война.
— Да, сър — тихо измънка Джефри.
— Може би има надежда въпросът да се уреди, преди отношенията ни да се влошат още повече, но за това ще е необходима ловкост. — Президентът тръгна към вратата. — Довършете работата си тук и елате на празненството в градината, господин Хесмайър. Жалко ще бъде да пропуснете първото слънчево затъмнение за хилядолетието.
Джефри откри, че езикът му внезапно е станал прекалено дебел, за да може да отговори. Президентът излезе от стаята. Джефри се стовари в креслото си и потъна в него. Президентът Бишоп го бе слушал… и се бе съгласил с него!
Благодари на звездите за благосклонната си съдба, изправи се и се зае с работата с нов прилив на енергия.
Този ден обещаваше да бъде незабравим.
По време на затъмнението
Дорийн Маклауд се взираше над залива на Сан Франциско от балкона на бизнесцентъра. Гледката се простираше чак до вълноломите. Можеше дори да види хората, събиращи се на площад „Жирардели“. Купонът набираше сила. Но не тълпата привлече вниманието й. Дорийн гледаше, нагоре към явлението, което можеше да се види веднъж в живота.
Над сините води висеше черно слънце — короната ярко пламтеше около луната, закрила дневното светило.
През специалните очила, поръчани от „Шарпър Имидж“, Дорийн виждаше как струите пламъци изригваха в дълги потоци по ръба на слънцето. Протуберанси. Астрономите бяха предсказали по Си Ен Ен зрелищно затъмнение поради необичайно засилената слънчева активност, комбинирана с позицията на луната. Прогнозите им се оправдаха.
Другите адвокати и служители около нея издаваха възклицания на изумление и благоговение.
От повърхността на слънцето изригна огромен протуберанс. Радиото, което бе останало включено някъде вътре, внезапно запращя. Още едно предсказание на астрономите се бе сбъднало — по Си Ен Ен бяха предупредили, че слънчевата активност може да предизвика краткотрайни смущения, причинени от слънчевата радиация, която щеше да бомбардира горните слоеве на атмосферата.
Дорийн се възхищаваше на черното слънце и отражението му в залива. В какво чудесно време живееше!
— Някой усети ли това? — с леко безпокойство попита една от секретарките.
Точно тогава Дорийн го усети. Подът трепереше. Настана гробна тишина. Радиото силно изпращя. Керамичните саксии започнаха да се тресат.
— Земетресение! — ненужно извика някой.
При положение че живееш толкова години в Сан Франциско, треперещият под не бе особена причина за паника. Но въпреки това всеки криеше някъде в потайните кътчета на съзнанието си страха от „Големия трус“.
— Всички вътре — нареди шефът на фирмата. Тълпата се понесе към отворената врата. Дорийн забави крачка. Погледна над залива. Черното слънце висеше над морето като дупка в небето.
Спомни си още едно предсказание за този ден. Старата дрипава бездомница и нейното куче.
„Днес всички ще умрем.“ Дорийн отстъпи от парапета към отворената врата. Балконът под краката й започна да се люлее заплашително. Не беше поредният слаб трус.
